Миланка Петрова – актриса на щедрата театралност

През 2000 г. най-неочаквано, след пенсиониране, актрисата Миланка Петрова (1943) пожела по семейни причини да напусне състава на Русенския драматичен театър. След това ѝ предлагаха участия, но тя отказваше. Посещаваше премиерите на театъра, но все повече усамотеността се налагаше в нейното всекидневие. Така с времето името ѝ сякаш се позабрави, а и тя не се натрапваше с присъствието си в динамичния културен живот на града. И досега живее в Русе в тихо уединение, далече от суетния шум…

Миланка Петрова/Дорота в операта „Мнимо чудо или Краковчани и планинци“ от Витолд Богославски, реж. Анджей Джембински (от Полша), ДТ-Русе, 1978

И сега, когато актрисата отбелязва юбилейна годишнина, си спомням за една друга Миланка Петрова. Спомням си за времето, когато тя шестваше с плам на сцената, когато русенската публика се увличаше от емоционалната стихия на нейните персонажи и името ѝ се определяше като продължителка на изкуството на редица знаменити русенски актриси от миналото като Елена Стефанова, Елисавета Морфова, Цветана Николова и още много други..

След като завършва НАТФИЗ“ Кр. Сарафов“, специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър“, в класа на Любомир Кабакчиев, Анастас Михайлов и Методи Андонов през 1971 г., три сезона е в състава театъра от Добрич. И в есента на 1973 г. Миланка Петрова постъпва в трупата на театъра от родния си град Русе. Така точно за 27 години актрисата успя с талантливото си изкуство да си извоюва авторитета на една от водещите актриси в трупата на Русенския театър.

Удивително разнообразни са ролите, които с които тя се срещна на русенска сцена. Това бяха героини на жени с различен социален статус, с различна нравственост, с различен външен рисунък – строгата, но болезнено чувствителна Гина от „Дивата патица“ на Хенри Ибсен, смешно обърканата съпруга от „Кълбовидна мълния“ на Иван Радоев, властната Канада Караконова от „Музика от Шатровец“ на Константин Илиев, наранената душевно, но надарена с толкова много доброта Анна от „Звезди на утринното небе“ от Александър Галин. Тези и още много други роли Миланка Петрова пресъздаде с респектиращ професионализъм и най-вече с удивителен усет да открие и сценично пресъздаде съкровената болка и на неприятния като човешко излъчване персонаж. Затова и изразните ѝ средства бяха разнообразни – от острия драматичен вопъл до разгулната стихия на остро-сатиричното.

Косьо Станев (Моцарт), Константин Димчев (Салиери) и Миланка Петрова (Констанца) в „ Амадуес” от Питър Шафър, реж. Слави Шкаров, ДТ-Русе, 1982/83

В края на кариерата си през 90-те години, творческата ѝ биография се обогати с интересни образи като Ксантипа от „Последната нощ на Сократ“ и Жана „От последната смърт на Жана Д, Арк“ на Стефан Цанев, Майката от „Църква за вълци“ на Петър. Анастасов, и особено ролите ѝ в двата спектакъла по Елиас Канети „Сватба“ и „Комедия на суетата“. Беше в апогея на зрелостта си, когато майсторството ѝ на актриса се изразяваше в толкова различни като стил и нравствена нагласа образи.

Винаги, когато съм размишлявал за изкуството на Миланка Петрова, нахално и по-женски закачливо се е изправяла пред мен нейната Калуша от незабравимия спектакъл на Слави Шкаров „Босилек за Драгинко“ от К. Илиев. Изправяла се е като една сублимация на едно социално време, в което хора като Калуша победоносно шестваха в него, хищнически използвайки неговите възходи или падения. Но интересно е, че това време днес получи други метаморфози и така нейната Калуша си остава жива, с нови превъплъщения на нрава си. Тази роля Миланка Петрова пресъздаде със замах на емоционалната и сатирична стихия в стила си. Съвсем справедливо за нея на Националния преглед на българската драма и театър през 1979 г. тя получи висока награда за актьорско майсторство.

През 2014 г. тя бе удостоена и с награда „Русе“ за ярки постижения в областта на сценичното изкуство в Русе.

Миланка Петрова владееше сцената и ѝ се отдаваше с артистична широта и пищна театралност. Тя бе актриса и на смеха, и на плача, и винаги неочаквана, ярка.

Много пъти съм си мислил за един странен феномен в нея: в живота тя е някак свита, тиха, непосредствено-добродушна и обикновена. Но стъпи ли на сцената – става Кралица. Изведнъж всичко в нея придобива някакъв магнетизъм – в гласа, във фигурата, в движенията. Затова и много зрими, много осезаемо-сетивни са спомените ми за нейните роли.

Една голяма актриса на българския театър!

Автор: Крум Гергицов