Археологията има голям грях към Левски

На 15 септември се навършват 95 години от рождението на големия български писател Николай Хайтов, но събитията в памет на виртуозния майстор на словото, вдъхновен хронист на Родопите и родолюбец, посветил почти две десетилетия от живота си на изследване на фактите около живота и гибелта на Васил Левски, вече започнаха. За проявите по повод на годишнината, за вечния патриотизъм и днешната политика и най-вече за каузите, белязали дейността и творчеството на Николай Хайтов, Факти.бг разговаря с неговия по-малък син арх. Здравец Хайтов. Той е председател на Фондация „Памет“, призвана да съхрани спомена за писателя, и заедно с брат си, скулптора Александър Хайтов, е съавтор в проектирането на всички материални паметници, посветени на техния баща - скулптурната група пред театъра в Смолян; чешмата на църквата „Св. Богородица“ в родното му родопско село Яврово; паметната плоча с барелеф, монтирана върху рилска гранитна морена, пренесена в парка в Сапарева баня, бюстът в Борисовата градина и др.   

Г-н Хайтов, как бе почетена до момента и как ще продължи да бъде отбелязвана през следващите месеци 95-ата годишнина от рождението на големия български писател Николай Хайтов?

Честването на годишнината започна и вече има няколко събития, които са реализирани. Едното бе в неговото родно село Яворово – в рамките на форума „Светът на Хайтов“ актьорът Васил Банов чете негови разкази. Връщането към корените на онова, което той създаваше, е особено важно, тъй като самият той го правеше всяка година – поне 3-4 месеца беше там, откъдето захранваше своето творческо въображение. Още миналата година Седмицата на Старинен Пловдив започна с откриването на изложба с героите на Хайтов в карикатурите на Борис Димовски, която след Пловдив и  Асеновград в момента е в Димитровград.

Но повечето прояви ще бъдат главно около неговата годишнина - 15 септември, когато намерението на Фондация „Памет“ е да направи 2 събития в София. Едното е документална фотоизложба в галерията на Министерството на културата и под неговия патронаж (15-25 септември) с прототипите на Хайтов от „Диви разкази“ и с негови снимки от личния му архив. Другото е Седмица на Хайтов в българското кино, когато в „Одеон“ съвместно с Българската национална филмотека ще бъдат прожектирани 7 филма по негов сценарий: „Козият рог“, „Мъжки времена“, „Капитан Петко войвода“, „Краят на песента“, „Дърво без корен“... Желанието ни е да експонираме и изложба с работни кадри от заснемането на филмите, което да припомни онези великолепни актьори, режисьори, оператори, които по-младото поколение по-малко познава...

Надявам се тези две събития да станат пътуващи и да посетят последователно градове, с които Николай Хайтов е свързан - Пловдив, Асеновград, Смолян. През есента ще бъде и премиерата в БАН на 11-ия том „Събрани съчинения“ – пиесите на Хайтов, съвместно с изд. „Захарий Стоянов“. Ще се опитаме по това време те да се играят – напр. триптихът „Лодка в гората“ в МГТ „Зад канала“, а имаме и разговор с директора на Народния театър Павел Васев евентуално пак да се направи представление на „Сътресение“ на Мариус Куркински там в началото на новия сезон. Изключително актуална се оказа и неговата публицистика „Троянските коне в България“, която продължава да бъде разрез на всичко онова, което се случва в България и което той провидя в голяма степен и го написа от 1989 до 2002 г.

Навярно знаете, че вече има късометражен римейк на филма „Дърво без корен“ с Васил Михайлов в главната роля?

Аз се чух с него скоро и говорихме за това. Наскоро си дадохме съгласието на един млад режисьор за създаването на дипломен проект по „Мъжки времена“. Чудесно е, че младите хора продължават да се обръщат към Хайтов и да го препрочитат, тъй като - това не е само мое мнение – творчеството му и най-вече „Диви разкази“ са особено благодатни за пресъздаване и в киното, и в театъра. Има магия, която привлича режисьори, драматурзи и съм сигурен, че прочитът ще продължава.

Казвате, че публицистиката на Хайтов, създавана от зората на прехода до края на живота му в началото на новия век, остава много актуална. Как вашият баща би коментирал днешната кризисна ситуация в държавата?

Това бе изключително голяма тревога на един човек, чиито творчество и личен живот бяха отдадени на България. Той го беше казал в едно интервю: „Отивам си с кеф...“. Разбира се, това беше следствие от неговата болка за България. Той казваше: приятелите ми си отидоха, селото ми си отиде, България си отива... Няма какво крием: действително е така. Затова моето желание като председател на Фондация „Памет“, която е основана в село Яворово, е да се опитаме да покажем, че българското село може да бъде в някаква степен съхранено заедно със своите изключителни хора, традиции, бит – нещо, за което той пишеше и това беше всъщност една от неговите каузи: опазването на самобитното. Желанието му бе то да бъде образец за присъединяване, „потапяне“ на националното в огромното море от европейска култура. Той смяташе, че индивидуалността и националната идентичност са нещата, с които бихме могли да бъдем уважавани от останалите народи, а не размиването и обезличаването на културните и духовните ни ценности.

Казусът „Дърво без корен“ продължава да тежи над нас – млади хора продължават да напускат страната заради липсата на надежда и перспективи. Как Хайтов би погледнал на това? Щеше ли да им каже „Останете“, или може би „Заминавайте“?...

Болезнено е. И за него беше така. Той изрази тази своя мъка в двата тома „Троянските коне в България“ още в началото на 90-те и я носеше докрай със сее си. В карикатурите на Борис Димовски, с когото са съселяни, също я има тая тревога. Спомням си една от тях: облаче, над него - дете гледа надолу, а долу се събрало множество и текстът е: „Детето пита, България мълчи“... Тя е от 92-93 г. Ето тези въпроси двамата задават с творчеството си и на тях трябва да се даде отговор и то колкото по-бързо и точно, толкова по-добре и за нашата родина, и за младите хора, които се насочват, направо бягат от България и отиват да работят в полза на други нации и държави.

Но за да стане това, трябва да я има оная закваска, която имаше Хайтов – родолюбито, патриотизма, ако щете. Той го казваше с по-прости думи: „Националист е моето постоянно агрегатно състояние“ и го беше публикувал през `92-`93 г., когато думата националист в зараждащия се тогава глобален свят звучеше еретично. Но той го казваше и го доказваше в най-благородния смисъл на тази дума. Ето това ако ние го подминем и го изтървем – нещата са съвсем изпуснати. И това беше неговата болка. Той всячески се опитваше да воюва за тази кауза.

Друга негова огромна патриотична кауза бе да докаже къде е гробът на Васил Левски.  Това ли беше темата на живота му?

Образът на Васил Левски е нещо знаменателно, което за всеки българин е скъпо и близко до сърцето. За него това желание за вглеждане в личността на Апостола, част от което беше и неговата битка около гроба на Левски, бе не толкова и не само за това Левски да има гроб (то е било единственото негово желание, което е споделил и е записано пред Никола Цветков Бакърджията, когато той го среща заловен). Това е изключително християнско желание за един Божи човек. Но е важно и заради невероятната, безподобна фигура на Левски в нашата история, а и в по-голямата история.

Покрай тази битка изплуваха други второстепенни кривици, съпътствали разкопките и възможността да бъде открит гробът на Левски. Това Хайтов го написа и сега съм с намерение да бъде преиздадена малката последна книжка на баща ми: „Кой и защо унищожи гроба на Левски“. И да бъде разширена с дневник, който той си е водил 86-89 г. в неговия сблъсък с безхаберието и цялото това неглижирането от страна на институции, археолози, историци и т.н., с преиначаване и манипулиране на факти... Всичко това е документирано от него. Хубаво е да се знае и да се добави.

Научната общност приема ли вече като факт твърдението, че гробът на Апостола е именно в църквата „Св. Петка Самарджийска“ в центъра на София, има ли нови данни, потвърждаващи версията на Хайтов?

Научната общност в лицето на археологията не може да отговори на един много прост въпрос, който задаваше и баща ми, задавал съм го и аз в редица предавания: Къде са костите на Апостола, костите на скелет номер 95, открит в църквата. Още през 1937-38 г. в. „Мир“ публикува статия на Мария Поппавлова, че след „позорните гробища“ Левски е препогребан именно там, отляво на олтара. И в 1956 г., когато се правят разкопки, отляво на олтара се открива скелет, отговарящ на ръста на Левски, който е „смушкан“ в нарочно направен гроб (силно казано). Това е всъщност и предметът на спора, който се водеше през 1986 г. в БАН.

Ако археолозите бяха съхранили тези кости, сложени в едно сандъче с надпис „костите на В. Левски“, удивителна и въпросителна, сега, когато науката е в състояние да направи ДНК експертизи и да ги сравни с ДНК на наличната коса на Левски, щеше да се установи: „Да това е“ или „Не, това не е“. Ето това е големият грях на науката археология. Изключително дълга, сложна и тежка е тази тема за нея, но тя трябва да се поставя, да се анализира и осветява, защото Левски е много повече, по-велик и по-голям от онези археолози, които навремето са се прегънали и поради разни идеологически причини са скрили истината от българския народ. Това е, което не може да бъде преглътнато и не трябва.

Здравец Хайтов

архитект