Петко Дойков: Фокусът днес е върху Сирия, Ирак и Либия

„Поредното начало“ не е свързано със сензационни новости, става въпрос по-скоро за символика, имаща отношение към стремежа на всеки един нов екип да запази завоюваните позиции и да утвърди още по-добре нашето присъствие в арабския свят. Това заявява в интервю за Факти.бг известният специалист и дипломат Петко Дойков.

В книгата си „Поредното начало”, която беше представена в понеделник, той с кинематографична точност улавя динамичния пулс на българо-арабските отношения в периода 2004-2008 г. В калейдоскопа от реални събития и личности читателят разпознава теми и висши дипломати, които дълго време бяха във фокуса на общественото внимание. Отношенията на България с отделните арабски държави са представени не само като външнополитическа хроника, но и са интерпретирани в контекста на нашите национални интереси. „Поредното начало” е дългоочаквана книга, защото българската документалистика не разполага с толкова богат на факти аналитичен труд по проблематиката на международния дипломатически диалог.

Г-н Петко Дойков, Вие в книгата си „Поредното начало” разглеждате българо-арабските отношения през 2004 – 2008 г. Какво наложи тяхното ново начало?

България винаги е имала активна външна политика по отношение на арабските страни. Позициите ни, както политически, така и икономически, са били стабилни през годините.

Петко Дойков е служител на Министерство на външните работи от 1992 г. Работил е като трети секретар в посолството на България в Египет (1993–1997 г.) и като втори секретар в Мисията на България към НАТО в Брюксел (1999–2003 г.). От 2008 г. до 2012 г. е посланик в Тунис, а от 2010 г. е акредитиран и като посланик в Мавритания. В централното управление на МВнР е изпълнявал функциите на директор на дирекция „Близък изток и Африка” (2004–2008 г.), директор на дирекция „Политика за сигурност” (2012–2013 г.) и генерален директор на генерална дирекция „Двустранни отношения” (2013–2014 г.). Награждаван е с най-високите отличия на дипломатическата служба, съответно със сребърен почетен знак (2006 г. и 2011 г.) и златен почетен знак (2014 г.). През 2012 г. е награден от президента на Тунис Монсеф Марзуки с Ордена на Тунизийската република. Съавтор е на книгата „Казусът „Бенгази”: Българската дипломация в действие”. На 10 юни 2014 г. връчва на президента Пранаб Мукерджи акредитивните си писма като посланик в Индия, а от септември 2014 г. официално встъпва в длъжност и като посланик в Шри Ланка със седалище в Делхи. От ноември 2014 г. е и първият български посланик, акредитиран за Малдивите.

Разглежданият в книгата период не се отличава от предшестващите или последващите го такива в това конкретно отношение.

„Поредното начало“ не е свързано със сензационни новости, става въпрос по-скоро за символика, имаща отношение към стремежа на всеки един нов екип да запази завоюваните позиции и да утвърди още по-добре нашето присъствие в арабския свят.

Кои страни от арабския свят са от стратегическо значение за външната политика на България?

Изкуствено разделение на страните на стратегически и други не е най-правилният подход когато говорим не само за арабските, но и за други страни по света. Като правило, за много от дипломатическите служби по света, страните от близкото им обкръжение се възприемат като приоритетни. Същевременно, важно за една страна е да развива отношения и с други партньори по света с оглед реализирането на един или друг национален интерес.

Що се отнася до арабските страни, в исторически план България е имала силно развити връзки със страни като Алжир, Либия, Тунис, Сирия, Ирак, Ливан и т.н. Т.е., в зависимост от конкретиката на актуалния външнополитически дневен ред една или друга страна може да се окаже от стратегическо значение за нас.

Съотнесено към днешна дата, безспорно нашият, и не само, фокус е върху Сирия, Ирак, Либия. Причините за това са в сферата на сигурността и управлението на неблагоприятната и сложна хуманитарна ситуация.

От друга страна, акцент е поставен и върху страните от Залива, предвид съществуващите възможности за развитие на търговско-икономическите отношения.

Вие бяхте посланик в Тунис по време на Арабската пролет? Доколко бяхме подготвени за тази проява на гражданското общество в арабските страни?

Готовността ни за тази проява не бе голяма, като същото важи в еднаква степен и за дипломатическите служби на всички други страни по света.

В дните и месеците непосредствено преди Арабската пролет погледът на базираните в Тунис дипломати бе насочен главно върху очакваната смяна на дългогодишния лидер и възможните варианти за негов наследник. Независимо от това, още от първите дни на стартираните от това недоволство процеси започна трескав процес на анализ и осмисляне на случващото се с оглед възможно най-бързото ни приспособяване към новото.

Със сигурност може да се твърди, че Тунис бе една от арабските страни, с които ние работихме много активно в периода след започналите там промени на политическата и икономическата системи. Примерите за това се многобройни.

Защо месеци след Арабската пролет в повечето страни от Северна Африка на преден план излизат радикални ислямисти както е в Либия или военни генерали като в Египет?

Това са процеси, които неизбежно следват като резултат от предшестващите ги събития и форми на управление.

В Тунис първите години на демократично развитие след Арабската пролет също бяха свързани с управлението на ислямистите. Сега нещата там вече са различни.

Що се отнася до Египет, тезата, която винаги съм застъпвал е, че за тази страна военните са фактор от значение. На подобни развития следва да се гледа в контекста на нашия актуализиран подход към страните от арабския свят, възможностите за управление и предотвратяване на възможни отрицателни последствия и по-нататъшното поддържане на отношенията ни, съобразно нашите интереси.

Близо четири години продължава гражданската война в Сирия. През последните месеци в региона набира сила Ислямска държава, която вече поглежда и към Багдад. Каква трябва да бъде политиката на Запада към Ислямска държава?

Западът има своята политика към Ислямска държава. Тя е координирана между основните играчи, като идеята е да се отчита също така позицията на Русия и възможностите й за влияние върху процесите в Сирия.

България също има своя принос към действията на международната общност, което е нормалното поведение на страна-член на НАТО и ЕС.

ЕС не трябва ли по-активно да подкрепя гражданското общество в арабските страни?

В рамките на моите знания и компетентност, ЕС подкрепя гражданското общество достатъчно активно.

Това е политика, която не води началото си от днес или вчера и всяка една справка може да потвърди тази теза. Друг въпрос е дали е необходимо акцентът на тази подкрепа да бъде съобразен с днешните реалности, за което и по което, убеден съм, в ЕС вече отдавна се мисли и работи.