Губи ли Запада управлението на света? (част 2)

Когато попитаме „Кой управлява света?“, най-често приемаме стандартното разбиране, че основните участници в световните дела са държавите, най-вече великите сили, и обсъждаме техните решения и отношения. Това не е погрешно. Но би било добре да не забравяме, че това ниво на абстрактност също така може да бъде и изключително подвеждащо.

Западните сили са под натиск

Разбира се, има още много какво да се каже за факторите, които определят държавната политика, които остават настрана, когато се придържаме към стандартното разбиране, че държавите са субектите в международните дела. Но дори с подобни нетривиални уговорки, нека приемем това разбиране като най-близко до действителността. В такъв случай, въпросът кой управлява света веднага извежда на преден план опасения като възхода на Китай и предизвикателството, което поставя пред Съединените щати и „световния ред“ новата Студена война, тлееща в източната част на Европа, глобалната война с терора, хегемонията и упадъка на Съединените щати и още редица други подобни съображения.

Предизвикателствата, пред които са изправени западните сили в началото на 2016 г., са удобно обобщени в конвенционална рамка от Гидиън Рахман, главен коментатор на международните теми в британското издание на „Файненшъл Таймс“. Той започва с преглед на западната представа за световния ред: „Още от края на Студената война непреодолимата мощ на американската армия е най-важният факт в международната политика.“

Това е особено важно за три региона: Източна Азия, където "ВМС на САЩ са започнали да третират Тихия океан като „американско езеро“; Европа, където НАТО, т.е. Съединените щати, чиито "сметки за зашеметяващите три четвърти от военните разходи на НАТО" гарантират териториалната цялост на държавите-членки"; Близкия изток, където огромните американски военноморски и военновъздушни бази "съществуват, за да успокоят приятелите и да сплашат враговете".

Проблемът на световния ред днес, продължава Рахман, е, че „така установеният ред за постигане на сигурност е застрашен “заради руската военна намеса в Украйна и Сирия и заради факта, че Китай превръща близките морета от американско езеро в „ясно оспорвани води“.

Основният въпрос в международните отношения е дали САЩ трябва да "приеме, че други големи сили трябва да имат зона на влияние в близост до своята територия". Рахман смята, че САЩ трябва да приеме това поради „разпръснатата из целия свят икономическа мощ, както и поради обикновено здравомислие“.

Има, разбира се, различни начини на възприятие за света. Но нека да се придържаме към тези три региона, които са наистина критично важни.

Предизвикателствата днес: Източна Азия

Да започнем с „американското езеро“. Съобщението, направено в средата на декември 2015 г., че „американски стратегически бомбардировач B-52, който изпълнявал рутинна мисия над Южнокитайско море, непреднамерено е прелетял на две морски мили от един от изкуствените острови, изградени от Китай и което, по думите на висши служители на Министерството на отбраната, е "изострило отношенията и е предизвикало горещи разногласия между Вашингтон и Пекин“, е предизвикало недоумение.

Онези, които са запознати с мрачната история на продължилата 70 години ера на ядрените оръжия, са наясно, че точно такива инциденти често са били на ръба да разпалят пагубна ядрена война. Не е нужно човек да бъде поддръжник на провокативните и агресивни действия на Китай в Южнокитайско море, за да забележи, че в инцидента не участва китайски бомбардировач, способен да носи ядрено оръжие, който прелита над Карибския регион или край бреговете на Калифорния, където Китай няма претенции да създаде „китайско езеро“. За щастие на света.

Китайските лидери разбират много добре, че морските търговски пътища на страната им са обградени от враждебни сили – от Япония през пролива Малака и оттатък, които са поддържани от многочислените и добре оборудвани военни части на Съединените щати. Съответно Китай продължава да се разширява на запад с помощта на обширни инвестиции и внимателно се движи към интеграция.

По-конкретно тази динамика се случва в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), която включва държавите в Централна Азия и Русия, а скоро към нея ще се присъединят Индия и Пакистан, с Иран като един от наблюдателите – статут, който е бил отказан на САЩ, които са призовани да затворят всички свои военни бази в региона. Китай започна да гради модернизиран вариант на стария Път на коприната, с намерението не само да интегрира региона, поставяйки го под китайско влияние, но и да достигне до Европа и до районите от Близкия изток, където се произвежда петрол. Пекин налива огромни суми в създаването на интегрирана азиатска енергийна и търговска система с обширна мрежа от високоскоростни железопътни линии и тръбопроводи.

Един от елементите на програмата е построяването на магистрала през една от най-високите планини в света до новоизграденото от Китай дълбоководно пристанище Гуадар в Пакистан, което ще защитава доставките на петрол от евентуална намеса на САЩ.

Китай и Пакистан се надяват тази програма да стимулира развитието на промишлеността в Пакистан, която Съединените щати така и не подпомогнаха въпреки голямата военна помощ. Възможно е това сътрудничество да позволи на Пакистан да се справи с местния тероризъм, представляващ сериозен проблем за Китай в западната провинция Синдзян. Гуадар ще бъде част от „перлената огърлица“ на Китай със своите бази, построени в Индийския океан за търговски цели, но и с потенциал да бъдат използвани за военни цели, а очакването е, че Китай ще бъде в състояние някой ден да разпростре влиянието си чак до Персийския залив – за пръв път в модерната епоха.

Всички тези ходове не засягат непреодолимата военна сила на Вашингтон, освен ако не се стигне до унищожителна ядрена война, която би унищожила и Съединените щати.

През 2015 г. Китай създаде Азиатската инфраструктурна инвестиционна банка, в която е основен акционер. Петдесет и шест държави участват в откриването й в Пекин, включително американските съюзници Австралия, Великобритания и други, които се присъединяват напук на желанията на Вашингтон. Съединение щати и Япония не присъстват.

Някои анализатори смятат, че новата банка може да се превърне в конкурент на институциите на Бретън-Уудската система (Международният валутен фонд и Световната банка), в които Съединените щати имат право на вето. Съществуват и очаквания, че Шанхайската организация за сътрудничество може накрая да се превърне в структура, противостояща на НАТО.

Предизвикателствата днес: Източна Европа

Що се отнася до втория регион – Източна Европа, там, в близост до границата между Русия и НАТО, тлее криза. Това не е малък проблем.

В своето информативно и смислено научно изследване на региона Frontline Ukraine: Crisis in the Borderlands („Фронтовата линия Украйна: Криза в граничната зона“) Ричард Саква пише – твърде правдоподобно – че „руско-грузинската война от август 2008 г. всъщност е първата от „войните за спиране на разширяването на НАТО“; украинската криза от 2014 г. е втората подобна война. Не е ясно дали човечеството ще оцелее при третата война.

Западът вижда разширяването на НАТО като нещо хубаво. Не е изненадващо, че Русия и по-голямата част от Глобалния юг са на различно мнение, както впрочем и някои влиятелни западни личноси. Джордж Кенан от самото начало предупреждава, че разширяването на НАТО е „трагична грешка“. Тази негова позиция е подкрепена от висши американски държавници в отворено писмо до Белия дом, в което я определят като „политическа грешка с исторически измерения“.

Настоящата криза започва през 1991 г. с края на Студената война и разпадането на Съветския съюз. По това време съществуват две противоположни позиции за новата система за сигурност и политическа икономия в Евразия. По думите на Саква едната позиция е за „Разширена Европа“ с Европейския съюз в центъра, но при нарастващо сливане със системата за евроатлантическа сигурност и политика. От другата страна е идеята за „Голяма Европа“ – една визия за континентална Европа, простираща се от Лисабон до Владивосток, която има множество центрове, включително Брюксел, Москва и Анкара, но с общата цел да преодолее разделенията, традиционно измъчващи континента“.

Съветският лидер Михаил Горбачов е основният поддръжник на концепцията за „Голяма Европа“, която има своите европейски корени в голизма (по името на френския президент Шарл де Гол) и в други инициативи. След като Русия рухва под натиска на опустошителните пазарни реформи през 90-те години, тази визия губи своята популярност. Тя се възражда отново, когато Русия започва да се възстановява и да търси мястото си на световната сцена при управлението на Владимир Путин, който заедно със своя колега Дмитрий Медведев, неведнъж „е призовавал за геополитическото обединение на всички от „Голяма Европа“ – от Лисабон до Владивосток, с цел създаване на едно истинско „стратегическо партньорство“.

Тези инициативи „са посрещани с учтиво презрение“, пише Саква. Възприемат се като „нищо по-различно от фасада, зад която тихомълком да се създаде „Велика Русия“ и като опит „да се забие клин“ между Северна Америка и Западна Европа. Подобни опасения ни водят обратно към страховете от първите години на Студената война, че Европа може да се превърне в „трета сила“, която е независима както от големите, така и от по-малките суперсили, впоследствие създавайки по-близки връзки с последните (както може да се види в Източната политика и други инициативи на Вили Бранд).

Реакцията на Запада за рухването на Русия (по-скоро Съветския съюз - бел.ред.) е триумфална. Това събитие е приветствано като сигнал за „края на историята“, за окончателната победа на западната капиталистическа демокрация, така, сякаш на Русия й е било заповядано да се върне в състоянието си отпреди Първата световна война, когато всъщност е икономическа колония на Запада.

Разширяването на НАТО започва незабавно, разрушавайки устните обещания, дадени на Горбачов, че силите на НАТО няма да се преместят „нито на сантиметър на изток“, след като той се съгласява, че обединена Германия може да стане член на алианса – забележителна отстъпка в светлината на историята. Тази дискусия се свежда единствено до Източна Германия. Възможността, НАТО да се разшири отвъд Германия, не е обсъждана с Горбачов, дори и да са съществували подобни скрити намерения.

Скоро след това НАТО започва да се разширява отвъд пределите на Германия право към границите на Русия. Основната мисия на НАТО е променена официално в мандат за защита на „критично важната инфраструктура“ на глобалната енергийна система, морските пътища и тръбопроводите. Това й дава възможност да действа в глобалното пространство. Освен това, съгласно ключово преразглеждане на нещата, направено от Запада на широко огласената доктрина „Отговорност за защита“, която рязко се отличава от официалната версия на ООН, НАТО вече може да изпълнява функциите на сила за намеса под американско командване.

От особено значение за Русия са плановете за разширяване на НАТО към Украйна. Тези планове са обсъдени на Срещата на върха на НАТО в Букурещ през април 2008 г., когато на Грузия и Украйна е обещано членство в НАТО. Подборът на думите е недвусмислен. „НАТО приветства евроатлантическите аспирации на Украйна и на Грузия за членство в НАТО. Днес ние се споразумяхме, че тези държави ще станат членки на НАТО.“

След победата на прозападните кандидати в резултат от Оранжевата революция в Украйна през 2004 г. представителят на Държавния департамент Даниел Фрайд бързо пристига там и „подчертава подкрепата на САЩ за евроатлантическите аспирации и желанието за членство в НАТО на Украйна“, както разкрива доклад, изтекъл в сайта „Уикилийкс“.

Тревогите на Русия са лесно разбираеми. Те са очертани от теоретика в областта на международните отношения Джон Миърсхаймър във водещото американско списание „Форин Афеърс“. Той пише, че „главната причина за настоящата криза [в Украйна] са разширяването на НАТО и ангажиментът на Вашингтон да изведе Украйна от орбитата на Москва и да я интегрира в западните евроатлантически структури.“ Нещо, което Путин възприема като „директна заплаха за основните интереси на Русия“.

„Кой може да го вини?“, пита Миърсхаймър, като изтъква, че „Вашингтон може да не харесва позицията на Москва, но би трябвало да разбира логиката, която стои зад нея“. Това не би трябвало да представлява проблем. В края на краищата, както всеки знае, „Съединените щати не толерират отдалечени велики сили да разполагат военни части където и да било в Западното полукълбо, а още по-малко покрай границите им“.

В действителност позицията на САЩ е далеч по-твърда. Те не толерират това, което официално се нарича „успешно неподчинение“ съгласно Доктрината „Монро“ от 1823 г., провъзгласила (но не успяла да осъществи) контрола на САЩ над Западното полукълбо. А една малка страна, осмелила се да извърши такова успешно неподчинение, може да бъде подложена на „целия терор на света“ и на смазващо ембарго, както се случва с Куба.

Няма нужда да питаме, как САЩ биха реагирали, ако държавите от Латинска Америка се бяха присъединили към Варшавския договор, с планове за Мексико и Канада. Дори най-малкият намек за първи стъпки в тази посока би довел до тяхната „незабавна реализация“, за да използваме жаргона на тайните служби.

Както в случая с Китай, човек няма нужда да гледа благосклонно на ходовете и мотивите на Путин, за да разбере логиката, скрита зад тях. Важното е да се проумее значението на тази логика, вместо да разпространява клетви по негов адрес. Както в случая с Китай, залозите са огромни, дотолкова, че буквално е въпрос на живот и смърт.

Предизвикателствата днес: Ислямският свят

Нека разгледаме и третия регион, който буди най-голямо безпокойство – това е (предимно) ислямският свят, който същевременно е и арена на глобалната война срещу тероризма, която Джордж У. Буш обяви през 2001 г. след терористичните нападения от 11 септември. За да сме по-точни – която той повторно декларира.

Глобалната война срещу тероризма всъщност е обявена от администрацията на Рейгън, когато идва на власт, с трескава реторика за „чумата, разпространена от покварени противници на самата цивилизация“ (по думите на Рейгън) и „завръщането към варварството в съвременната епоха“ (по думите на неговия държавен секретар Джордж Шулц).

Оригиналната глобална война срещу тероризма безшумно е заличена от историята. Тя се превръща много бързо в една смъртоносна и разрушителна терористична война, която тормози Централна Америка, южната част на Африка и Близкия изток. Война с мрачни и жестоки последствия за настоящето, която доведе по осъждането на Съединените щати от Международния съд (Вашингтон отхвърля присъдата). Във всеки случай, това не е правилният разказ, достоен да влезе в историята, така че е обречен на целенасочена забрава.

Успехът на глобалната война срещу тероризма във версията на Буш и Обама лесно може да бъде оценен при директна проверка. Когато войната е обявена, нейните обекти са ограничени в малък племенен район на Афганистан. Защитавани са от афганистанците в съответствие с племенния кодекс за гостоприемство, въпреки че в по-голямата си част те не симпатизират или презират терористите – това гостоприемство смайва американците, когато бедните селяни отказват „да предадат Осама бин Ладен срещу астрономическата за тях сума от 25 милиона щатски долара“.

Има основания да се смята, че е било възможно заподозрените в извършването на атентатите от 11 септември 2001 г. да бъдат предадени в ръцете на американците, за да бъдат изправени пред съд и осъдени, след провеждане на една добре организирана полицейска акция или дори след сериозни дипломатически преговори с талибаните. Но подобни варианти изобщо не са били обсъждани. Вместо това рефлексивният подход избира широкомащабно насилие – при това не с цел да бъдат победени талибаните (това се случва по-късно), а за да бъде ясно изразено презрението на Съединените щати към първоначалните предложения на талибаните за евентуалната екстрадиция на Бин Ладен.

Колко сериозни са били тези предложения, не знаем, тъй като никога не са били обект на изслушване. А може би Съединените щати просто са възнамерявали „да се опитат да покажат мускулите си, да постигнат победа и да уплашат целия свят. Тях не ги е грижа за страданията на афганистанците, нито колко жертви ще дадем ние“.

Това е оценката на високоуважавания лидер на опозицията срещу талибаните Абдул Хак, един от многото опозиционери, които осъдиха американските бомбардировки, които започнаха през октомври 2001 г. Той ги описа като „голяма пречка“ за усилията на опозицията да свали режима на талибаните отвътре – цел, смятана от тях за постижима.

Мнението му е потвърдено от Ричард А. Кларк, който е председател на Групата за контратерористична сигурност в Белия дом по време на президента Джордж У. Буш, когато се разработват плановете за нападение на Афганистан. По думите на Кларк, който казва на едно от съвещанията, че нападението ще наруши международното право, „президентът изкрещява в твърде малката заседателна зала: „Не ме интересува какво казват специалистите по международно право, отиваме да наритаме нечии задници…“. На нападението остро се противопоставят и най-големите хуманитарни организации, работещи в Афганистан, които предупреждават, че милиони хора са застрашени от гладна смърт, а последствията могат да бъдат ужасяващи.

Едва ли е необходимо години по-късно да се припомня какви са последствията за бедния Афганистан.

Следващата цел на бойния чук на Съединените щати е Ирак.

Инвазията на Съединените щати и Великобритания, извършена без какъвто и да било надежден претекст, е най-голямото престъпление на ХХІ век. Нахлуването води до смъртта на стотици хиляди души в една страна, където цивилното население вече е опустошено от американските и британски санкции, оценени като „геноцид“ от двамата изтъкнати международни дипломати, които ги прилагат и впоследствие подават оставка в знак на протест.

Военната намеса води и до появата на милиони бежанци и до огромни разрушения в страната. Поражда се и сектантски конфликт, който сега разцепи Ирак и целия регион. Поразително за нашата интелектуална и морална култура е обстоятелството, че в средите на добре образовани и просветени хора, този акт иронично може да бъде наричан „освобождението на Ирак“.

Допитвания на Пентагона и британското Министерство на отбраната разкриват, че само 3% от иракчаните приемат за легитимна охранителната роля на САЩ в региона, а по-малко от 1% са на мнение, че действията на „коалиционните (американо-британски) сили“ са допринесли за тяхната сигурност. 80% се противопоставят на присъствието на коалиционните сили в страната, а мнозинството подкрепя атаките срещу коалиционните военни части. Афганистан е разрушен до степен, че няма възможност за провеждане на надеждни социалогически проучвания, но има индикации, че и там нагласите са доста подобни. Конкретно в Ирак Съединените щати претърпяват тежко поражение, като изоставят официално оповестените цели, които искат да постигнат чрез войната и напускат страната под натиска на единствения победител – Иран.

Бойният чук на САЩ удря и на други места, особено в Либия, където трите традиционни имперски сили (Великобритания, Франция и Съединените щати) предизвикват приемането на Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН и мигновено я нарушават, подкрепяйки с военновъздушните си сили бунтовниците.

Последствията проиграват възможността за мирно уреждане на конфликта чрез преговори, рязко се увеличават човешките жертви (според политолога Алън Купърман - поне десет пъти), Либия е оставена напълно разрушена в ръцете на воюващите помежду си милиции, а напоследък се е превърнала в база на Ислямска държава, която от територията й разпространява тероризъм.

Както отбелязва експертът по Африка Алекс де Ваал, съвсем разумните предложения, направени от Африканския съюз и приети по принцип от либийския лидер Муамар Кадафи, са пренебрегнати от имперския триумвират. Огромна вълна от оръжия и джихадисти от Западна Африка (шампионът в момента по терористични убийства) залива с терор и насилие Леванта, докато ударите на НАТО също предизвикват стичането на бежански потоци от Африка към Европа.

Това е още един триумф на „хуманитарната намеса“, който изобщо не е необичаен, както показва дългата и често ужасна история, връщайки се четири века назад.

Откъсът е публикуван на сайта TomDispatch.com. Той е част от обобщаващо есе в  новата книга на американският политически критик, анализатор и философ Ноам Чомски за американската мощ и света, озаглавена „Кой управлява света?“ 

Прочетете и първата част на анализа!