Нека станем фискални

Анализът е направен от Бил Емот за „Project Syndicate“.

Бил Емот е бивш главен редактор на списание „The Economist“ и изпълнителен продуцент на документалния филм "Голямото европейско бедствие".

Всеки знае, че без болка няма печалба. Въпреки това може да има болка, без победа - урок, който западните нации научиха по трудния начин през 2012 г. Годините на фискални ограничения в САЩ, Европа и Япония не постигнаха нищо и дойде време, когато правителствата да започнат да харчат отново.

Предложението ще бъде посрещнато с възмущение от много правителства, особено, но не единствено, от Германия, и ще бъде отхвърлено от много политически кандидати, които се занимават с държавния дълг, натрупан от управляващите, които се стремят да свалят, тъй като е работа на дявола.

Но отвъд идеологията и личния интерес се спотайва една проста и неизбежна истина: политиката на строги икономии не работи.

Японският премиер Шиндзо Абе призна с неохота провала на строгите икономии, когато на 1 юни обяви, че правителството му ще отложи планираното увеличение на данъка върху потреблението в страната. Отвъд подкрепата за контрол на бюджетния дефицит и огромния публичен дълг на Япония, увеличаването на данъците вероятно би намалило приходите. В края на краищата, предишното увеличение, осъществено през април 2014 г., бързо вкара японската икономика в нова рецесия.

Еврозоната - шампионът по строги икономии в развития свят - все още не е стигнала до подобна реализация, въпреки очевидните доказателства. През 2012 г. лидерите на Еврозоната подписаха фискален пакт, насочен към контролиране на публичния дълг - който възлиза общо на 91,3% от БВП, според Международния валутен фонд - като принудиха страните да намалят разходите и да вдигнат данъците. До 2015 г. бюджетният дефицит на Eврозоната, като дял от БВП, е спаднал с две трети от своя връх през 2010 година.

И все пак брутния публичен дълг всъщност се е увеличил до 93,2% от БВП. Всъщност, докато Германия успява да намали своя брутен публичен дълг от 79,7% от БВП през 2012 г. до 71% през миналата година, коефициентите на дълга във Франция и Италия продължават да нарастват, въпреки строгия фискален контрол (особено в Италия).

На други места в Европа, Обединеното кралство следва подобна траектория, като брутният публичен дълг се е увеличил от 85,3% от БВП през 2012 г. до 89,3% от БВП през 2015 г. В САЩ пък, коефициентът на дълга е нараснал от 102,5% до 105,8% за същия период.

Разбира се проблемът се крие в застоя на икономическия растеж, който пречи на увеличението на заплатите, отслабва данъчните приходи и не позволява на правителствата да платят дълговете си. Сред най-големите пречки за днешния растеж са фискалните ограничения. Колкото повече правителствата намалят своите дефицити, толкова по-бързото се забавя растежът --толкова по-далечна става и целта за намаляване на дълга. По този начин работи цикълът на фискалните самоограничения.

Трябва да сме сигурни, че не винаги това е начинът, по който строгите икономии работят. В годините на инфлация – 70-те и 80-те години на миналия век – когато исканията на инвеститорите бяха свързани с премии за инфлационен риск и повишаване на дългосрочните разходи по заемите, по-големият дефицит следваше тенденция за увеличаване на дългосрочните лихвени проценти, докато по-малките дефицити ги намаляваха.

Именно тази практика, която политиците предизвикаха след 2010 г., предлагайки правителствените търсения да намалеят, и по този начин да се стимулират частните инвестиции. (Трябва да отбележим, че в Еврозоната, аргументите за фискални ограничения също бяха подхранвани от недоверие между правителствата. Страните кредиторки настояваха длъжниците да изпитат болка в замяна на "печалба", а именно - спасителни мерки.)

Но времената се промениха. Като начало, вече не живеем в инфлационна ера. Напротив, Япония и някои страни от Еврозоната са изправени пред дефлация, а инфлацията във Великобритания по същество е нула. Само в Америка инфлацията се вдига - и то едва едва. Освен това, дългосрочните разходи по заеми са достигнали исторически ниски нива, такива каквито са били през последните пет години. В този контекст, стремежът към строги икономии е довел до толкова тежко негативно въздействие върху растежа, че дори спада на цените в енергията през последните 18 месеца не успява да го преодолее.

Експанзионистичната монетарна политика - това са солидни инжекции на ликвидност чрез така нареченото количествено облекчаване - определено също не е достатъчна. Докато количественото смекчаване (QE) работи за целите - и остава необходимо в Европа и Япония - то не успява да стимулира частните инвестиции и да ускори създаването на работни места и увеличение на заплатите.

Директното вмешателство в определянето на заплатите може да помогне. Обединеното кралство въведе увеличение на задължителната минимална работна заплата, а някои американски щати, начело с Калифорния, скоро ще го последват. Япония, която е изправена пред замразяване на заплатите, въпреки очевидния недостиг на работна ръка, може и да успее да се възползва най-добре от този подход.

В днешния свят обаче, нищо не може да замени фискалната експанзия. Много страни, най-вече в Европа, трябва да дадат тласък на публичните инвестиции в инфраструктура. По-общо казано, Европа се нуждае от нов план Маршал, който този път да се самофинансира, а не да бъде финансиран от американците, за да се даде тласък на икономическия растеж и на повишаването на производителността. Има изобилие от възможности за подобна програма и в САЩ. Подобни разходи могат дори да помогнат на данъчните приходи да нараснат, като вдигнат заетостта и заплатите.

В момент когато разходите по заемите са ниски, а инфлацията (или дори дефлация) е едва доловима, аскетизмът не е отговор. Време е политиците да признаят, че няма нужда от болка, която не води до печалба. Време е да станем фискални.

Превод: Милена Трачева

Copyright Project Syndicate

Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.