Игрите на ГЕРБ: Поуките от двата незавършени управленски мандата

Просто е невероятно, как поради едни и същи по характер поредици от грешки и политически дефицити ГЕРБ не успя (или по-точно високомерно не пожела) да завърши успешно и двата си управленски мандата, спечелени (сравнително) убедително на редовните парламентарни избори през 2009 г. и на предсрочните през 2014 г. И двете подадени оставки на правителството и през 2013 г., и днес, в края на 2016 г., са оценявани от различни коментатори като безотговорни постъпки на Борисов от рода на „сърдитко Бойко, празна му торбичка“, за когото е невъзможно да си представи, че в демократична Европа може и трябва да има, и държавнически тип поведения. Това коментира анализаторът Аспарух Панов в блога си.

Докато сме живи, а и след това ще помним докъде ни доведе първата оставка на Борисов, подадена по-малко от половин година преди края на мандата му – до режима на Орешарски, Пеевски и „средния пръст“ на Сидеров. А докъде ще ни доведе втората оставка, най-интересното тепърва предстои. Нищо изненадващо под „слънцето“ на ГЕРБ, след като за времето на двата си незавършени мандата Борисов успя да преформатира цялата координатна система на българската политика. Той замени класическото демократично парламентарно противостоене „ляво-център-дясно“ с ново – лепкав популизъм срещу реална политика, където вече няма идеология и където лявото и дясното се оказват (често) от една и съща страна на барикадата.

Или с други думи, авторитарният и популистки политически стил на премиера Борисов, незачитането на правилата на институционалната демокрация и разделението на властите, както и липсата на чувство за мярка в „рязането на ленти“, политическата „логорея“ и илюзиите за реформаторска политика са в основата на натрупвания в продължение на 7 години (предимно десен и центристки) протестен вот, избухнал на последните президентски избори. И точно тук аналогиите между двата незавършени управленски мандата стигат до направо абсурдни и комични за правилата на демокрацията публични изпълнения.

Неслучайно през цялото лято (за втори път след президентските избори през 2011 г.) се „наслаждавахме“  на политическата параноя на ГЕРБ да крие кандидата си за президент до последния момент. Нима може да се приеме сериозно поведението на една мощна управляваща партия, която праща младежката си организация да виси една седмица пред ЦИК, за да се регистрира първа за изборите, а след това последна обявява своя кандидат… Нескопосани аматьорски спектакли, които от една страна подценяват и дълбоко унижават избирателите, а от друга са признак на сериозни дефицити на елементарна политическа култура.

Превръщането на политиката във фарс през първия управленски мандат на ГЕРБ, като че ли достигна своя апогей през 2012 г. Може би сега му е времето да си припомним някои характерни моменти от този позабравен или може би по-често премълчаван първи премиерски период на Борисов. Изкушените от футбола избиратели сигурно ще си припомнят, че през лятото на 2012 г., днешната нова звезда на българската политика Веселин Марешки закупува не нещо друго, а елитния футболен клуб „Локомотив Пд“. Представянето на новия собственик става на официална церемония на „Лаута“ пред близо 2500 фенове на „черно-белите“, като до варненския бизнесмен на стадиона са още премиерът Бойко Борисов и кметът на Пловдив Иван Тотев. Услужливата медийна памет е съхранила за поколенията един „бисер“ от словото на Марешки, произнесено на церемонията: „…На г-н Бойко Борисов му бяха необходими само пет минути, за да ме убеди, че бизнесът трябва да помага на футбола. В знак на добрите ми намерения и желанието да осигуря стабилност на Локо Пловдив, показвам документ, с който удостоверявам, че съм внесъл 1 милион лева по сметките на клуба. Това е само началото…“

Винаги съм се удивлявал на възторжената лекота, с която Бойко Борисов реди думи след думи, напълно недопустими да бъдат дори помислени, а камо ли изречени публично от един министър-председател на демократична държава и то член на ЕС: „…Един по един отборите изпадаха в криза. За някои съумявам, когато идват големи инвеститори в България, в неформални разговори да разкажа за тях и да предложа да помогнат. Така беше с „Левски“, така беше с „Нефтохимик“, със Стара Загора – там общината помогна, намерихме спонсор в Благоевград. В Гоце Делчев дадохме 250 000 лева за стадиона, за да почне отборът в „А“ група. На „Етър“ дадохме половин милион, в тази ковачница на кадри. Един по един отборите, където има възможност, им помагаме…“

Откровенията на премиера за изпепеляващата му любов към спорта показват сериозно разминаване със служебните му пълномощия и незачитане на процедурните правила в държавата, които трябва да бъдат еднакви за всички юридически и физически лица. Премиерът на една уважаваща себе си страна никога не води „неформални“ разговори с чужди инвеститори. На такова държавно ниво всички отношения между политиката и бизнеса (би трябвало да) са формални, колкото и големи да са взаимните симпатии и доверие. Още по-малко пък точно премиерът може да предлага на чуждите инвеститори да финансират закъсали футболни клубове. Политически недопустими са и действията на един премиер да търси спонсори и собственици за футболни клубове сред независимите от държавата представители на частния бизнес в България.

И така стигаме до меката есен на 2012 г., когато властта с невероятно усърдие ни убеждаваше, че при избора на нов главен прокурор е имало състезателност, честна игра, висока мотивировка от страна и на номинираните, и на ВСС, като са спазени всички конституционни и европейски изисквания за таен и неманипулиран избор… А в действителност изборите са опорочени още със старта на процедурата. Мнозинството във ВСС първо прекроява правилата за избор според „мярката“ на сочения за фаворит на ГЕРБ председател на Пловдивския окръжен съд Сотир Цацаров, след което веднага внася кандидатурата му за главен прокурор. С една единствена цел, кандидатурата на Цацаров да бъде гласувана преди тази на другия почти сигурен кандидат за поста Галина Тонева (заместник-главен прокурор). Това се и случва на практика.

И ако все пак искаме да изпратим 2012 г. без да губим чувството си за хумор и ирония, по никакъв начин не можем да пропуснем медийния скандал в края на октомври с безпрецедентното изявление на посланика на Германия у нас Матиас Хьопфнер за цензурирано негово интервю във в. „Монитор“, където са орязани именно критиките му към медийния пейзаж в България и концентрацията на собственост в медиите. И то е направено не някъде другаде, а на сайта на германското посолство, на официалния сайт на германската държава в България…

Вместо някой от правителството на ГЕРБ да се замисли какви  дипломатически послания излъчва това изявление, само два месеца по-късно премиерът Борисов (отново) надминава себе си в интервю за Сашо Диков: „…По-голяма демокрация в тази държава никога не е имало. Всеки да може да говори каквото си иска за управляващите… Преди два дни си ми се обадил и казваш, че искаш интервю. Някой да ти е казал какви въпроси да ме питаш, някой да ти е казал, че ако питаш нещо, ще ти вземат камерата и касетата, никой. … Пълна свобода имаш, стоиш пред премиера в момента, задаваш му, каквито искаш въпроси и никой не ти пречи…“  Наистина класика ала „Бойко Борисов“, с която можем да приключим критичния поглед върху непълния му първи управленски мандат…

Във вътрешнополитически план 2013 г. и 2014 г. бяха бурни години на конфронтация и нестабилност. Живяхме при пет правителства, две от тях служебни, гласувахме два пъти на предсрочни избори, назначавахме „Кой“, „Мой“ и „Твой“, протестирахме и контрапротестирахме. Някъде по пътя си припомнихме времената на Жан Виденов, сблъсквайки се с предизвикания фалит на мощната банка КТБ. И все пак, за радост на всички ни, след едно само едногодишно и дълбоко изстрадано управление на правителството Орешарски, през есента на 2014 г. ГЕРБ се завърна на власт и бе поставено началото на втория премиерски мандат на Бойко Борисов. След всичко това, което преживяхме, 2015 г. и 2016 г. ни изглеждаха, че ще бъдат безпроблемни и стабилни с афишираните куп намерения за дългоочаквани ключови реформи.

Нарастването на оптимизма в обществото в началото на годината идваше и от недвусмислената позиция на президента Плевнелиев. Обръщението му към Народното събрание от 19 март 2015 г. отдавна е известно на всички и е широко коментирано. Визията му, изложена тогава пред народните представители, съдържаше всичко важно в стратегически план, което трябваше да се каже точно в този политически момент. Дори само изречението „Нужна е правна сигурност, за да дойдат инвеститорите, а не олигарсите“ бе достатъчно, за да се разбере за какво става дума. Както се очакваше, и Плевнелиев се присъедини към исканията за спешни реформи в съдебната система и за нова стратегия за борба срещу корупцията. Не на последно място президентът потвърди, че ще инициира референдум за изборните правила, като според него има съгласие той да се проведе заедно с местния вот през есента.

Но както всички знаем, в българския политически живот нещата никога не са еднозначни. Както се оказа в крайна сметка, статуквото доминираше безапелационно и през 2015 г., и през 2016 г. И то, с демонстративни изпълнения по различни теми и в различни посоки. На практика нямаше реални реформи, на незначителни резултати се придаваше гротескна значимост, а съществените неща оставаха незабелязани или по-точно пренебрегвани. Законът за предотвратяване на корупцията сред лица, заемащи висши публични длъжности, известен като Законът на Кунева отпадна още на първо четене и няма никакви шансове да бъде приет при скорошния летален изход за дейността на този парламент.

Не трябва да забравяме перфидния начин, по който бе бламирана най-сериозната инициатива на Плевнелиев за обединение на нацията – референдума за изборна реформа. Да не говорим за задкулисните договорки, с които бе отхвърлено ветото на президента върху Закона за военното разузнаване. И още, и още, и още… В началото на ноември президентът Плевнелиев бе атакуван за пореден път в парламента, този път с общи напъни на Първанов и Борисов по повод интервюто му в английския „Индипендънт“. За каква политическа стабилност пледира премиерът, когато си позволява по подобен начин да унижава публично президентската институция, която защитава толкова достойно българските външнополитически интереси?

И така стигаме до квинтесенцията на годината – второто четене на конституционните промени за състава на Висшия съдебен съвет (ВСС) на 9 декември. С „Живковистко“ мнозинство от 204 гласа „за“ парламентът бламира напредъка, постигнат при първо четене и одобри „прокурорската поправка“, внесена от АБВ между първо и второ четене на проекта, която с един замах обезсмисли същността на съдебната реформа.  Поправката бе прокарана с гласовете на ГЕРБ, ДПС, БСП, АБВ, АТАКА и Патриотичния фронт. Против гласуваха само от Реформаторския блок, а министърът на правосъдието Христо Иванов подаде оставка.

Вече сме в края на 2016 г. и няма никакво съмнение, че преекспонираните претенции на управляващото мнозинство да проведе или поне да стартира очакваните с години реформи в страната изглеждаха направо нелепо при днешния политически състав на отиващото си 43-то НС. Безумните и абсурдни дебати около промените в изборния  кодекс по време на изборната кампания и стартиралата пародия на дискусия около въпросите от референдума на Слави за радикална промяна на избирателната система нямат и не могат да имат нищо общо с европейските норми на доверие, почтеност и спазване на общи правила на поведение в отношенията между институциите за взимане на отговорни решения.

Нещо повече, тайното договаряне между държавата и организирания интерес продължава да бъде разменно средство в политическата дейност, като по този начин свободата като политическа ценност е поставена отново под огромен риск. И то, в момент, когато второто правителство на Бойко Борисов „сдаде багажа“ след провала на президентските избори и предсрочните парламентарни избори чукат на вратата ни.

Винаги съм бил убеден, че днешните системни дефицити и проблеми в борбата с корупцията, с преодоляването на политическите зависимости на съдебната система и функционирането на правовата държава като цяло, са все пак преодолими. Силно се надявах, че протестите през последните години са довели до натрупването на сериозен граждански и политически потенциал в подкрепа на дългоочакваните реформи в тези ключови области, дори и чрез промяна на конституцията. Потенциал, който ме караше винаги да бъда (поне) умерен оптимист. За съжаление обаче, много е тъжно, когато бъркаш и то нееднократно, оптимизма с наивността.