Защо чак сега се сетихте за Трън?

Някъде из мъглите под хълмовете Китка и Мурговица, в община Трън са останали да живеят около 4000 души – двойно по-малко спрямо над онези 8000 жители преди прехода. В частния сектор работят едва 246 човека на средна месечна заплата близка и дори под минималната. Демографията е кошмарна, младите хора се изселват масово към столицата, а транспортната инфраструктура запада прогресивно. Накратко казано, Трън е едно от онези злощастни места в страната, за които преходът от „развит” социализъм към демокрация и пазарна икономика се е оказал много труден и светлина в края на тунела не се вижда.

Случайно или не, България изведнъж започна много да се вълнува какво става в Трън едва преди няколко месеца. Причината е проста – една от най-големите рудодобивни компании в страната решава да възроди старите златодобивни рудници в трънско, което привлича обичайните заподозрени пишман-еколози и обслужващата им свита от журналисти. Старата и изпитана система за саботаж на инвестиционното намерение се клонира и в малкото градче – загрижени „трънчани“ с местожителство във Велинград, София и Пловдив почват да сформират „местни“ комитети за опълчение срещу хищните капиталисти. Партийните еколози долитат на лъскавите си коли да обяснят пред нацията какви светли бъднини очакват Трън, ако се откаже от рудодобива (което реално е единственият поминък в този град още от римско време) и се посвети на еко-туризма – каквото и да означава това. Междувременно, община Трън планира туристически такси в размер на 1000 лева – и надали ще ги изпълни.

Тук е интересно да разгледаме парадокса, с който няколко журналисти облъчиха националния ефир. Паважните софийски еколози настояват, че девствената природа в Трън сама ще привлече хиляди богати туристи, които ще излеят милиони в джобовете на местните хора – щели да търчат по околните хълмове, да съзерцават ждрелото, да минават сутрин и вечер през грънчарския музей и да изсипват шапки с пари на местните баби и дядовци, за да им позволят да издоят козички и кравички. Тази пасторална картина е прекрасна, но идва и логичният въпрос – защо не е реалност? Ако трънската природа беше девствена и девствената природа сама по себе си е магнит за богати туристи, то през последните 27 години Трън щеше да се е превърнал в гигантски туристически център. Очевидно се е случило точно обратното – общината е в тотален демографски и икономически колапс.

Както знаем от други български региони като Северозападна България, девствената природа сама по себе си не привлича никакви туристи. Дори девствената уникална в световен мащаб природа не може да привлече нищо – ето ви примера с Белоградчишките скали и Магурата, които едвам успяват да захранят три малки хотела и дори не могат да мотивират ресторантьорите в малкия град да отворят в неделя. А Трън е много, ама много далеч от уникалността на Белоградчик.

Да не говорим, че трънската природа изобщо не е девствена. На мястото на проекта за златодобив се е добивало злато от над 1000 години, като през социалистическия период методите за този добив са били далеч от най-екологичните. Пейзажът там напомня по-скоро на сцена от компютърната игра и филм Сайлънт Хил, отколкото на швейцарския планински курорт Давос. Но това, разбира се, не се показа нито веднъж в национален ефир от „отговорните“ ни журналист и загрижени „еколози“.

Истината е, че Трън не може да се превърне в туристически център:

Няма природните дадености – ждрелото и два хълма стигат да привлекат няколко десетки туристи, които ще дойдат целенасочено, за да не похарчат нито един лев в района. Сравнено с други селски райони, природата в Трън е по-скоро невпечатляваща.

Няма човешкия ресурс – може би най-големият проблем пред туризма в България днес е недостигът на кадри. Те не стигат дори за вече развитите туристически центрове, какво остава да се намерят за де факто започващи от нулата райони.

Няма инвестиционен ресурс – нито един развит български туристически район не е формиран от множество миниатюрни предприемачи. Винаги големият импулс е идвал от мощен централен играч или група играчи, който увлича след себе си останалите. В Трън на хоризонта не се вижда такъв.

Реалността е много по-различна от лъжите – местната природа в Трънско носи белезите на хилядолетния рудодобив. И те не са красиви, тъй като социалистическия минен комплекс не е бил рекултивиран, както се прави с модерните проекти.

Историята вече го е доказала – ако 27 години не са стигнали за реализирането на една стратегия, то очевидно тя е невъзможна за реализиране.

Трън има ясен избор – да продължи по текущата си пътека и да се обезлюди до 30 години или да възроди рудодобивното си дело което ще даде достатъчен икономически импулс за укрепване на местната икономика и демография поне в средносрочен план. Първият вариант е с предизвестен фатален край. Вторият предлага реален шанс за спасение. Най-малкото, това е видно от доста български малки общини с с активен рудодобивен бизнес като Челопеч, Етрополе и Панагюрище, които днес са устойчиво в топ 10 на класацията на Министерство на финансите за устойчивост на местните бюджети, имат завидно развиваща се инфраструктура, икономика и дори образование. И колкото и странно да звучи, особено за паважните еколози – имат многократно по-добре развит туризъм от Трън.