Гибелта на Николай II

Когато на 14 юли 1789 година парижани щурмуват Бастилията, омразната крепост-затвор, и това предвещаваше революция от историческо значение, Луи XVI, намиращ се във Версай близо до Париж, записал в дневника си: „rien“ (нищо). Това се отнасяло по-скоро за неуспешния лов през този ден и не било свързано с положението в столицата. Той даже и не знаел за него и това обстоятелство в някаква степен свидетелства за света, далеч от реалността, в който се криели кралят и придворните. След 4 месеца Луи XVI, и жена му били обезглавени на гилотината.

Този пример е трябвало да е пред очите на руския цар Николай II, когато през февруари 1917 г. се отправил към Ставката, пише в. „Ди Велт“. В продължение на няколко седмици в Петроград и Москва работниците стачкували и демонстрирали във фабриките, имащи военно значение, войниците масово дезертирали, а продоволствието в тази студена зима било в криза. Но Николай не искал да повярва, че

собственият му народ отдавна величаел императора като „цар-глад“.

19-ият монарх от династията Романови не можел и да си представи, че резултат на тези събития ще стане неговото сваляне и убийството на неговото семейство, коментира в. „Ди Велт“.

Колко бързо самодържецът може да изгуби своето положение? За това разказва документалният филм „Свалянето на царя – гибелта на Романови“, показан по телевизионния канал ЦДФ (Втора германска програма)...

Николай II никога не е искал да бъде цар. Неговият чичо умира бездетен на 21 години и неговият баща Александър III наследява трона. Като 12-годишен Николай става свидетел на покушението на своя дядо Александър II, убит с бомба. Към това трябва да се прибави неговото подчертано консервативно възпитание, което от момента на встъпването на трона през 1894 г., го кара да съблюдава нормите на наследената самодържавна система на управление.

В лицето на своята родственица Виктория Алиса Елена Луиза Беатрис фон Хесен-Дармщат (Александра Фьодоровна, германска принцеса и императрица на Русия) той намира съпруга, на която е бил предан от цялата си душа. Това е било рядкост сред монарсите от това време. Александра Фьодоровна, както са я наричали след като приема православието, е била възможно най-важният съюзник на царя и този факт влече след себе си сериозни проблеми с началото на Първата световна война. Родена немкиня, която трудно разговаря на руски и френски език,

за голямата част от обществото царицата е била потенциална предателка.

След като ражда четири момичета, през 1904 г. тя най-после ражда желания престолонаследник, който да осигури продължаването на рода Романови. Но той е страдал от неизлечима болест на кръвта и това става държавна тайна.

Грижата за царя придобива причудлива форма. Стремежът от болестта да се направи тайна все още е бил безобиден вариант. Машинациите на сибирския странстващ монах Распутин, който е превърнал своя личен достъп до императора в успешен бизнес по оказване на всякакви услуги – даже сексуални, все по-силно разяждат връзката на Романови с техните поданици. След като придворните убиват Распутин през декември 1916 г. Николай II даже не се решава да накаже убийците.

Пророчеството на Распутин, че след неговата смърт властта на царя ще продължи не повече от пет месеца, се сбъдва.

„Самодържавието“ на Николай II се проявило през 1914 г. когато бил принуден да мобилизира армията срещу братовчед си – кайзер Вилхелм II. През 1905 г. царят с голяма жестокост смачква революционните вълнения. Държавната дума, с която той се съгласява, въпреки всички ограничения, се превръща във фактор на властта, в която доминира болшинство с положително отношения към Антантата.

„Няма нужда да завоюваме любовта на народа“. „Ние не обръщаме внимание на сплетни“. Това са цитати от писмо на царицата до нейната баба - кралицата на Англия Виктория. Подобни фрази прекрасно илюстрират отношението към живота в разкошните царски резиденции, в които Романови имат щастлив семеен живот и просто игнорират трудностите на своите поданици.

През зимата на 1916-1917 г. народът преди всичко страда от глад.

Недостигат дървата за горене и най-вече надеждата за подобряване на положението. Омразната война, в която европейските държави вкарват Русия, не приключва. Продължаването на тази война се приема като въпрос на чест.

На 23 февруари демонстриращите работници, сред които има много жени, се добират до центъра на Петроград. Николай II, който се намирал в белоруския Могильов, както и през 1905 г., заповядва да се открие огън срещу тях. Но гвардейците, които са можели да направят това, вече много отдавна да понесли големи загуби на фронта. Неопитните новобранци, които е трябвало да се противопоставят на стачкуващите, се разбунтували и се присъединили към работниците.

Колко ниско са паднали последните представители на Романови, показват техните генерали. Поставени пред избора – да съхранят полка си или да продължат войната, армейските началници предпочели войната, което отново в някаква степен показва тяхната политическа далновидност. Доколкото либерално-консервативните сили в Думата не могат да постигнат мир, всички отговорни лица дали терена на единствената група, застъпваща се за мир – радикалните болшевики.

Немското правителство, което е било прекрасно информирано за ситуацията в Русия, прекарва лидера на болшевиките Владимир Илич Ленин, който се намирал в изгнание в Швейцария, в пломбиран вагон в Русия. След половин година на 25 октомври по Юлианския календар (7 ноември по Григорианския календар)

Ленин въстава срещу властта и установява диктатура на професионалните революционери.

От ненавист и за да избегне възможността сваленият цар да стане символна фигура за противниците, съветското ръководство заповядва да го екзекутират. Привеждат заповедта в изпълнение на 17 юли 1918 г. в Екатеринбург, Урал. По думите на един от извършилите екзекуцията „колкото се може по-тихо“.

Заравят Николай II, неговата жена и петте му деца в общ гроб. Техните останки са ексхумирани през 1991 г.

През 2000 г. Руската православна църква канонизира последния руски император.