Скачащи прасета

Когато бях граничар, в края на Студената война, се случваше понякога да ставаме за „задействие” по седем пъти на нощ.

Задействие се наричаше сигналът, който пращаше в заставата електрическото телено съоръжение по границата.

Както знаете, тогава – по време на Студената война, цялата ни страна беше опасана със съоръжения от бодлива тел, по които течеше импулсен, нисковолтов ток. 18 волта, нисък ампераж. Когато се убодеш на бодливата тел – получаваш малко, противно, електрическо бодване. Тия съоръжения имаха за цел да сигнализират за нарушения на държавната граница. Така остроумно бяха построени и съоръжени, че ако някой допреше два от проводниците (а те бяха 28-30 на брой) или ако скъсаше, или срежеше проводник от бодлива тел – веднага в заставата се получаваше сигнал. Ето, именно този сигнал се наричаше „задействие”. И така – понякога, през пролетта особено – получавахме до седем (толкова всъщност ни беше рекорда) задействия за една нощ!

При задействие се правеше следното: целият личен състав (всички войници, сержанти и офицери) от заставата ставаха, оставяха всичко, с което се занимаваха (спане, онаниране, ядене), взимаха оръжието и снаряжението си и се качваха в двете коли на заставата. Един малък камион УАЗ и един джип – също УАЗ. После тези коли ги закарваха до назначението им – една група, състояща се от командира и кучкаря, кльониста (специалист по съоръженията) и шофьора – отиваше на съоръжението, на мястото, откъдето е подаден сигналът. А другата група – старшината или някой лейтенант и всички войници от заставата – биваше откарана и разпръсната по самата гранична бразда. За да завардят границата и да пресрещнат тоя, който е минал съоръжението и се опитва да избяга от...хм, Родината. Едно такова вдигане на войската и разпръсване по целия 11- 12-километров планински участък на границата траеше около 40-50 минути. При най-благоприятно развитие на нещата. Някои задействия траеха с часове. И, както казах, рекордът ни беше седем задействия за нощ. Нерядко имаше по три, по четири.

Защо разказвам всичко това?

Хм, защото наскоро директорът на една национална агенция каза, че оградата, пазеща България от африканската чума по свинете не може да бъде прескочена от диво прасе и че е сигурна защита. Оградата била сигурна защита...

И аз се размислих за оградите и прасетата...

Още не се вижда връзката, явно.

Ще кажа следното:

Африканската чума по свинете се предизвиква от ДНК вирус, който е изключително вирулентен, податливи към инфектиране с него са всички представители на семейство Suidae, заболяването от африканска чума може да бъде със 100% смъртност (в зависимост от щама на вируса).

Това ще рече, че носители на африканска чума могат да бъдат и питомни прасета, и диви прасета, и пекарита, и брадавичести свине и всички останали зурлести симпатяги. От всички тези видове, по нашите земи има само диви прасета и питомни прасета. Тук ще кажа няколко думи за дивите.

Съоръженията по границата, които започнахме да махаме към средата на 1990 година, дотогава бяха едни от най-упорито, грижливо и даже любвеобилно поддържаните съоръжения в България. Няма атомни централи, няма ТЕЦ и ВЕЦ – съоръженията по границата! Защото явно беше ужасно важно това – да не вземе някой да избяга от любимата ни (ах, как плачат сега някои - за онова хубаво време!), мила Родина!

Един капитан от съседна гранична застава заставаше до грамадната, проточила се стотици километри змия от бодлива тел, опасала границата, и казваше със сладка въздишка: Ех! А десният фланг на моето съоръжение...така съм го пипнал, така съм го стегнал! Чист, опрятен! Гиздав е...като младоженец!

Бодливите телове на съоръжението бяха опънати между бетонни колове, отстоящи един от друг на три метра, високи над земята два метра и половина и забити в земята по един метър. Бетонирани. Разстоянието между теловете беше 8 сантиметра. Теловете се обтягаха със специални лостове-обтегачи и се заковаваха върху коловете с мощни, дебели по два милиметра стоманени скоби. Освен за бетонните колове (по-точно – за импрегнирана дъска, която е захваната здраво за кола), обтегнатите телове се заковаваха и за тъй наречените „животински летви” – импрегнирани летви с дебелина 3.5 см. и дължина 1.50 метра, които се забиваха на дълбочина 60 см. в земята – между двата бетонни кола. Така обтегнатите проводници от бодлива тел ставаха още по-устойчиви.

Цялото това настръхнало съоръжение от бодлива тел – с козирки, с течащ по него ток, с мощна и проверена сигнализационна система – предпазваше България от това да не избяга някой от нея. Може би и затова, по представите на някои сегашни носталгици тогава България беше „толкова добре”. Защото представляваше един голям, китен концентрационен лагер, ограден с тел. В лагерите, както знаем, винаги цари ред.

Но.

Но мога да се закълна, че това настръхнало съоръжение, тая мощна и обтегната, поддържана денонощно, безупречна машина от бодлива тел, ток, бетонни колове, импрегнирани дъски, жици и параноя – цялото това Нещо въобще не...

Хм, не искам да подсилвам фактите, искам да се изразя съвсем безпристрастно...Ще кажа: цялото това съоръжение въобще не правеше впечатление на дивите прасета!

По това съоръжение се работеше денонощно. За него отговаряха цяла рота от граничния отряд, както и по двама специалисти на всяка застава – общо към двеста души. Освен това – по него работехме ежедневно всички войници – плевяхме всяка тревичка покрай него, ковяхме нови и нови дъски, добавяхме и сменяхме „животински летви”, сменяхме проводниците през няколко месеца и те блесваха с бодлив блясък...проверявахме го, натягахме теловете, опъвахме жиците, познавахме ритъма на токовите му импулси...Грижехме се за него...като за младоженец! Идиотската Студена война беше разболяла всички нас от нещо по-лошо от всяка африканска чума – беше ни разболяла от заслепение и параноя. Капитаните галеха съоръжението и си лягаха вечер със сладки мисли за него.

Това съоръжение можеше да спре даже опитен граничар, който се опитва да избяга от...хм, Родината. Е, опитен граничар – не, но някой по-смотан...

Но мога да се закълна, че на тия задействия, за които говорех в началото, съм виждал, как дивите прасета...

Знаете ли – дивите прасета нямат особено силно зрение. Те са почти слепи, горките. Имат невероятно силно обоняние, слухът им е изключителен. Но зрение добро нямат и не разчитат на него. Гледат колкото да не се блъснат в някоя канара. За какво им е зрение в гъсталаците и в мъглите?

Съоръжението, между другото, в мъглата се слива със сивите кълба на парата – самото то е като трепкаща, сива, грозна мъглица. Ако го погледнеш отдалеч или с премрежени очи – ще видиш трепкаща сивота на фино райе. Прасетата едва ли виждат и райето.

По време на тия, споменатите горе задействия, съм виждал следното: Малкото прасешко стадо се подплашва. Подгонва го ръмженето на джипа, който идва да провери съоръжението. Водачът – едър глиган – повежда другите прасета. Женските и младите, както и дечурлигата отзад. Всичките се юрват след него. Отговорен и самоотвержен, глиганът се впуска в стремителен бяг. Към спасителната горичка.

Но по пътя им е съоръжението.

Водачът, тичащ все по-мощно и стремително, не го вижда. Той е набрал такава скорост, че и да види в последния момент теловете – няма как да спре. Човек си казва: сега ще се обеси на тия железни, изпънати като струни телове горкото животно!

Но в следващия миг наблюдателят разбира, че тая мисъл е била смешна.

Внезапно се чува свистене, фучене, пращене и съскане. Чува се висок, истеричен квик, ръмжене и грухтене, даже нещо като звън.

И виждаш как два, три или пет съвършено обтегнати тела изведнъж се разтягат безумно. Разпъват се с цели метри за по-малко от миг. После, със страшно плющене, се скъсват, отмятайки се на десетки метри встрани - като скъсани струни на китара.

Дъски и трески хвърчат, телове фучат скъсани във въздуха, чимове трева и буци пръст тропат по покрива на джипа...

А глиганът даже не е забавил лудия си бяг. Той не е усетил, че е минал през препятствие – поне така изглежда. Всъщност – съдейки по зловещия квик – явно е усетил, но е усетил дотолкова, че да се ядоса още повече: не стига, че е бил обезпокоен, ами сега и някой глупак прегражда пътя му с някакви тънки, противни конци!

И стадото продължава, отдалечило се от натрапниците, да подтичва след своя водач – в благороден, свински тръс. Към съседната страна, към съседната държава, към съседната територия, в която свободните свине живеят един свободен живот.

Оградата е накъсана и разрушена, сега смешните хора една седмица ще се суетят около нея, за да я поправят и потягат. Та да изглежда пак като младоженец.

Та това аз знам за прасетата и оградите. И затова изпитвам известни съмнения, когато експерти говорят за сигурността на оградите.