Каква национална сигурност? Става дума за обикновена далавера.

Заговори ли някой за национална сигурност, започне ли да пренебрегва пазарните правила и дори нормалната житейска логика, да знаете, че със сигурност става дума за далавера.

В случая с енергетиката примерът е даже повече от очевиден – тя открай време се държи в държавни ръце, защото е черна касичка за бели дни на всички управления. Оттам се финансират проекти със съмнителна стойност, но с впечатляваща себестойност. Оттам се раздават „обществени поръчки“ на приближени до властта фирми и персони. И не е случайност, че в енергетиката реномирани чуждестранни инвеститори почти няма. А тези, които са се излъгали да дойдат с надежда, че ЕС ще установи честни правила на играта в България, сега със зъби и нокти се опитват да се изнесат, продавайки активите си, на който ги пожелае.

След решението на ЕК да глоби Българския енергиен холдинг с над 77 млн. евро нещата станаха още по-прозрачни. Ако досега управляващите поне имитираха желание да спазват правилата на конкуренцията и третия енергиен пакет, сега те вече открито обявиха Брюксел за враг. И то само защото ЕК поиска нещо напълно логично за една пазарна икономика – да не съществува монопол, който да спъва конкуренцията и да накърнява правата на потребителите. С други думи – кражбите трябва да имат граници. В случая това означава да се освободи достъпа на други оператори до мрежата на „Булгартрансгаз“ – тръбите, по които по презумпция всеки, който има възможност, намери си газ и си плати за преноса му, би трябвало да използва свободно. В България това очевидно не се случва, защото политическия елит от всички цветове не е съгласен да отстъпи този инструмент за обогатяване на богоизбрани фирми и за изнудване на стотици предприятия и десетки хиляди граждани. Затова ЕК бе обявена за враг, който иска да посегне на националната сигурност. Враг, който накърнява енергийната ни сигурност. Враг, който заплашва националните интереси, които управляващите ще бранят дори с цената на милиони евро глоби. Глоби, които удобно не излизат от техния, а от нашия джоб.

Горчивата истина за съжаление е точно обратната – с твърдоглавието си правителството и парламентът, който също единодушно се обяви срещу предложението на ЕК, всъщност сами заплашват националната сигурност. Ако те наистина искаха да защитят българските интереси, нямаше да има само един доставчик на природен газ – „Газпром“.

И нямаше всички усилия да са насочени към „диверсификацията“ на руския газ с ... руски газ. Да заменят Руския Южен поток с Руския Турски поток. Нямаше да се впускат в авантюристични енергийни проекти, които дори на теория, с всички еквилибристики, които се прилагат, не могат да излязат на печалба, защото в тях няма нито икономическа, нито житейска логика. Нямаше да допуснат единствените големи инвеститори в енергетиката през последните години да бъдат Ахмед Доган и Гинка Върбакова. Нямаше да докарат до трагично състояние всички енергийни фирми, които иначе по всички правила на пазара би трябвало да са на печалба.

Ако искаха ...

Случаят с „Булгартрансгаз“ всъщност много напомня една сходна ситуация от близкото минало – либерализацията на пазара на далекосъобщения 1997 – 2000 г. И тогава ни плашеха с накърнена сигурност на държавата, с летящи в небесата цени при алчните частници, и т.н. глупости. И тогава аргументът срещу освобождаването на далекосъобщителния монопол беше, че инфраструктурата е ключова за националната сигурност и ще настане Апокалипсис, ако частни фирми получат право да ползват мрежата на БТК. Нищо подобно не се случи. И няма никакво съмнение, че ако либерализацията не се беше случила, цената на телефонните разговори от БТК към мобилните мрежи все още щеше да е 2 лева на минута. Защото липсата на конкуренция струва скъпо и прескъпо. И само политиците и техните назначения в икономическите субекти имат интерес от това.

Автор: Гроздан Караджов