Калин Терзийски: Аз съм алкохолик, който не пие

Как стана така, че българите намразиха пиенето и пиещите толкова много? Така се питам днес и ми е и мъчно, и горчиво, и даже малко страшно. Но нека карам ред по ред.

Милият Иван Ласкин умря. Артист, открит и едро скроен човек, ироничен и труден за вкарване в калъпи за хора. Обичам такива и ми е особено мъчно, когато си отидат, защото обществото наистина загубва коректив.

Ето – и сега, казвайки тия думи – пак рискувам ужасно много. Да предизвикам огромна и грозна лавина от злобни крясъци: Как така бе, някакъв пияница да ни е коректив на нас! На НАС?!

Чух достатъчно от тия крясъци и честно казано – на моменти бях изтръпнал от погнуса.

Но аз се овладявам, аз съм алкохолик, който не пие – тоест – аз съм нечовешки добър в това да се овладявам и да продължавам напред.

Струва ми се понякога, че ако ми се наложи набързо да умра – ще умра – и след това ще се взема в ръце и ще продължа напред – вече умрял. Който овладее дори и такъв демон като пиенето, има известни основания да се чувства именно така. Повярвайте.

Имаше виц, в който един ходеше из пустинята с телефонна кабина на раменете. Друг го пита: Защо ти е тая кабина? А оня вика: За в случай, че срещна лъв. Аха – вика вторият – да се затвориш в нея ли? Не – вика първият – просто като я хвърля, не можеш да си представиш как леко ми е да тичам след това.

Та и пиещият, спре ли да пие – не телефонна кабина е хвърлил – а все едно няколко планини като Хималаите, едновременно – и вече може не да тича, а да лети. С лекота.

Плюя и отминавам. Нечовешки добър съм в това.

И цялата тая безобразно грозна шумотевица, свързана с пиенето и с умирането от пиенето, е една планина, която трябва да понося на гърба си, а след това да хвърля и да плюя, па да продължа.

И си мисля: Как „Пиянството на един народ” се превърна в „Пуританското въздържание на един народ”, Бога ми? – така се питам и все пак, въпреки моята алкохолишка овладяност – ми горчи ужасно и ми се гади даже.

Как сред тоя народ, вечно опиянен от пристрастията на материалното си битие (а и пиянски, ако погледнем трезво) изведнъж се оформи такава почти патологична и напълно нехуманна нетърпимост към страдащите от алкохолизъм?

Откъде у тия наследници на Андрешко, оформял се из кръчмите и на Странджата, живял из механите - се пръкна и размножи такава смяна от пуритани? Готови да линчуват „слабаците, които съсипват обществото”?

Иван Ласкин умря, и всички ние – хората, които разбират какво е да си човек на изкуството, какво страшно нещо е да си човек на изкуството именно в България и то – именно сега (когато силиконените устни на Безсмислието всмукват за брутално и смъртоносно фелацио целия наличен Смисъл)...ние всички изтръпнахме.

Когато от Европа се откъсне скала...хм, как беше „За кого бие камбаната” на Джон Дън?

Ние изтръпнахме, Иван се пренесе в Безсмъртието (защото човекът на изкуството е винаги и щастливо безсмъртен, въпреки злословещите), но една немалка част от българите намериха чудесен повод да попръскат гной и черна отрова.

Те, естествено, не атакуват директно. О не.

Както написах в едно кратко свое есе преди дни – „нормалните и съзнателни” непиещи моралисти са и суеверни. И страхливци, при това. Тях ги е страх от умрелите; и злословят за тях с недомлъвки. А така ярко и силно им се ще да избълват отровата си! Но не. Нямат тая смелост. И се почва: Алкохолизмът е слабоволие. Алкохоликът вреди на семейството си, помислете за дечицата му! На него си му е добре, ама знаете ли на другите какво им е! Алкохолизмът не е болест, това е избор. Алкохоликът е жалък слабак, избрал по-лесното, а оставил за околните по-трудното.

Как ми се ще да им покажа примерно МКБ 10-та ревизия – тоест – Международната класификация на болестите – най-официалният медицински справочник за класифициране на всяко едно познато човешко заболяване – и да им докажа, че там на зависимостта от алкохол е отделено доста сериозно място.

Но ми става някак противно – толкова елементарно е: Все едно да доказвам на някой идиот, че Яворов е голям поет, като му показвам читанката, в която пише „Яворов е голям поет!”. Ще ми се да извикам: Не е ли това ясно и на децата, неграмотни глупаци такива? Та не знаят ли и най-простите хора, че алкохолизмът е заболяване и от него умират повече хора отколкото от рак?

Но аз съм алкохолик, който не пие и съм наистина нечовешки добър в овладяването на импулсите и нищо не изкрещявам. Мълча си.

А грозният ропот, отключен от смъртта на един красив артист, продължава.

Всички казват лицемерно: Бог да го прости!

И след това...Ама това пиене, ама защо не помисли за тия нещастни хора, които изоставя...И въобще – купищата черни, безнадеждни, непрощаващи и безмилостни обвинения.

А някой – викам си аз – помисли ли на него какво му е било?

Защото НАИСТИНА на всички около пиещия им е тежко. Но има едно колосално, огромно НО.

И то е такова: НО на тях никой не им казва, че са ВИНОВНИ!

А именно вината, която се стоварва върху алкохолика, е всъщност планина; планината от ужас и болка, която го убива.

И освен това: НО хората около умиращия алкохолик не са болни! Те тъгуват, те съ-страдават, те плачат, те умират (метафорично)...но той умира ИСТИНСКИ.

И техните болки са душевни, НО неговите са и душевни – чудовищно големи – НО и телесни, и всякакви!

Умиращият алкохолик го боли всичко.

И най-вече – сърцето, защото то се чувства виновно заради болката в очите на близките. Някой сеща ли се за това?

Има ли болен от рак, който се чувства виновен за това, че тия около него страдат? Не мисля, не вярвам да има толкова деликатни и състрадателни хора, които да са готови да състрадават на тия, които състрадават на тях.

Болният от рак е в едно почти гордо и всепризнато в обществото положение на мъченик и борец. А алкохоликът, който дори по-сигурно ще умре, и то – в по-големи мъки – е в позицията на мръсник, който не стига че умира, ами го поставят и на трибунала! И искат – докато умира – поне малко да го подложат на инквизиции.

Така си е. Българите, както казва Владимир Свинтила, са нечовешки зли със слабите и нечовешки сервилни със силните.

Тъй като е политически некоректно (разбирай – забранено) да обвиняваме и мразим болните от рак (а пък и ракът на всеки може да се случи), но пък е съвсем позволено и дори се поощрява да мразим болните от алкохолизъм – тогава давай, юруш! – да мразим до насита и да мразим до смърт!

Какви болни, бе! Да мрат там! Те са си виновни! – така реве българинът. Този българин, който от всичките си мъдри поети е бил обвиняван в зловещо духовно пиянство (но той от тъпотия смесва духовното пиянство с пиенето на алкохол и не може да ги отличи)...тоя българин, който е зашеметен като прасе, преяло с джибри, от дребните си материални хищничества – така реве той и е готов да убива...

И ето – на мен ми светва: Той не мрази пиещите! Не мрази алкохолиците. Не...

Българинът просто обича да мрази! Той изпитва неистова потребност да си намери обект за омраза и да излее върху него тонове от нея. Да мрази до смърт.

Защо е така, Боже?

Защото вероятно българинът просто мрази себе си. А да продължиш да живееш с такава омраза към себе си е невъзможно. И тая омраза трябва да се оттече нанякъде. Измислете ни обект за омраза! – вика сякаш българинът.

И щом не му намират (да речем някой външен враг) той си намира произволен – я алкохолик, я някое малцинство, я някой просто различен с нещо.

Ето – казвам си – и аз сега си намерих...Намерих си „българина” и излях върху него цялата си горчивина и злоба...

Връщам си думите назад. Не искам да обиждам никой, който все още се чувства българин и се връзва на такива нападки. Връщам си думите назад! Извинявам се!

Но ще си върнат ли думите назад, ще се извинят ли тия, които избълваха толкова грозни неща за умрелия артист?

Бог да бди над милата му душа, а и над близките му. Всъщност – аз съм спокоен. Той винаги си бди.

Но хората, хората...