Петър Стоянов и антикомунизма

Винаги съм подозирал, че българският народ от край време е бил и си остава дълбоко безразличен към съдбата на интелигетцията. Скептичен съм обаче, че с рационални средства ние можем да се домогнем до тази особеност на народната душа. Отговор на подобни въпроси може да ни даде само изкуството и по-точно – изящната словесност. Сравнително точно могат да се установят само две неща:

незавидното материално положение на българския интелигент от Освобождението до наши дни и

безразличието на българските политици към този факт.

Оттук един народопсихолог, който обича да фантазира, би могъл да заключи, че отчасти това фактическо положение би могло да се обясни с манталитета на българина, който не уважава своята интелигенция.

Тази рискована хипотеза на свой ред изисква обяснение. Ако приемем, че неуважителното отношение на нашия народ към интелигенцията е факт, на какво се дължи той? Отговорът, който Петър Стоянов дава на този въпрос, е изненадващо прост: виновна за лошата си обществена репутация е самата интелигенция. По времето на социализма тя загубила уважението на хората поради сервилното си отношение към Тодор Живков.

Трябва да се признае, че това е едно оригинално хрумване. В случая обаче то ме подсеща за една сентенция на известния американски публицист Хенри Менкен от първата половина на миналия век:

„Всеки сложен въпрос има един отговор, който е ясен, прост и неверен”.

Вярно е, че около Тодор Живков се въртяха много хора от т.нар. творческа интелигенция, но по правило те бяха извоювали високата си репутация преди да бъдат включени в състава на неговата ловна дружинка. За пример биха могли да послужат две имена -Емилиян Станев и на Йордан Радичков - които вече имат запазено място в историята на българската литература. Тук обаче не става въпрос за таланта, а за морала на хората в това обкръжение. Твърди се, че някои от тях са били ненадминати ласкатели. Не е ли това достатъчно основание за народното презрение?

Както е известно, по въпросите на морала всеки има право на свое собствено разбиране. (Счита се, че в сферата на моралните оценки компетентността или квалификацията нямат оная тежест, която по принцип им се приписва). Моето лично мнение е, че за един човек най-важното нещо е как си върши работата. Ето защо ако става въпрос за един безспорно талантлив творец, достойнствата на неговото творчество ни дават основание да омаловажим в някаква степен моралните му прегрешения. Признавам, че тази гледна точка е предубедена.

Ако тази защита на писателите от ловната дружинка на Т. Живков не звучи убедително за моралистите, трябва все пак да се каже, че при социализма имаше множество видни интелектуалци, които по никой начин не са се „слагали” на Тодор Живков. Експромпт ще изредя няколко имена на писатели, които в този момент ми идват наум: Валери Петров, Добри Жотев, Веселин Бранев, Константин Павлов, Радой Ралин, Мирон Иванов, Яко Молхов. С малки изключения, какъвто е случаят с академик Ангел Балевски, хората на точните науки практически не са имали досег с Тодор Живков. Така че слагайки под общия знаменател на конформизма цялата българска интелигенция при социализма, Петър Стоянов очевидно греши.

Тезата на Петър Стоянов не държи сметка и за една типична особеност на българския национален характер: снизходителното отношение към моралните прегрешения, включително към угодничеството и подмазвачеството. Тази черта от характера на българина не е особено лицеприятна, но изглежда е била „вградена” в неговата стратегия за оцеляване през вековете. В този смисъл поговорката „Кажи му аго, да му стане драго” далеч не е случайна. Изобщо казано, българинът не се вълнува особено от въпросите на честта и достойнството, може би защото исторически е бил лишен от аристокрация. Ето защо си мисля, че той не е бил особено придирчив към ония български интелектуалци, които са хвалили Тодор Живков, приписвайки му най-безсрамно несъществуващи достойнства и заслуги.

Кой си спомня днес филми като „Бой последен” (1977), „Ударът (1981), „Ешалоните” (1986) и „Те надделяха” (1981), в които беше художествено претворена героичната фигура на партизанина Янко (Т. Живков)? Тези филми не само не са предизвиквали навремето си бурно възмущение в обществото, но едва ли са успели да фокусират общественото внимание. Предполагам, че малобройната публика, която ги е гледала, ги е приела с лека насмешка и разбиране: „вижте как са го докарали бай Тошо, че и сам не може да се познае! Ама такава им е работата на кинаджиите, нали и те деца хранят…”

В едно „живо” предаване, каквото е „Панорама”, недоразуменията и грешките не са рядкост: събеседниците говорят един през друг, често прекъсвани от водещия – те нямат възможност да подредят добре изказванията си и не е чудно, че от време навреме изръсват по някоя глупост. Ето защо интересно за мен не е коментираното тук необмислено (и фактически погрешно) обяснение, което Петър Стоянов дава на един предполагаем факт, а оная тенденция на мислене, която е породила въпросната грешка. Тук ние стигаме до темата за антикомунизма.

Българският антикомунизъм днес се проявява в две форми: „показна” и „методологическа”. Показният антикомунизъм е нещо като брошка на ревера или като задължителен дрескод, без който чисто и просто не те допускат до софрата. Има много хора, които дълбоко в себе си са безразлични към всякаква идеология: при социализма те бяха комунисти, а при „демокрацията” – антикомунисти, но не по убеждение, а заради материалната изгода. Разбира се, когато един човек упорито се преструва на някакъв (комунист или антикомунист), в един момент започва да си вярва, че наистина е такъв: това изглежда е някакъв психологически механизъм, който предпазва личността от раздвоение.

Методологическият (обяснителният) антикомунизъм е идеология, която търси генезиса на всяко зло в комунизма. В световните религии подобна роля играе Дяволът – същество, което въплъщава абсолютното зло. Човек изглежда е склонен да търси подобни прости обяснения – нещо подобно имаше при социализма, когато т.нар. „отрицателни явления” се третираха като „остатъци от миналото” или „буржоазни отживелици”. Теорията беше, че източникът на всяко зло е буржоазното общество. Сега същата мантра се повтаря с обратен знак.

Обяснителните възможности на методологическия антикомунизъм са практически безкрайни: от мизерното състояние на селското ни стопанство до несъстоялото се „ромско включване”. Оказва се, че социализмът по един фатален начин е отчуждил българина от земята, а циганина – от катунарския живот и неговите традиционни занаяти. Любима тема на привържениците на този обяснителен метод обаче е моралната деградация на съвременния българин: тезата е, че социализмът е научил българина на мързел и е насадил в съзнанието му вредното разбиране, че вместо на себе си, той трябва за всичко да разчита на държавата. На въпроса кога тези социалистически реликти в общественото съзнание ще изчезнат привържениците на методологическият антикомунизъм вдигат рамене: ние се надявахме, че това ще стане сравнително бързо, обаче животът ни опроверга. Тук обикновено следва позоваване на мита за Моисей, комуто са били нужни четиридесет години, за да преведе евреите през пустинята. (Тази тъпоумна библейска аналогия ни навежда на предположението, че либералната демокрация ще възтържествува с пълната си власт, когато умре и последният българин, роден при комунизма.)

Има ли някакъв практически смисъл съвременният български антикомунизъм? Лично аз не виждам такъв. Като идеология той би имал действена сила само доколкото насърчава хората да се борят с комунизма. Но в България от тридесет години няма комунизъм (т.е. развит социализъм) и няма никаква реална перспектива подобен обществен строй да бъде установен у нас. (Когато сегашният председател на Партията на европейските социалисти Сергей Станишев оглави през 2005 българското правителство, той не реставрира социализма, а въведе плосък данък.) Да си антикомунист в съвременна България е точно толкова смислено, колкото да си републиканец или аболиционист.

Що се отнася до антикомунизма като обяснителна стратегия, тук важи следният принцип, въведен от Карл Попър: който обяснява всичко мислимо, не обяснява нищо. Същото може да се каже и по друг начин: една обяснителна теория, ако е научна, трябва да има прогностична сила – да ни помага да предсказваме не само какво може, но и какво не можеда се случи. Аз обаче не виждам как т.нар. методологически антикомунизъм може да послужи за предсказание на някакво съвременно явление. Тук се натрапва една аналогия със следната метеорологична теория:

„Ако е петък, или вали, или не вали”.

Тази псевдонаучна теория обяснява всичко (както че предишният петък е валяло, така и че не е валяло), но не може да послужи за каквото и да е предсказание. Тя не носи никаква информация за света.

Без да е изкушен в теорията на обяснението, всеки разумен човек би могъл да приеме, че историческото минало оказва някакво влияние върху бъдещото състояние на обществото, но не го определя еднозначно. Логично е да се предположи, че повечето неща в съвременното българско общество, добри и лоши, могат по-добре да бъдат обяснени със сегашното положение на нещата, а не с това, което е било преди тридесет години. Какво общо има например между организацията на концертната дейност при социализма и фактът, че от доста години насам в софийската зала България липсва отопление? (На последния концерт на симфоничния оркестър на БНР, състоял се на 18 т.м., публиката беше принудена да слуша Моцарт и Цезар Франк с палта и шапки.) Този въпрос изглежда идиотски, но той ни напомня, че обхватът на явленията, които се обясняват със зловредното наследство от социализма, трябва да бъде ограничен по подходящ начин. Ако подобно ограничение липсва, нашето обяснение чисто и просто увисва във въздуха.

Автор: Проф. Венцеслав Кулов, УНСС

Източник: "Гласове"