"Бездънното сбогом" на поета

Новината за смъртта на Любомир Левчев ме «блъсна в бездънното «сбогом», ако мога да употребя тази метафора на самия поет. В метафорите той може би няма равен в съвременната наша поезия. Върви бавно в белите му стихове някакъв разказ, някаква приказка или притча и току те «блъсне» в главата някоя метафора, която разбърква мислите ти за часове напред.

«Ще се стопят китарите,

додето остане само оня звук,

наподобяващ

звънтежа на пружинено легло…»

Левчев е сред малцината творци, за които смело може да се каже, че белязаха цяла епоха. Някои го превъзнасяха, други го хулеха, вероятно и след смъртта му ще бъде така. Но то не е свързано с поезията му – изяществото на стиха му едва ли някой ще се намери да оспорва. То е заради нещо друго, разяждащо нацията, което самият той описва:

„Облаци четат вестници

Прелистват мисли

И

питат невинно:

– А сега

на кого е времето?

Нали крещяхте,

че времето е ваше?…

Господи,

а дали

не е започнала войната,

която никога не е свършвала?…“

Десетки срещи съм имал с него в продължение на много години. Разговаряли сме практически за всичко. Винаги ме е удивлявал с не пресъхващата си поетическа мощ, с творческата си и човешка енергия, с благородството и мъдростта, които излъчваше. С критиците му няма да споря. За мен той ще остане един от най-талантливите люде, които съм познавал („бездарието е фашизъм“), просветен интелектуалец, препатил мислител и достолепен човек.

Посрещал съм го няколко пъти в Белград, където беше много популярен. Показателно е, че точно с него започва непубликуваният ми засега дневник от онова време. Ето как:

„Съветваха ме да не водя дневник,

А туй, което вече съм записал веднага да го изгоря”

Любомир Левчев

Бях сравнително млад, или тийнейджър както казват сега. Попадна ми една стихосбирка, тъничка, не повече от тридесетина страници, обвита в кафява, тип опаковъчна хартия. На нея имаше щампован надпис с някакъв печат – „За изгаряне!”. Явно търсен ефект, но безспорно ефектно. За стиховете да не говорим! „Дневник за изгаряне” на Любомир Левчев. Вътре, неща от които се вълнувахме тогава младите, нищо че живеехме в перфектното уж общество: величието и трагедията на борбата за социална справедливост, героизма на последните останали носители на идеала (в Европа, да не говорим за България по онова време, личности като Алиенде и Корвалан отдавна нямаше), Виктор Хара и другите поети, убити „от куршуми или безразличие”, Чили – тази кървяща рана в сърцата на левите по света, Куба на Хемингуей и Неруда, Латинска Америка – тази далечна земя на последната революция. Всичко това в една неугледна тънка книжка на Левчев.

Когато реших и аз да пиша дневник, съзнавайки напълно, че ще го четат може би само децата ми, реших да бъда пределно откровен и да не спестявам нищо, което съм видял и чул, па макар и действащите лица да са още на сцената на политиката и живота. Тогава се сетих за стиха, който поставих като мото. Не бях съвсем сигурен в точността на цитата и затова се зарових във вездесъщия чичко Гугъл в интернет. Никъде не намерих това стихотворение. Нито което и да било от въпросната стихосбирка. Наистина е била „за изгаряне”! Не знам кой го е направил и на колко градуса по Фаренхайт, но за себе си твърдо реших, че това, което съм направил, това, което съм написал, това което съм мислил и чувствал, не е за изгаряне.“

Прощавай, че не можах да те изпроводя, бате Любо! „Това е толкова недопустимо!»

Автор: Георги Димитров

Източник: "24 май"