Маската 10 ноември

Коментар на Георги Георгиев

Може би една от причините така да се взираме в периода след 10 ноември 1989 г. е усещането ни за провал. И с датата да отбелязваме неговото начало. Подобно разбиране е широко разпространено сред големи групи от хора, не просто с различни, а дори с противоположни политически възгледи. Едните смятат за трагедия самото срутване на социализма, а другите страдат, че не сме се отблъснали достатъчно решително от него. Трети само печално констатират, че за три десетилетия употребихме демокрацията като начин да превърнем една разкапваща се тоталитарна система в свръхкорумпиран авторитаризъм. Така или иначе равносметката е все печална.

Този разнобой в оценките за близкото ни минало не позволява да погледнем обективно и на настоящето си. Ние постоянно се сблъскваме, но така и не съзираме един ключов въпрос за историческото ни развитие: дали днешното обществено-политическо статукво е наследник на социалистическото ни минало или представлява нов етап в историята ни, започнал с идването на ГЕРБ на власт през 2009 г.

Дали там някъде не оставихме зад гърба си демокрацията и тихо пристъпихме в дебрите на авторитаризма?

Ако 10 ноември се случи чрез подкрепата на Москва, ако демокрацията я възприехме, следвайки съветите на Запада, то характера на днешното управление го родихме и отгледахме самите ние. То може да отговаря на определени чужди интереси, но се явява чисто български продукт. ГЕРБ не стана изведнъж политическо чудовище. То се формира колкото през харизмата и интуицията на Борисов, толкова и от нашето безхаберие и неграмотност.

И като народ трябва да сме наясно с тази си отговорност. Защото състоянието на политически регрес и прояден от корупция авторитаризъм ще очертава бъдещето ни незнайно в каква переспектива и е хубаво поне да сме наясно с този факт.

Това че не само не виждаме очевидните разлики с периода отпреди 2009 г., нещо повече, започваме да свикваме с настоящата си властова система, не означава, че тя продължава да бъде демократична. Нищо не може да промени фактите, че

имаме един абсолютно безконтролен министър-председател,

че правоохранителните и правораздавателните органи са се превърнали в ключов елемент от авторитарната система, че купеният и контролираният вот имат решаващо значение за изборните резултати, че опозицията е поставена в ъгъла посредством законодателни и административни мерки и че медийният сегмент е строго контролиран. И над всичко това да тече една мащабна манипулация, целяща да прикрие гореизложените факти.

В този смисъл, точно идването на ГЕРБ на власт е водоразделът, който вече определя настоящето ни, а не 10 ноември 1989 г. Протестите срещу кабинета на Орешарски само препотвърдиха избора ни в полза на авторитаризма, колкото и в тяхната основа да седяха продемократични идеи и елементи. През 2014 г., с вота на народа,

лявата алтернатива на герберското управление бе убита, а дясната се самоуби.

В допълнение, властта в България успя да се впише в международен план, с което елиминира и външните заплахи пред себе си. За разлика от управлението на Орбан и Качински, Борисов е изключително послушен пред „големите началници“, в замяна на което получава пълен картбланш да се разпорежда както си ще в държавата ни. Комбинацията от вътрешни и външни фактори засега задава възможността Борисов и ГЕРБ да продължат да властват над страната ни в средносрочен хоризонт. Дори и управлението им да бъде прекъснато временно, техният ресурс позволява бързо да свалят всяко друго управление и отново да поемат кормилото на властта.

Управляващите успяха по перфектен начин да капитализират умората ни от демократичните преобразувания, предлагайки ни популистки прочит на политическите процеси. Но не това е дори основният проблем в политиката ни. Страшното е, че режимът у нас не е способен на нищо друго, освен да се държи на власт. За цяло десетилетие той дори не дефинира основните проблеми пред страната ни, още по-малко пък е способен да търси тяхното решение.

Дето се вика, не случихме и на авторитаризъм.

Нашият, въпреки електоралните си успехи, я кара все ден за ден. И нищо друго не показва така добре идейната му нищета, както демографската му политика. И по-точно - липсата на такава. Докато в Полша привлякоха милиони имигранти от Украйна, докато Орбан позлатява семействата с три и повече деца, нашите министри се радват на бюджетни излишъци.

Докато страни като Гърция, Италия, Испания, Португалия и др. потънаха в заеми, но вдигнаха жизнения стандарт в страните си, с което увеличиха раждаемостта и намалиха емиграцията,

целта на Борисов и Горанов сякаш е държавата ни да умре като изряден длъжник.

При нас средството (бюджетната стабилност) се е превърнало в цел, в името на която се жертва бъдещето на нацията.

Защото пред България вече не стои въпросът, че не трябва да обременяваме следващите поколения с дългове, а дали все още е възможно чрез дългове да осигурим възникването на бъдещи поколения. Може да сме изпуснали и този влак. Ние се намираме и демографски, и политически в черна дупка. От която не можем да се оттласнем.

И в останалите области от живота ни ГЕРБ колкото можаха задълбочиха проблемите ни, оставяйки навсякъде своя отпечатък на глупост и корупция. Вече самото им властване се превръща в аргумент за мнозина да емигрират.

Без да е причина, ГЕРБ е олицетворение и следствие на националния ни декаданс.

В тази негова органичност се крие голямата му сила. И за да бъде той победен, обществото ни трябва да се върне към състоянието си отпреди 2009 г. Нещо, което все по-малко хора вярват, че е възможно.