Борисов прекали. Отново

Пазителят на нацията, генералът на генералите, всичкологът на всичкологията, Бойко Борисов отново ни нахока. И отново прекали, тъй като добрият тон му е чужд, когато някой е критичен към него. Сто пъти съм го казвал. Когато си нагазил в блатото на политиката трябва да си готов да срещаш враждебност и неодобрение. Какво остава, когато си бил на власт в 10 от последните 11 години? Власт, която неминуемо изхабява. Един български политик от края на XIX, началото на XX век, бе казал: ''Правителствата са като обувките, износват се''.

Форсмажорните обстоятелства не могат да бъдат оправдание за назидателния, креслив и циничен тон на човек, който е министър-председател. Тон, който не се появи за първи път на вчерашния първи за деня брифинг. Повишаването на тон на пресконференции е от началото на извънредното положение, като, признавам си, на първите от тях Борисов ми изгледаше по-разумен от обикновено. Това ми впечатление обаче се задържа твърде за кратко. Борисов много бързо се върна към агресивното си самохвалство и уличния си език, а арогантността му се повиши.

Вчера, като че ли от яд, че нечий друг разум е надделял над неговия за честотата на брифингите, Борисов като инатлив човек на преклонна възраст отказа да ''падне по гръб''. Намалява брифингите, но понеже става под обществен натиск, изпитва нужда да обиди непокорните и разсъдливи граждани. Този път на ''тулупи''.

И друг път съм повдигал един конкретен въпрос, но след подобни изцепки си струва да се повдига отново и отново, докато самият Борисов не се извини, застанал мирно и виновно пред брифинговата масичка. A именно: колко щеше да издържи като министър-председател на Великобритания, Белгия или Франция Борисов, ако дори само веднъж си позволи да обиди гражданите, които са го избрали да им служи? Колко? Преди да бъде позорно изритан, а след това да бъде просто презрян и забравен. Че дори Путин и Лукашенко не са си позволявали да обиждат по такъв начин свои съграждани.

Цялата гама вчерашни бисери на Борисов не е нещо ново за него. Те у разумния индивид не предизвикват смях, а огорчение. Също и въпроса: Боже, как е възможно? Но изтъкването на това, че той работи без заплата и без почивка, е горе-долу толкова цинично, колкото и обръщенията ''тулупи'', ''нахалници'', ''мисирки'' и ''главанаци''. Никой не е изисквал от него да работи без заплата. Имаше обществено недоволство срещу фиксираното увеличаване на депутатските заплати, а не срещу тези на държавните чиновници като министър-председателя и министъра на здравеопазването, които в актуалната пандемична ситуация работят на пълна пара и носят голяма отговорност.

Различни гласове даваха за пример Северна Македония, където висшите държавни служители в настоящата ситуация работят за минималната заплата в страната. Но никой не е искал от Борисов да работи без пари. Нямам такъв спомен. В този ред на мисли натрапчивият афиш, че работи за нас без заплата, е меко казано неприятен. Той или ни обвинява за това, или иска да ни каже: виждате ли какво правя за вас? А вие не го оценявате. Видно е, че иска да е герой, да е спасител. Но в човешката история истинските герои и спасители никога не парадират с това и никога не търсят насилствено признание.

В заключение е редно да се каже, че Щабът, който безспорно се справя със задачата си да ограничи разпространението на COVID-19 в България, още в началото на своето съществуване се сля с маниерите на българската власт, прие начина ѝ на общуване, като с това си спечели много неприятели в българското общество. Не малко български граждани искаха и продължават да искат нормалността, с която подхождат на Запад, независимо от ситуацията. Не я получиха. Пред нея бе избран страхът като средство за управление на кризата. Опитите да уплашиш едни хора обаче, понякога водят не до желания от теб ефект, а до недоверие, може би дори и омраза.