"Нощем ги чувах да плачат": румънец разказва какво е преживял в "Тьонис"

ДВ: В многобройните публикации за условията на труд в германската месопреработвателна промишленост неизменно се твърди, че по правило извънредният труд не се заплаща. Така ли е? Колко продължаваше Вашият работен ден?

Работник: Две години работих в кланиците "Тьонис". Рядко приключвахме след договорените осем часа. В повечето случаи работехме по 12-13 часа. Вписвахме допълнително отработените часове, но накрая това не се отразяваше във фишовете за заплатата.

ДВ: А какви бяха условията на труд?

Работник: Беше много студено и влажно, лентите на конвейера се движеха много бързо. В общото ни жилище нощем чувах колегите да плачат - от силните болки и подутите ръце. Но се окуражавахме взаимно. Казвахме си: дръж се.

Един мой приятел постоянно ме молеше да го взема с мен - искаше непременно да работи в Германия. Казах му да си събере пари, за да може при нужда да си плати билета за връщане. Това се оказа много добър съвет, защото само след един ден в "Тьонис" той не издържа и се върна обратно в Румъния.

ДВ: Имаше ли в предприятието редовни проверки?

Работник: Когато имаше проверка, забавяха скоростта на конвейера и работата ни ставаше по-лека. Но се знаеше предварително кога ще има проверка. Защо не ги правеха изненадващо? Само в такъв случай контрольорите биха могли да видят какво е истинското положение.

ДВ: А подготвяха ли ви по някакъв начин за тези проверки?

Работник: Подсказваха ни да не си отваряме устата. Под мотото: „Като дойде проверката, казвайте, че не говорите немски“.

ДВ: Имаше ли някакъв натиск от страна на фирмата?

Работник: Да. Особено зле ставаше, когато се разболявахме - шефовете ни крещяха да не си и помисляме да им носим болнични листове. Точно след един такъв случай напуснах. Бях се простудил тежко, което често се случваше, тъй като работехме все на студено. Развикаха ми се и тогава си казах: стига толкова, махам се.

ДВ: Вашите преки началници германци ли бяха или източноевропейци?

Работник: Големият шеф беше германец, но прекият началник на конвейера беше румънец. Трябваше да превежда, тъй като повечето работници не говореха немски. Всички преки началници имаха за задача да се грижат за това работниците да не отсъстват по болест.

ДВ: А какви бяха условията в жилищата, в които бяхте настанени?

Работник: Някои от жилищата, в които съм живял, бяха много чисти, но имаше и изключения. И винаги беше много тясно - били сме по 10,12 или дори 14 души в едно жилище. Месечният наем беше 200 евро на човек. Сградите принадлежаха на фирмите-подизпълнители. Един румънски подизпълнител например беше купил цялата сграда и даваше жилищата под наем на работниците. Но не е човешко да натикаш толкова много хора в едно жилище.

ДВ: Според Вас, подизпълнителите ли са основният проблем?

Работник: Да. Мой приятел е назначен в германска фирма и няма никакви проблеми. Не се страхува, когато отива на работа. Никой не го ругае, никой не го обижда.

ДВ: Поддържате ли връзка с Ваши бивши колеги, които още работят за "Тьонис"?

Работник: Да, с двама колеги, които сега са под карантина. Казват, че им носят достатъчно храна и вода. Но са много уплашени и обезпокоени, защото изобщо не знаят какво ги чака оттук нататък.

Самоличността на румънския работник е известна на ДВ, но той не желае името му да бъде споменавано. Междувременно е започнал работа в друго германско предприятие, където се чувства много добре.

Автор: Лавиния Питу-Шварц