Любов и политика

Мъж системно изневерява на жена си. Тя го търпи по една или друга причина (няма алтернатива, децата и т.н.) В един момент го хваща в поредната забежка. Писва ѝ. Той започва да се обяснява, да обещава, подкупва, дори заплашва. Но жената е глуха за всякакви аргументи. Тя просто иска той да изчезне и толкова. Не ѝ пука какво ще стане после.

Банална ситуация, нали? До такава степен, че е валидна и за едно общество. Такова, което от десетилетия живее в лъжа. Да, „животът в лъжа“ втвърдява обществото. Но в момента, в който тази обвивка се пропука само на едно място, когато някой хвърли камък или наруши правилата на играта, тогава цялото покривало се разкъсва и неудържимо се сгромолясва.

Тогава идва разделението. Общностите се затварят. Световете започват да враждуват. Разликата от прегръдката до ръкопашния боя понякога е почти невидима.

Британците имат една чудесна думичка – decentness. Което ще рече благоприличие. Престъпването му от страна на една овластена, самозабравила се, неграмотна и некомпетентна сбирщина е същинският проблем. Той е ценностен, а не политически. Тук идва границата, отвъд която търпението престава да бъде добродетел.

Веднага стигаме до другия проблем: българинът има фундаментален проблем с властта. Не с тази или онази власт. Не с този или онзи управник. А със собственото си място в координатната система на безсилието, която обитава.

Да управляваш не означава да властваш, а да организираш. Imperium произлиза от imperare, което значи „управлявам“. Но първоначалния смисъл на думата откриваме в нейните съставки – in и parare. Така стигаме до нейния най-ранен и есенциален замисъл: „подготвям“. Да управляваш, излиза, е умението предварително да уреждаш общата дейност на хората, с други думи: да организираш. Да организираш съгласие. Това е работата на всеки управляващ: да предложи и защити примамлив общ житейски проект.

Неслучайно консулът Цицерон пише De Republica (За държавата) точно по време на гражданска война. Той заема името на римската богиня на хармонията – Concordia, за да назове онова минимално съгласие в начина на мислене, от което произтича духа на държавата. Concordia според философа Цицерон е дълбокият консенсус, който прави публичната власт легитимна. Когато различията са толкова големи (и тук етимологията идва на помощ) con-cordia (със-сърце) се разделя на две и това разцепване – забележете поетиката на писателя Цицерон – той нарича dis-cordia (без-сърце). Тогава обществото чисто и просто спира да е общество.

Днес никой не търси съгласие. Няма примамлив общ житейски проект. Масата (в която включвам и политиците) приема обществото като даденост, решава, че щом то съществува, значи е налице съгласие за това. Всъщност е точно обратното: за да има съгласие, трябва да е налице някакво вече съществуващо общество.

Да се върнем към мъжа и жената. Към Адам и Ева на обществото. Днес те са разделени фанатици. Тяхната връзка приключва, защото изобщо не е трябвало да започва.

P.S. Текстът е предназначен за политиците, но е посветен на аполитичните.