Оливър Стоун: Америка е прецакана, че е толкова глупава

Интервю на Оливър Стоун за Филип Гедж, “Поан”

Оливър Стоун, на 74 години. Режисьор. Сценарист. Оцелял. От войната във Виетнам, в която участва като доброволец в продължение на осем месеца през 1967-1968 година. От кокаина, в който затъва като Тони Монтана от “Белязаният”, преди да започне лечение за дезинтоксикация през 1981 г. в Париж - престой, по време на който пише сценария за легенардния филм на Брайън Де Палма. И накрая, Оливър Стоун е оцелял от собственото си безумие да поема безразсъдни физически рискове, когато се замесва с колумбийски наркотрафиканти за “Белязания” или се прави на генерал, управлявайки дистанционно взривовете на снимачната площадка на “Салвадор” или “Взвод”.

Свързан с Франция чрез майка си, нюйоркчанинът Оливър Стоун въпреки всичко е посветил повечето си филми на Америка, която не спира да обича и мрази едновременно. Политически режисьор в най-висша степен, Оливър Стоун е белязан от развода на родителите си. Техните лъжи заплитат червената нишка на цялата му бъдеща кариера - изобличение на лицемерието на американското общество. В разговор с Тиери Фремо, директор на Института “Люмиер” в Лион, режисьорът не пропусна да спомене, както при многобройните интервюта, които дава за автобиографията си “В преследване на светлината”, своето разочарование от Америка, “която не запомня уроците на историята”.

- Изобличаването на лицемерието, независимо дали става дума за общество или правителство - често американското - е натрапчива идея във всички ваши филми. И тази натрапчива идея идва… от родителите ви?

- Мразя лъжите. Те съсипват живота и когато това са лъжи на правителството, те са като болест, която заразява населението. Лъжа след лъжа и никога не се освобождаваш от нея. Америка е болна от тези лъжи. За мен лично първата лъжа беше на родителите ми, когато се разведоха… В този ден разбрах, че това, което винаги съм смятал за любов между тях, е било само лъжа. Майка ми е имала голям романс с баща ми, когото срещнала по време на войната в Париж. Идеята да замине с него, за да изживеят връзката си в Америка, е била нещо толкова силно за нея, мечтата на един живот… Но всъщност не беше любов, а по-скоро илюзия. Майка ми наричаше това white lies (бели лъжи)… Тя беше голяма лъжкиня, но много я обичах. Родителите ми никога не ми казаха нищо, за да ме защитят, докато не научих за раздялата им, когато бях на 15 години. Научих го от едно телефонно обаждане в пансиона, в който бях записан. Никой от тях нямаше смелостта да дойде да ми го каже лично. Преживях други лъжи от тяхна страна, като например да повярвам, че баща ми е богат, докато той беше останал без пари, отчасти заради майка ми. Тази първоначална лъжа ме нарани дълбоко и, да, предполагам, че предизвика натрапчивата мисъл по тази тема, която приложих към историята на Америка.

- В книгата си казвате, че смъртта на Джон Ф. Кенеди за вас е била другата голяма лъжа в живота ви…

- Да, когато открих, години по-късно, че е било напълно очевидно, че не е бил убит само от един човек в този нелеп сценарий, измислен от правителството, на който сме лапнали въдицата и аз съм вярвал в него като всеки друг. Това убийство доведе до следващата лъжа, в която аз също повярвах, когато президентът Линдън Джонсън вкара Америка във войната, обещавайки ни, че ще бъде за кратко и става дума да разбием комунистите. Той беше противоположност на Кенеди, предаде всичко, което неговият предшественик олицетворяваше, направих документален филм за тази история. Лъжите определят живота ни, Виетнам определяше моя и Америка никога не поправи лъжите, свързани с тази война - всички тези цивилни, убити в името на една скапана кауза, всичко това бе заметено под килима. Въпреки че поне в киното, някои филми започнаха да карат американците да погледнат истината в лицето и се радвам, че “Взвод” е един от тях.

- Заснели сте “Взвод” във Филипините, както Копола десет години преди вас “Апокалипсис сега” - филм, който Фестивалът “Люмиер” почете през 2019 г., както и неговия автор. Повлия ли ви той?

- Не, няма никаква връзка между двата филма, това са два коренно различни подхода към войната във Виетнам. Снимах във Филипините, защото беше евтино и “Взвод” беше нискобюджетен филм! Добре, може ми общото е “Дорс”… А Марлон Брандо (незабравимият генерал Курц в “Апокалипсис сега” - б.р.), много хареса “Взвод” и ми се обади, за да ми го каже. Никога няма да забравя това обаждане, тази подкрепа беше много важна за мен. Но както пиша в книгата си, всички в Холивуд харесаха “Взвод” при излизането му и този успех ме спаси, защото преди “Взвод”, трупах неуспехи като сценарист. Обожавам писането, но не исках да свърша така, имах нужда да премина на следващия етап, да правя образи, още повече, че кариерата ми на писател беше много болезнена. Въпреки че получих “Оскар” за “Среднощен експрес”, че Брайън де Палма направи от “Белязаният” култов филм и че мозина смятат “Годината на дракона” на Чимино за шедьовър, тези филми дълбоко ме разочароваха, защото породиха интерпретации, които все по-малко понасях. Но винаги ще бъда признателен на Алън Паркър, Де Палма и Майкъл Чимино…

- Но все пак Де Палма не промени прочутата реплика на Ал Пачино в “Белязаният”, чийто автор сте вие - “Кажи здравей на малкия ми приятел” (фразата, която произнася Тони Монтана, обграден от десетки наркотрафиканти, преди да ги разбие на пух и прах с тежка картечница - б.р.).

- Да, разбира се, това е чудесно, но за мен беше просто забавна реплика, която написах, за да символизирам харизмата на мачо на Тони Монтана. Моят сюжет беше да напиша за човек, който започва на улицата, затова толкова много хора харесаха филма - много по-малко критици, които го сразиха по онова време. Хората обичаха Тони Монтана, защото е човек, който идва отдолу, свободен, винаги честен, неподкупен. Е, те, уви, донякъде забравиха онази част от филма, която обяснява, че този човек полудява и че въплъщава, в моите очи, всички разрушителни крайности на американската мечта и капитализма. Но, да, Тони Монтана е свободен човек и това е повтарящ се мотив в моите истории: винаги съм правил филми за свободни хора. И за хора, които разобличават лъжите и лицемерието в едно общество, като героя на Кевин Костнър в JFK, но много ми се подиграваха заради този филм.

- Оставате убеден, че Америка повтаря непрекъснато своите грешки, наистина ли нищо не се е променило след Виетнам?

- Научихме ли нещо от Виетнам? Нищо. Същата глупост продължава и днес, тази неспособност на Америка да се поучи от собствената си история ме побърква. Прецакани сме, защото сме толкова глупави.

- Споменахте израза “бели лъжи” на майка си. Прочетохме на сайта на IMDB, че това ще бъде заглавието на следващия ви филм, така ли е?

- Не, засега изоставих проекта, сценарият ми не ме удовлетворява.

- 85 режисьори неотдавна написаха отворено писмо до американския Конгрес с молба за спешна помощ за кината, стотици от които затварят в САЩ и Англия. Тревожите ли се за бъдещето на киносалоните?

- Отчасти съм песимист, очевидно това е безпрецедентна криза за салоните. Дори и да отворят, не мисля, че един ден публиката ще се върне толкова многобройна, както в миналото, ще се създадат потребителски навици пред малкия екран. Все пак винаги ще има място за киносалоните, надявам се. На церемонията по откриването на Фестивала “Люмиер” за пореден път видях до каква степен гледането на филм в кино обединява публиката с прекрасна и несравнима сила. Един филм в салона обединява зрителите, никъде другаде няма да се почувства емоционалната му сила така, както в залата. Това наистина е специално изживяване и ще добавя, че ентусиазмът на Тиери Фремо допринесе много за това, този човек е истински шоумен! Франция, която е родното място на киното, би могла да бъде идеалната родина за неговото възраждане. И имаме също нужда от шоумени, за да продават филмите!

Превод от френски: Галя Дачкова