Защо в България е толкова мръсно?

Ще ви го каже всеки лекар: един от признаците на депресията е загубата на желание да поддържаш чистота. А в България навсякъде е мръсно. Храсти, улици, паркове, дворове - всичко е потънало в боклуци и мръсотия.

Коментар от проф. Ивайло Дичев:

Пътешественикът из нашите земи навярно има чувството, че е попаднал в болничната стая на депресивно болен: леглото е неоправено, купичка кисело мляко мухлясва край прозореца, мухи бръмчат около нощното гърне. Ще ви го кажат лекарите: един от признаците на депресията е загубата на желание да поддържаш чистота.

България е потънала в депресия. И в мръсотия.

Защо е толкова мръсно в България? Ако като мен разхождате куче в София, със сигурност знаете, че улиците са пълни с кокали и всякакви други изхвърлени храни - моят домашен любимец сигурно си мисли, че излиза на ресторант. Кучкарите не събират след животните си, а ако ги попитате защо, ще се оправдаят, че при толкова скитащи кучета общият ефект от тяхната съзнателност не би бил особено голям. Сухите листа свободно си гният по улиците, а ако някой реши да прекопае градинката пред кооперацията, то ще е само под неговия собствен балкон. В Ковид-кризата ресторантите преминаха към продажба на храна за вкъщи, резултатът от което е, че в храстите и около кофите за боклук се трупат планини от кутии и найлони. Най-любопитен е начинът за справяне с графитите по българските стени - понеже никой не си прави труда да ги чисти, те се наслагват едни върху други и накрая писачите се отказват, тъй като виждат, че заниманието им е безсмислено.

Живея на неголяма улица в централен квартал и от десет години не съм виждал нито веднъж да я мият. В детството си също живеех на малка улица, но помня, че всеки месец минаваха с едни макари, върху които бяха навити гумени маркучи. От различни цепнатини избликват бурени, може би по програма за дивата природа. Вярно, навремето ни караха насила да хигиенизираме градинките и това никак не ни харесваше. Но ето ви демокрация - можем свободно да се организираме, можем и да изискваме от управляващите да поддържат някакво ниво на чистота. Но не го правим. Едните ще кажат: Само това ми трябва - да се занимавам с бурени. Другите ще се оправдават с ограничените ресурси на местния бюджет. На мен обаче ми се струва, че важна роля тук има усещането, че така или иначе бавно затъваме и нищо вече няма смисъл.

Страната е засипана от боклуци - изриват ги на едно място, а те се появяват на друго. Разходете се из българските села - в тях до ден днешен съществува институцията на „дерето“, където местните изсипват отпадъците си. Защо се чудите тогава, когато някой пусне в реката отровите от фабриката си? Оня ден се разправях с един съсед, който изхвърляше клони от двора си през оградата в парка насреща. „Ами нали е природа?“, оправдаваше се той. Щом парковете могат да се мислят като бунище, какво остава за полетата, за плажовете, за Рилските езера.

Ако пуснете едно търсене с думите „фекални води“, ще видите колко често избликва темата - както самите води, които избликват при всеки дъжд я във Варна, я от луксозните вили край София. Скоро министър Нанков каза, че една трета от българите нямат достъп до канализация. Заедно с Румъния сме на първо място по дворни клозети в ЕС - 15 на сто при близо нула в западната му част. Представяте си миризмите, насекомите, преливането и изпомпването на помийната яма. С удивление ще научите, че за мнозина по-възрастни хора в България външната тоалетна всъщност е въпрос на хигиена - смятат, че мръсното трябва да е именно вън, на двора. А как решават българските общини проблема с тоалетните на обществени места? Наместо да строят истински тоалетни с канализация, намериха еквивалент на дворните - така наречените химически тоалетни, които са толкова миризливи, че много граждани предпочитат директния контакт с природата. Защо не се възмущаваме? Ами който е по-претенциозен, си плаща за тоалетна в близкото кафене и толкова - айде сега, глезотии!

Градовете в България често напомнят абстрактните картини на Мондриан, особено откакто ГЕРБ се захвана с политиката на стиропора: един етаж саниран в бяло, другият в розово, третият и петият си стоят като след бомбардировка. Ще кажете - скъпо им е на хората да боядисват, едва свързват двата края. Не, тук не говоря за самодейните постройки в ромските гета, където живеят наистина бедните. Говоря за тези с жилище в центъра на София, което струва повече, отколкото ще спечелят през целия си живот. Когато влезете вътре, ще видите, че се стараят да поддържат апартамента си чистичък и уютен. А пред ръждясалата дворна врата често стои горд кросоувър, с който да преодоляват градските ями. Как да си обясним тази аномалия? Ами просто не им е важно как изглежда жилището отвън, „моят дом е моята естетическа крепост“, защото тази страна и без това е непоправима. Без обществен натиск няма и сериозни глоби от страна на властите, та да ги накарат да привеждат фасадите в приличен вид поне по главните улици. Започват едни юридически спорове - пък свещената частна собственост, пък културно наследство. Но истинско възмущение от разпадащите се мазилки не долавям.

Помия от лъжи, кражби и некадърно управление

Мръсотията вън търпят и по чисто метафорични причини: защото чувстват, че тя е израз на по-дълбокия морален проблем - че страната е затънала в помия от лъжи, кражби и некадърно управление. След кратки изблици на надежда по време на протестите през лятото, българинът като че ли отново потъва в тежката си депресия. Няма оправия, турско робство, комунизъм, продажна интелигенция... И ентропията следва своя ход по закона на Нютон, според който при абдикиране на човешкия фактор в крайна сметка всичко се превръща в боклук. Ако искаме да победим националната депресия и да върнем надеждата за промяна, дайте да започнем с най-простото - да извадим по една четка и да боядисаме оградата.