Електроенергията в лабиринта на несигурността

В ЕС се забелязва тенденция към фрагментиране по въпросите, свързани с енергийния микс.
Икономическите санкции - устойчив елемент от взаимоотношенията ЕС-Русия-САЩ.

Пандемията от коронавируса като ефективен политически инструмент унифицира обществата. От половин година вече много отчетливо се откроява и проблемът с недостига на електроенергия. Двата политически и финансови сегмента се утвърждават като устойчив ориентир за глобалната, регионалната и националната промяна. Няма как да се елиминира фактът, че почти никой вече не коментира червените линии между различните етноси и религии като мотив за агресия или сътрудничество.

Какво обаче се случва и защо главно в Европа? Политическата риторика, финансовите формули и икономическите резултати са впечатляващи. В различен регионален и глобален формат през последните дни се обсъждат проблеми, свързани с миграцията, електроенергията и климатичните промени. Едва ли може да търсим устойчивост, предсказуемост или гаранция за тяхното решаване в близко бъдеще. Обединяващото обаче между срещите на високо равнище на Европейския съвет, на държавите от Г-20, както и на форума на ООН за климата, е показаното желание за постигане на политически консенсус.В рамките на Съюза се забелязва тенденция към фрагментиране и засилващо се отсъствие на единство по въпроси, свързани с енергийния микс. Със силно политическо звучене е желанието да се наложат възобновяемите енергийни източници (ВЕИ) за водещ енергиен компонент, независимо от доказаната им неустойчивост и ограничени възможности. Няма как да се забрави фактът, че в ЕС ВЕИ-та са само 20% от общия енергиен микс, а в България - 18%. Една от основните причини, която се посочва за повишените цени на енергията в Европа, в частност на газа, е безветрието през лятото в Германия, което не даде възможност да се използва максимално вятърната енергия.

Не може да се пренебрегне и нееднозначното отношение на европейските държави към ядрената енергия. От 10 години тече сериозна дискусия за нейното бъдеще и това продължава да разделя Париж и Берлин. След инцидента през 2011 г. във Фукушима Германия официално обяви своя отказ от ядрените си реактори и заяви, че ще търси алтернативни енергийни източници. Неслучайно през последните години Берлин бе активен участник в изграждането на газопроводите „Северен поток 1" и „Северен поток 2". На последната среща на високо равнище на Съвета на Европа обаче, Германия, заедно с Австрия, се озоваха в изолация. Съветът показа два нови компонента в европейската комуникация и вземане на решения. Първият бе изявлението на председателя на ЕК Урсула фон дер Лайен в навечерието на срещата, в което ясно пролича нежеланието на Брюксел да включи природния газ като енергиен източник в „Зелената сделка". Вторият бе изненадващото привидно съгласие на ЕК ядрената енергия и газът да бъдат част от „зелената" политика на ЕС. Всеки един от двата източника на енергия имат своите дългосрочни политически измерения.

Краят на 2022 г. е срокът, посочен от Германия за пълното затваряне на ядрените си централи. Швейцария също обяви преди време, че до 2034 г. ще ги затвори, а Франция, че ще намали техния брой наполовина.
Несъгласието на Германия и Австрия с включването на ядрената енергия в зеления пакт е продиктувано от опасенията им за съдбата на ядрените отпадъци. Това обаче е в дисонанс с политиката на голям брой източноевропейски държави като Унгария, Чехия, Словения, Румъния и със спорадични опити за разширяване на ядрените си мощности - България, все държави, които предвиждат в своите енергийни стратегии ядрената енергия.Тази сфера също се превърна в арена на противоборство между САЩ и Русия, доказателство за което са „шпионските" скандали между София-Москва и Прага-Москва. Те не доказаха нищо, освен че и в България и в Чехия активно се намеси американската компания „Уестингхаус", която в чешкия проект измести „Росатом", а в България се включи в доста съмнителни хибридни проекти, свързани със съдбата на АЕЦ „Козлодуй" и АЕЦ „Белене".

В газовата сфера държавите от ЕС също не постигат политически консенсус. През последните години газът се превърна в един от основните ориентири за акцентите и темповете в процеса за изместване на „Газпром" от европейския енергиен пазар. Икономическите санкции, откровеният американски натиск, както и арогантното през последните седмици поведение на европейските институции срещу Москва, се превърнаха в специфичен, но устойчив елемент от взаимоотношенията ЕС-Русия-САЩ. Широко пропагандираният от Вашингтон американски втечнен газ като ефективен и евтин заместител на руския в Европа, вече не присъства в политическото и енергийното пространство на Стария континент.Едва ли може сериозно да се приеме отсъствието на американския втечнен газ от Европа с обяснението, че той е ориентиран към големия азиатски пазар. Съмнението остава, тъй като няма доказателства за ненеизчерпаеми газови находища в САЩ като енергийна панацея за Азия. По странно е, че засилващата се нужда от руския газ е придружена от политически акции, които впечатляват с агресивната си риторика и решения. Обвиненията в некоректност на доставките от руска страна, придружени с награждаването на руския опозиционер Алексей Навални с наградата „Сахаров" на Европейския парламент, както и експулсирането на руски дипломати от щабквартирата на НАТО в Брюксел, едва ли могат да бъдат приети като адекватно поведение.

Един от основните сегменти в европейския енергиен микс е свързан с въглищата. Опитите да се реши въпросът за намаляване на вредните емисии от въглероден двуокис чрез повишаване на цената им не решава проблема, а засилва противоречията между държавите. В страни като Полша, Чехия, България въгледобивът заема 40% и нагоре от националния енергиен микс. Отсъствието на конкретна и адекватна компенсаторна енергийна политика с ясни социални гаранции засилва политическата конфронтация и национализма на европейско ниво. В България повишените цени на вредните емисии водят до милиардни загуби. Интересен факт е, че докато в ЕС се прилагат сериозни рестриктивни мерки срещу въгледобива, то в Китай не само не намаляват, а напротив - тяхната енергийна стратегия е насочена към разширяване на въгледобивната промишленост. Как Европа ще се бори срещу климатичните промени, след като няма единна глобална позиция по теми, които са определени като решаващи за преодоляване на вредните емисии и в защита на климата?

Политиците в различен регионален и глобален формат обсъждат, декларират и предлагат разнообразни решения на енергийния въпрос. Едва ли обаче в близко бъдеще ще бъде постигнато съгласие между противоположните интереси на държавите и транснационалните корпорации. В лабиринта от многобройни интереси за бързи печалби и политически контрол сигурността за устойчив и евтин достъп до електроенергия е поставена на сериозно изпитание.

Автор: проф. д.и.н. Нина Дюлгерова
Вестник „Труд"