Историята, която българските медии не разказаха

Най-драматичният и коментиран американски съдебен процес от делото срещу О Джей Симпсън насам, който освен това беше пряк продукт и директно продължение на едни от най-отразяваните глобални събития в модерната ни история, остана почти изцяло игнориран от големите български медии.

Настани се впечатление за зрелищна комуникационна асиметрия, за започнат разказ, оставен да виси без развръзка. Един актуален рейтингов блокбастър без превод и българско разпространение. Говорим за историческото дело срещу 18-годишния младеж Кайл Ритенхаус, който на няколко пъти сам се спаси от насилствена смърт в една адска августовска нощ по време на американските безредици от 2020-а, а допреди дни се бореше и срещу заплахата от доживотен затвор.

Кайл оцеля, плени колективното въображение на Америка, вдъхна кураж на милиони нормални, но мълчаливи граждани, предизвиквайки гърчове от импотентен гняв в средите на повечето корпоративни медии и публични институции на най-могъщата държава на планетата.

В пълно противоречие с наличните доказателства, видео материали и свидетелства, Ритенхаус беше обвинен от прокуратурата в пет тежки престъпления, включително умишлено убийство първа степен, а журито го оправда по всички тях и потвърди тезата на адвокатите му за законна самозащита.

За всеки, който е следил делото и познава доказателствата, това беше болезнено ясно. Но Ритенхаус трябваше да бъде жертван ритуално пред олтара на медийната, политическа и корпоративна BlackLivesMatter религия, за да задоволи жаждата за кръв на прогресивните жреци.

На кадрите, потвърдени после и от множество официални свидетелски показания, ясно се вижда, че Кайл Ритенхаус отива в Кеноша, Уисконсин, за да пази общността от опожаряване и да предлага първа помощ. По това време той работи като спасител в града. След като полицай прострелва издирвания и обвинен в сексуално насилие чернокож рецидивист Джейкъб Блейк, BLM безредиците покрай смъртта на друг дългогодишен престъпник – Джордж Флойд – ескалират в Кеноша, Уисконсин. Като по алгоритъм, в продължение на няколко нощи се разгръща насилие и терор над цивилното население, а в отговор все повече местни жители се въоръжават, за да пазят бизнесите и животите си. Полицията съзнателно не спира мародерите и подпалвачите, описвани от медиите като „мирни протестиращи“.

След две вечери на огън, стрелба и заплахи, Кайл Ритенхаус се присъединява към въоръжените доброволци, оставени от органите на реда сами срещу тълпи от екстремисти. Младежът е снабден с пожарогасител, медицински комплект за първа помощ и полуавтоматична карабина AR-15. Докато гаси поредния пожар в района, той попада сред враждебна тълпа и е подгонен от Джоузеф Розенбаум, който се опитва да му вземе оръжието, след като по-рано му е казал, че ще го убие. Кайл, в акт на самоотбрана, прострелва смъртоносно „протестиращия“. После се оказва, че Розенбаум е лежал в затвора за изнасилване на дете и е осъден педофил с множество сексуални нападения над момчета на възраст между 9 и 11 години.

Минути след като се спасява от Розенбаум, Кайл е нападнат от тълпа, докато бяга към изтеглилата се и пасивна полиция. Повален е на земята. Прострелва смъртоносно Антъни Хюбер, който го удря със скейтборд по главата и пробва да вземе оръжието му, и ранява Гейдж Гройскройц, след като той насочва незаконно притежаван пистолет към лицето му. И двамата се оказват рецидивисти с дълги досиета за всякакви престъпления – от домашно насилие до обири.

После Кайл се предава сам в полицията, а прокуратурата игнорира доказателствата и пробва да го вкара в затвора доживот.

Самото дело беше предавано на живо и представляваше напрегната съдебна драма. В залата обвиненията се разпадаха и дори свидетелите на прокуратурата, без да искат, опровергаваха кухата конструкция срещу младежа. Но в медиите той беше „бял супремасист“ и „расист“, убил „невинни протестиращи“, а на улицата демонстранти заплашваха с нови безредици при оправдателна присъда. Милиони консуматори на корпоративни новини бяха останали с впечатлението, че Кайл е екзекутирал чернокожи жертви като някакъв масов убиец.

Всички замесени в случката са бели, но в параноичния политически и културен климат на Америка отново доминираше опорната точка за „системния расизъм срещу чернокожите“. Бял младеж прострелва трима бели престъпници при самозащита и по някакъв начин това отново става „расистки“ казус за „бяло превъзходство“ и „мачкани малцинства“. Болна, болна система.

Рядко е имало по-голям разрив между реалността на терен, юридическите факти в съдебната зала и медийната репрезентация. Тук дори не говорим за манипулация, а за директни лъжи. Това дело очерта двата разказа за Америка – един реален, фактологичен и не особено политически коректен. А другият – откровена фалшификация.

Преди дни Ритенхаус повтори хронологията на събитията в драматично интервю с Тъкър Карлсън за „Фокс нюз“, което беше два пъти по-гледано от програмите на другите кабелни новинарски телевизии взети заедно.

В много отношения оправдаването на Ритенхаус е продължение, а и отговор на месеците на безредици и насилие след смъртта на Джордж Флойд. Нещо като „реалността отвръща на удара“. Видя се, че Западната цивилизация все още има носещи колони, които са способни да удържат на патологичния постмодерен медиен, а и институционален вандализъм.

„Хлапето от Кеноша“ донесе победа за истината и предложи оптимистичен разказ за борбата срещу културната революция и окончателното превземане на публичния живот от фанатици, психопати и опортюнисти.

Ала българските медии пропуснаха всичко това.

Те дълго време превеждаха и разказваха обилно лъжата – за мирните протести, за белите расисти, за моралното право да махаш исторически стаути…. Но спряха и се отказаха от истината – тази за хлапето, което бе принудено да стреля, за да се защити и взе, че уцели един изнасилвач на деца, един осъден насилник и още един рецидивист. Каква представителна извадка на протестиращата либерална класа на Америка!

Малкото местно покритие на историческия вече съдебен процес срещу Ритенхаус е очаквано корпоративен. В новинарска емисия на „Нова телевизия“ от 20 ноември са отделени около 40 секунди, в които се повтаря манипулативното послание за „убийствата на двама мъже по време на протест за расова справедливост“. Но поне има отразяване – другаде търсачките дават нулев резултат.

В повечето български медии, които отделят по няколко формални преводни изречения на делото, се говори за „протести за расова справедливост“. В реалността става въпрос за размирици и вандалщина, за умишлено изгаряне до основи на сгради и автомобили, за въоръжени престъпници, които мародерстват и заплашват цивилното население, при пълно отстъпление на полицията.

Изумителна е разликата между обема на отразяване на размириците, пардон, на „протестите“ от лятото на 2020-а и количеството информация за тяхното продължение под формата на съдебен трилър – предаван на живо – и буквално развил се като на кино.

Българските медии можеха да се еманципират от зависимостта си към „сиененската“ корпоративна журналистика – не като пренебрегнат подобен рейтингов блокбастър, а като предложат автономен ъгъл към събитията. Можеха да очертаят политическия момент и да го пренесат на родна почва с актуалния разговор за разделението на властите. Президентът на САЩ Джо Байдън пусна скандално официално съобщение след оправдаването на Кайл Ритенхаус, в което пише, че е „гневен“ от решението на журито. А „острието“ на властващата Демократическа партия Джери Надлър заплаши с нови, този път федерални обвинения срещу Ритенхаус.

Това са безспорни безобразия, които можеха да се сторят интересни на българската публика. Такава злоупотреба с власт, подкрепена от синхронизирана корпоративна кампания за дезинформация, претъпкана с лесно доказуеми лъжи. И то в най-влиятелната и могъща страна на света, управлявана в момента от администрация, която постоянно говори на другите за човешки права, медийна свобода и върховенство на закона.

Владислав АПОСТОЛОВ

Авторът е завършил журналистика в Софийския университет. Работил е за редица медии, включително вестник „Труд“ и WebCafe