Когато държавата е превърната в держава

Пребъдва мъдростта на онзи, чиито дела стоят по-горе от мъдростта му.

Не ще пребъде мъдростта на онзи, чиято мъдрост стои по-горе от делата му.

Раби Ханина бен Доса (І в. пр.н.е.) – юдейски мъдрец

През 1981 г. у нас имаше поредица от официални мероприятия, които съставляваха тържественото честване на 1300-та годишнина от създаването на българската държава. И тогава, и сега, „българската държава“ е едно от най-често срещаните словосъчетания в публичния дискурс.

Каква е етимологията на думата „държава“? Тя идва от „държа в ръцете си“ във всички славянски езици. Още в първото издание на „Толкавый словарь живаго великорусскаго языка“ (1863–1866 г.) на Владимир Иванович Дал като едно от значенията на „держава“ е дадена „една от регалиите, златното кълбо с кръст отгоре, царската ябълка“. На всички официални изображения на руски царе те държат в ръцете си „держава“.

За глагола пък „держать“ или още „держивать“ същият речник като смисъл дава: „хващам или захващам, без да пускам; пазя, удържам“ и пр. в същия близък смисъл.

В Речник на българския език, т. 4, издание на Българската академия на науките, 1984 г., глаголът държа“ има дадени 30 значения. Сред тях „служа за опора на нещо, поддържам“, „продължително, трайно задържане“, „пазя нещо или някого с определена цел“, „полагам големи грижи, старая се да стане нещо, да се извърши нещо; залягам“. За „държава“ в същия речник е даден смисъл на „политическа организация на обществото“.

Реалността доказва по незаобиколим начин, че държавата е сложна система, определена от динамичното взаимоотношение на субектите, които са градивните ѝ елементи.

Именно в процеса на функциониране на държавността най-ясно проличава разминаването между схоластичните теории, изложени в множество научни трудове по държавно устройство, както и конституционно право, и неписаната конституция.

Това понятие „неписана конституция“, различаващо се от писания основен закон, въвежда във философията на правото деецът на немското работническо движение, дребнобуржоазният социалист, родоначалникът на една от разновидностите на опортюнизма в работническото движение – ласалиантството, Фердинанд Ласал (11. 4. 1825 г. Бреслау, сега Вроцлав, Полша – 31. 8. 1864 г., Женева).

Неписаната конституция представлява онази съвкупност от приложения в практиката на самата писана конституция, на цялата нормативна база, често твърде фриволно тълкувана от магистратите в съдебната сфера, на социалните взаимоотношения на отделните членове на обществото, често попадащи в обсега на действие на някои от членовете на основния закон на дадена държава (където е налице такъв), също и отношенията в реалността между бюрокрацията в държавните институции, както и между бюрократите в самите тях. Именно този вариант на реалния, не на писания, основен закон, сложи като регулираща нормативна база за обществено-политическия живот у нас.

Всъщност относителната тежест на отделните компоненти на политическия пазар определя динамиката в неписаната конституция. Тя не е статична конструкция, а отразява съотношението на силите между партийните функционери по високите нива, бюрократичната общност, кръговете на икономически интереси, и гражданите.

Този термин – „политически пазар“, отразява една реалност, която вече близо тридесет и три години не функционира в полза на гражданите. Това е така, понеже е нарушена демократичната система за държавно управление, и по-точно неговият републикански дух е напълно елиминиран. Въпреки че поне номинално българската държавност е категоризирана като „република“.

В древната Римска република във взимането на държавни решения са участвали и гражданите (без жените, робите и чужденците). Затова римският оратор, политик и писател Цицерон (106–43 г. пр.н.е.) заключава: „Rest publica est rest populi“ – „Държавните дела са дело на народа“.

Именно доминирането на републиканския елемент в държавното управление е не само необходимото, но и достатъчно условие една обществено-политическа система да е демократична. Ако използваме една мисъл на шестнадесетия президент на САЩ Ейбрахам Линкълн (1861–1865 г.), то тя е „Управление на народа, от народа, за народа“.

Системата на представителната демокрация обаче създава значителни възможности за нарушаване на първия, а оттам и на третия принцип от триединната сентенция на Ейбрахам Линкълн.

Когато липсва законова нормативна база за осъществяване на действен контрол от страна на гражданите върху трите сфери на властприлагане по времето между изборите, то, както доказва цялата история на човешката цивилизация, твърде често управленският потенциал бива използван за задоволяване на лични амбиции и користни интереси от материално и/или психологическо естество. Тоест лицата, на които в условията на представителна демокрация са били делегирани властови пълномощия, престават в своите действия да се ръководят единствено от интересите на народа. Следователно управлението престава да е „на народа“. Оттук автоматично и по не заобиколим начин следва, че такова ръководене на държавните дела престава да е и „за народа“.

Именно за да се освободят от „оковите“ на контрола и – още по-страшно – от евентуални тежки санкции заради извършването от тяхна страна на ненародополезно държавно управление, създателите на настоящата българска конституция, псевдоелитът, с грандомански комплекси за свръхпълноценност, изхвърли всички съществуващи в предишния основен закон, приет през 1971 г., т. нар. „живковска конституция“; действени антиелитарни положения, които поне номинално, създаваха законова основа за контрол от страна на управляваното мнозинство от граждани върху управляващото малцинство.

Премахнати бяха чл. 7, който гласеше: „Народните представители и съветници са отговорни и се отчитат пред своите избиратели. Те могат да бъдат отзовани и преди срока, за който са избрани“, както и беше изшутен в аут от политическата практика, а и от самата нова конституция, с претенцията да е „демократична“, чл. 128: „Съдиите и съдебните заседатели са изборни. Те могат да бъдат отзовани и преди срока, за който са избрани“.

Съвсем преднамерено в сегашната конституция не бяха положени много правни положения, съществуващи в чуждестранни основни закони, които притежават потенциал за осъществяване на контрол от суверена върху сферата на държавното управление.

В редица държави самите конституции, действащи понастоящем, са приети едва след всенародно одобрение. Посредством такава процедура са приети конституцията на Петата френска република през 1958 г., конституцията на Руската федерация през 1993 г. на Казахстан – 1995 г. Върху африканския континент само за периода от 1989 до 1993 г. 16 държави приемат своите конституции посредством процедура за всенародно допитване. Дори в някои от тях гражданите са имали възможност да участват и в съставянето на текста на основния закон. Най-новият пример е Тунис, където конституцията беше приета през месец юли 2022 г.

В 49-те американски щата, с изключение на Делауеър, местните конституции могат да бъдат променяни или изцяло да влизат в сила нови основни закони само като резултат от произнасяне на гласоподавателите в съответния щат. Българските граждани не притежават това право.

Освен това тематиката на въпросите, по които може да се произнасят българските граждани, е силно стеснена спрямо чуждестранните практики. Освен че на референдум не могат да бъдат разглеждани въпросите от компетенция на Велико народно събрание, чл. 9, ал. 2 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГ) налага широк диапазон от рестрикции относно разискваните теми.

Всъщност ЗПУГ превръща възможността за народно волеизявление в писта с препятствия от различно естество. Например изискуемият минимален брой валидни подписи на инициатори за приемане на нов закон или за промяна на съществуващ е 400 000, докато в Швейцарската конфедерация, с близо 2 млн. души по-многобройно население от България, той е 50 000. В Швейцария няма срок за събирането на подписите, у нас е само 3 месеца. В много американски щати срокът е от 12 месеца до безсрочен. Освен това в България, за да бъде признат референдумът за валиден, е необходимо в гласуването да са участвали минимум толкова гласоподаватели, колкото е бил броят им на последните парламентарни избори. В много американски щати съответното изискване е 6 или 12 процента от участвалите на последните избори за губернатор на съответния щат. В Швейцария няма изискуем минимум на участниците в референдума.

Възвръщането на властовия потенциал в неговия първодържател – българския суверен, е трудна задача. Но, както е прозрял древният китайски мислител Конфуций (551–479 г. пр.н.е.): „Това, което е трудно да се направи, трябва да се прави с голяма настойчивост“. По мирен път или със сила.

Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.