Хибриден мир

Автор: Виталий Портников

Масовите протести в Грузия, свързани с опита за приемане на закон за чуждестранните агенти в парламента - обществото видя в това решение опит за възпроизвеждане на руски политически инструменти и освобождаване от всяка потенциална алтернатива - отново привлече вниманието към ситуацията в страната, която, според нас, би трябвало да е основният съюзник на Украйна във войната. Все пак Грузия, макар и в по-малък мащаб и за кратко време, през 2008 г. преживя това, което преживява Украйна през 2022-2023 г. Наистина, нападението срещу Украйна стана отлично доказателство, че всички руснаци говорят за "провокираността" на войната на Русия срещу Грузия (че ако не беше обстрелът на Цхинвали и въвеждането на грузинската армия в столицата на Южна Осетия, тогава "миролюбивата Русия" дори не би си помислила да воюва) - средностатистически пропаганден мит. Володимир Зеленски не е провокирал никого и не е изпращал войски в Донецк или Луганск, а напротив, търсел е дипломатическо уреждане на конфликта. И в резултат Украйна получи много по-кървава и продължителна война от Грузия – война на изтощение. И грузинското правителство трябва не просто да подкрепя Украйна – то трябва да използва войната, за да прокарва собствените си интереси и да укрепва сигурността на собствената си страна. Защо се случва обратното?

Още новини от Украйна

Ситуацията най-лесно може да се обясни с авторитарните тенденции в управлението на Грузия, личните интереси на "последния грузински олигарх" Бидзина Иванишвили, който консолидира финансовите потоци и властта, след като всички потенциални конкуренти бяха отстранени от пътя му по времето на Саакашвили, и дори връзките на Иванишвили с Москва. Но в тези размишления липсва най-важното - защо мнозинството от грузинците гласуваха за "Грузинска мечта" толкова много следвоенни години подред? В края на краищата, дори ако приемем, че този вот е до голяма степен свързан с нежеланието да се върне Саакашвили, чиято фигура отдавна разделя грузинците, то за толкова дълъг период това нежелание трябваше да отстъпи място на други електорални съображения.

И тук можем да помислим за много по-важен мотив, определящ психологията на грузинското общество – страхът от нова война. Вече е забравено, че Михаил Саакашвили се свързваше с надежди за възстановяване на териториалната цялост на Грузия. И наистина, той започна президентския си мандат, като си възвърна контрола над Аджария, която през годините на управлението на неговия предшественик Едуард Шеварднадзе практически не беше контролирана от Тбилиси и чийто владетел Аслан Абашидзе имаше свои собствени връзки с Москва. Може да изглежда – а такива надежди имаше – че връщането на контрола над Абхазия и Южна Осетия също няма да се окаже сериозен проблем. В обществото имаше очевидно търсене на такова връщане. Но нямаше заявка за нова война и риск от загуба на държавност.

Руската агресия сплотява гражданите около президента и властите, но след войната става очевидно колко дълбоко е травматизирано грузинското общество от войната. Затова се формира искането за мир. Такъв мир, който, от една страна, да направи невъзможно нормализирането на отношенията с агресора, а от друга, да гарантира на гражданите, че трагедията от 2008 г. няма да се повтори никога. И да, разбира се, това е истински "хибриден мир". Мир, който прави невъзможно възстановяването на дипломатическите отношения с Русия (агресор е, все пак), но в същото време не пречи да се приемат руски туристи, чиито визи бяха анулирани още от Михаил Саакашвили. Мир, който не пречи на хората да подкрепят Украйна, а на правителството да критикува украинските власти и да обвинява Киев, че иска да „вкара Грузия във война“. Мир, който позволява на едни граждани на Грузия да защитават Украйна с оръжие в ръце, а други да се опитват да измислят наказание за грузинските доброволци.

За мен символ на този "хибриден" мир беше разходката от манастира Шемокмеди близо до хурийския град Озургети. Този древен манастир е и място за поклонение на феновете на руския театър: бащата на руския театрален режисьор Владимир Немирович-Данченко е погребан в гробището му.

Когато с моите приятели слизахме от манастира, един възрастен мъж разговаряше с руски туристи и им разказваше колко силни са културните връзки между руснаци и грузинци, как светилата на Московския художествен театър идват тук и какви пиеси се поставят. Не ни пропусна и нас, попита откъде сме, а когато разбра, възмутено ни напомни, че Украйна е лишила Михаил Саакашвили от гражданство.

Отговорих на събеседника, че може да напомни на гостите си от Русия и за войните в Абхазия и Южна Осетия, етническите прочиствания и окупацията на територии, а не за светила и представления. И видях, че нито самите руски туристи, нито самият човек искрено разбират какво общо имат едното с другото.

Разбира се, такъв „хибриден мир” винаги е застрашен от грешки на властта, експлозии от емоции, протести – точно на това сме свидетели сега. Но основното искане на голяма част от грузинското общество е ясно формулирано. И това не е заявка за демокрация и солидарност с Украйна. Това е молба за неповтаряне на война.

Пиша за това толкова подробно именно защото опасността от силата на страха съществува и за нас – още повече че шокът от украинската война е няколко десетки, ако не и стотици пъти по-голям от шока от войната в Грузия. Вярваме, че и след края на военните действия ще имаме работа с мобилизирано и непримиримо общество.

Но краят на войната е краят на анестезията. Надявам се, че няма да живеем под властта на страха, все пак Грузия е малка страна и нейният потенциал е несъизмерим с потенциала на Украйна да се противопостави на агресора. Но това, което определено ще се оформи, е искане за гаранции за неповтаряне на целия кошмар, в който се намираме след руското нападение.

И така, украинската мечта (или дори така - „Украинска мечта“) трябва да отговори преди всичко на това искане, а едва след това на желанието за европейска интеграция и конфронтация с Русия. И това подреждане на приоритетите ще предизвика традиционно неразбиране сред тези, които ще бъдат в малцинството, ще доведе до експлозии на недоволство, емоционални сривове и разочарования. Нима всичко беше напразно?

Не, не напразно. И за Грузия, и за Украйна най-важното е запазването на държавността. Когато има държава, можеш да я промениш, можеш да протестираш по улиците на нейната столица, можеш да печелиш и губиш, можеш да напуснеш и да се върнеш. Но когато няма държава ... Е, вие сами знаете.

И все пак трябва да разберем, че когато наблюдаваме изгрева над булевард Руставели в Тбилиси, може би се вглеждаме и в собственото си мирно бъдеще.

Източник: Виталий Портников специално за zbruc.eu

Бесарабски фронт