Нищетата на съвременната българска политика

Славчо Кънчев*

Големият въпрос днес е същият, какъвто е бил през цялата история – дали на хората ще им бъде позволено да се управляват сами, или ще бъдат доминирани от някакъв малък елит.

Томас Джеферсън (1743–1826 г.) – американски философ и политик, автор на „Декларацията за независимостта“, президент на САЩ (1801–1809 г.)

Изминалите повече от две столетия от времето, когато е била изказана тази мисъл от Томас Джеферсън не само не опровергаха изобщо универсалната ѝ валидност, но и задълбочиха нейното съдържание.

Е, по времето, когато Томас Джеферсън е достигнал до своето презрение за кардиналното диалектическо противоречие при упражняването на държавна власт, е било напълно актуално да се говори за елит, който е начело на управлението. Както винаги, когато е била налице революционна обстановка, на преден план върху историческата сцена са изпъквали пасионариите – индивидите, беззаветно отдадени на някаква идея, която, поне според самите тях, е изцяло в полза на обществото.

В летописа на човешката история са знайни имената на хиляди мъже и жени, които олицетворяват идеала за пасионарност – за емоционална ангажираност към някаква идея, извън периметъра на егоистичните стремежи.

Именно в критични периоди за някой народ или нация, заради оцеляването, предотвратяването на сериозна опасност за обществото или за част от него, се изявяват отделни индивиди, които, насочвани от определена социална, духовна или даже психо-биологична мотивация, рискуват абсолютно всичко. Готови са да загубят комфортните си условия за съществуване, родствените връзки и лични контакти, своето имущество и дори най-ценното – живота си.

Точно тези хора – пасионариите, излъчват и предават на другите своя ентусиазъм. Те са инициаторите на национално-освободителни движения, те започват революции, те повеждат сънародниците си за защита на отечеството срещу външна агресия. Като издигат идеала за жертвоготовност до небивали висини.

Но както слънцето създава едновременно светлина и сянка, така и през цялото съществуване на човешката цивилизация се е изявявал и друг психологически типаж на човешкото поведение.

Неговите представители също се стремят да създават добро. Като интерпретират творчески мисълта на Аристотел, че „Понятието „добро“ може да има две значения – добро изобщо или добро за някого“. И под обект на „доброто“ те – антиподите на пасионариите, винаги подразбират себе си.

Историята доказва по неопровержим начин, че на високи властови позиции попадат много по-рядко пасионарии, отколкото техните антиподи. Това е така, защото революционните ситуации или изобщо критичните и кризисни периоди, когато обществено-политическите условия налагат естествен подбор по онези човешки качества, които продуцират позитивни за масите резултати, са сравнително къси по времетраене. Или ако перифразираме известната сентенция, че животът е театър, то следва, че в пиесата „Живот“, честните, смелите, човеколюбивите и жертвоготовните играят само епизодични роли.

През останалото време примамливите облаги от материално и/или психологическо естество, които властовите позиции биха могли да предложат по законен или незаконен начин, са примамката за катерене по йерархичната властова стълбица. Ето защо категоризацията „елит“ за управляващото малцинство (спрямо мнозинството от останалото население) много често е напълно незаслужена, тъй като всъщност е налице (псевдо)елит.

Понятието „елит“ произхода от латинската дума „eligere“ – „избирам“. Получава широко разпространение, бидейки заимствано от френски език – „elite“ – най-добрия, отбрания, избрания. От ХVІІ век първоначално това понятие се използва от търговците, за да обозначават стоките с най-висше качество. През ХVІІІ век неговата употреба се разширява, терминът започва да се използва за наименование на избрани хора, преди всичко висшата аристокрация, а също отбраните („елитни“) войнски части. Постепенно започва употребата на понятието в генетиката, селекцията, семепроизводството за обозначаване на най-добрите семена при растенията и животните, с цел тяхното по-нататъшно отглеждане. В Англия, както свидетелства Оксфордският речник в изданието си от 1823 г., този термин започнал да се използва спрямо висшите социални групи в системата на социалната йерархия.

И досега не са спрели острите дискусии, които са концентрирани около два главни проблема: първо, за разбирането на термина „елит“, за неговата дефиниция, със законността на неговата употреба и, второ, за съотношението на елита с другите категории, разкриващи социалната структура и динамиката на обществото – понятията „маса“, „класа“, „прослойка“, „лидерство“ и най-вече със съотношението на елита и господстващата класа.

Налице са аргументи против използването на термина „елит“ като неправилен и неморален, понеже неговият смислов произход не допуска никакво съмнение в това, че понятието е събирателно на „най-добрите и най-достойните“ да разполагат с властта индивиди, докато реалността повече или по-малко е напълно противоположна. Съществува и схващането, че структурно-функционалната характеристика, т. е. когато признак за принадлежност към „елита“ са заеманите позиции в обществото, страда от смислова неяснота, тъй като изкривява първоначалното съдържание на термина. Ето защо ако не бъде въведено разграничение между понятията „властово малцинство“ и „елитно малцинство“, то непременно ще настъпи объркване при описанието и на двете явления.

Основното качество на управляващото малцинство е неговата организираност. Именно тя позволява то да налага своята воля на неорганизираното мнозинство. В условията на модерната държава хегемонията на управляващото малцинство се реализира посредством институциите, които то овладява именно поради своята организираност. Но самата система за организираност на малцинството, макар и твърде важна, не е напълно достатъчна за неговото господство. Освен това и самото мнозинство би могло да направи опит да се организира и после да се противопостави на малцинството. Затова управляващият елит изработва идеология (понякога предварително, като пропагандна аргументация за завоюване на властта), лъжлива, но убедителна легенда, че мнозинството живее в „правилната“ обществено-икономическа формация. Това е забелязал още английският философ Хърбърт Спенсър (1820–1903 г.), който пише, че божественото право на краля било великото суеверие на отминалите векове и че божественото право на асамблеите (парламентите), избирани посредством народните гласове, е великото суеверие на следващите времена.

Амбицията на управляващото малцинство е да подпечата застраховката за своята недосегаемост от недоволството на гражданите заради начина, по който упражнява властта, посредством елиминирането предварително на каквато и да е законова основа за упражняване на контрол от страна на суверена върху неговите действия, както и да противодейства на евентуалното превръщане на прехвърления му властови потенциал в обратим, тоест да възпрепятства още в зародиш иницииране на процедурата за отзоваване на лица, заели, съгласно волеизявлението на гражданите, изборен пост.

Забележителен факт е, че през целия период на т. нар. „преход“ нито една от представяните в българския парламент партии не е поставяла в публичното пространство въпроса за въвеждането на ефективна система за контрол от страна на суверена върху дейността на елитите. Този твърде нелицеприятен факт за всички тези български партии от целия идеологически спектър, но всички те с ярка претенция за „демократи“, е бил валиден както по времето, когато дадена политическа формация е участвала в изпълнителната власт, така също и в периодите на нейното пребиваване в опозиция – парламентарна или извън банките на Народното събрание. Всъщност в битността си и при двете свои „агрегатни“ състояния партокрацията или е елит, или вижда себе си в ролята на контраелит – кадровия резерв на едно алтернативно управление. Но в никакъв случай не бленува за ролята на антиелит. Независимо какъв статус ѝ е отредила в даден момент рулетката на съдбата, елитокрацията е мотивирана да залъгва непрекъснато суверена с биберона на повсеместно рекламираните „демократични избори“. Както още Жан-Жак Русо (1712–1778 г.) заключава в своя класически труд „За обществения договор“, книга трета, глава петнадесета: „Английският народ мисли, че е свободен, той дълбоко се лъже, защото е свободен само докато избира членовете на парламента; свършат ли изборите, той е роб, той е нищо“. Това, което всъщност великият френски мислител казва, е, че ако един народ отчужди контрола си от последна инстанция върху дневния ред и върху решенията на правителството на неговата държава, то той рискува също така да отчужди контрола си от последна инстанция и върху останалите управленски сфери. Именно в тази посока са насочени усилията на гражданите в онези – намиращи се в по-пълноценна форма на демокрацията, – държави, тоест към възвръщането на властта у суверена като субект от последна инстанция за нейното упражняване. Това се постига чрез съчетаване на пряката, партиципаторната форма на демокрация (демокрация на участието, която е с по-нисък интензитет от пряката демокрация) и делиберативната демокрация (механизми за предварително обсъждане на управленски решения), вплетени във функционирането на представителната демокрация. Изказано в терминологията на политологията, горното означава държавното управление да представлява присаждане на компетентността на експертите върху дървото на народния суверенитет, и в никакъв случай да не отразява присаждането на символите на демокрацията върху дървото на настойничеството на политическите елити (или по-скоро (псевдо)елити).

Точно този етап от пътя на гражданското себесъздаване на българския суверен все още не е изминат от него. Ситуацията, която е отлята в калъпа на настоящия основен закон на България, ерозиращ и омаломощаващ потенциала на българския суверен да притежава и упражнява властта от последна инстанция. Ето защо е напълно обяснима мотивацията на сегашната политическа класа у нас единодушно да брани с гърдите си по матросовски членовете на конституцията от каквито и да са промени в духа на реално народовластие.

Това, което не съумяха да проумеят последователно всички поколения български политици от Освобождението и възстановяването на българската държавност досега, независимо по какви причини, но всички те до една незаслужаващи адмирации, е, че е необходимо, като незаобиколимо условие за духовното и материалното благоденствие на българския народ, той да си възвърне достойнството. Достойнството както на отделните български и българи, така и тяхното съвкупно достойнство като народ. Това може да бъде постигнато само ако държавното управление се превърне в една от многото сфери на социални услуги, изцяло под контрола на българския граждани, окончателно сбогували се с илюзията, че биберонът-залъгалка, наречен „демократични избори“, е реално упражняване на пълната власт на един неимпотентен суверен.

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.