Скръбнослов за една манипулирана цивилизация

Всеки човек има неотменно право на собствено мнение – при условие, че то съвпада с нашето.

Джон Билингс (1818–1885 г.) – американски хуморист

От горния афоризъм се излъчва не само остър сарказъм към самолюбивото его, но и се съдържа дълбок философски смисъл. Насочващ директно към тайния катехезис на манипулацията, която управляващите малцинства, в условията на „недемократичен либерализъм“, каквото е държавното устройство на големите капиталистически държави, прилагат спрямо тяхното население. Целта им е да запазят своите позиции на господство. Тази манипулация позволява на управляващите да камуфлират собствените си схващания, възгледи и идеи под благопристойния покров на „общественото мнение“.

Формално погледнато, това несъмнено е отстъпление в позицията на индивидите, разположени по горните нива на управленската пирамида. Отстъпление, наложено от неумолимия ход на историята. Понеже е имало времена, когато монархът-самодържец, с пълно основание, взето от реалността, е можел да заяви: „L’État – c’est moi!“, сиреч „Държавата – това съм аз!“, по подобие на френския крал Луи ХІV (1638–1715 г.), пребивавал върху престола от петгодишната си възраст до своята кончина, т. е. цели 72 години.

Трасето на тази промяна в упражняването на властта е маркирано с кръвта на милиони жертви, с трагизма на съдбите, отдадени на революциите върху петте континента. Успехът е превръщал революционерите в държавници, а неуспехът – в криминални престъпници. За революционерите в казиното на съдбата най-честият залог е бил собственият им живот. Тогава, когато социалното вълнение е било смазвано от властта, участниците в него са били обявявани за негодници, подклаждали размирен бунт. Но тогава, когато въставането срещу съществуващия ред е победоносно, когато той е премахнат и е установено ново държавно устройство, то социалният катаклизъм бива провъзгласен за революция. Именно когато народът се оказва по-силният в сблъсъка със съществуващата власт, то тогава всички участници в революцията се превръщат в герои.

Новият тираж от индивиди, озовали се по високите етажи на властприлагането, бързо се ориентира (ако не е го направил в аванс), в универсалната валидност на сентенция на флорентинския политически деятел и философ Николо Макиавели (1469–1527 г.), че „Който се залавя да управлява един народ, било републикански, било монархически, ако не се справи с враговете на новия ред, създава краткотрайно управление“.

Но в съвременния западен свят, където управляващите малцинства претенциозно парадират със своята привързаност към идеята за спазването на индивидуалните права и където върховенството на закона е провъзгласено за темел на държавността, прилагането на масови репресии е неприемливо. Или по-точно е оставено като инструмент за запазване на властта само при форсмажорни обстоятелства.

Именно за да бъде избегнато натрупването на напрежение в обществените взаимоотношения, се прибягва до манипулиране на общественото мнение. Понеже още английският философ и историк Дейвид Хюм (1711–1776 г.) е заключил, че: „Тъй като силата е винаги на страната на управляваните, управляващите се крепят единствено на общественото мнение“.

Фабрикуването на „обществено мнение“ от страна на управленските (псевдо)елити се извършва по една, общо взето, стандартна рецепта. Тя се прилага когато е наложително да бъде дадено официално решение по някой значителен въпрос, който силно вълнува обществото.

Първо се създава комисия, която да „проучи“ въпроса, ако той не попада в руслото на дотогава съществуващите институции.

Всъщност проблемът предварително е проучен и е изяснено какъв вариант на решение удовлетворява (псевдо)елита. Това, което остава да се извърши, е решението да се представи като идващо от низините, като „обществено мнение“, понеже „гласът народен е глас божи“.

Първо се извършва сондаж на общественото мнение по неофициален път, сиреч „затворено допитване“. Ако се окаже (което е от порядъка на изключенията), че решението, изгодно за управляващото малцинство, кореспондира на общественото настроение, то веднага бива разиграна театрална постановка със сюжет „народно управление“. Като управляващите сами се викат многократно на бис пред управляваното гражданство.

Вторият вариант, когато общественото мнение е срещу неафиширания още официално замисъл на (псевдо)елита, е по-често срещания. Тогава се извършва операция „производство на благоприятно обществено мнение“.

Отначало всред интелектуалците, поставили се в служба на властта срещу съответните облаги, бива изградено т. нар. „просветено обществено мнение“. Постепенно, но агресивно и бързо, сервилните занаятчии в пропагандния бранш трансформират това „просветено“ мнение в легитимно, като крайната цел е да бъде задушено първоначално съществуващото обществено мнение, което между впрочем твърди точно обратното. Или пък няма никакво отношение към въпроса, както се случва нерядко. Дори понякога мнозинството от гражданите изобщо не разполагат с необходимия обем информация, за да са в състояние да си оформят меродавно становище. Даже въпросът изобщо не е не само в центъра, но дори и в периферията на тяхното внимание.

Тогава индивидите от „просветения“ кръг се превръщат в просветители и започват да занимават обществото с тези въпроси, които то в своята масовост не си е било поставило, както и да прокарат отговори на въпросите, които дотогава за обществото като цяло не са били предмет на неговото внимание.

Това е процесът, за който Карл Маркс пише: „Господстващата идеология на всяко общество е идеологията на господстващата класа“.

В съвременните условия основен инструмент за запазване на позициите на господство на управляващите малцинства е да се прикрие генезиса на господстващата неолиберална идеология в конкретните ѝ прояви, като я представят за огледален образ на общественото мнение.

Оттук нататък се развихрят актьорските умения на политиците, участващи във воденото на гражданите за носа. По-точно на онази част от политиците, която е заинтересована от запазването на статуквото. И тя се заема всячески да доказва убеждението за всеобщността на интереса от изпълнението на дадени решения.

Един неотдавнашен пример за „лабораторно“ отглеждане на обществено мнение беше казусът с т. нар. „Истанбулска конвенция“, като целта беше да се осигури необходимата публична подкрепа за нейното ратифициране от българския парламент. Ако изходим от сентенцията на древнокитайския философ Конфуций (551–479 г. пр.н.е.): „Във всички неща успехът зависи от предварителната подготовка; без такава предварителна подготовка неуспехът е сигурен“, то е очевидно, че неолибералните мозъчни тръстове у нас не бяха извършили достатъчно задълбочен разбор на предстоящата манипулационна операция. Провалиха се в едновременното произвеждане на едно емоционално, но и логично слово и вдъхването на вяра у слушателите си в универсалната значимост на това слово. Издъниха се в сетивното пресъздаване у своите съграждани на чувството, че приемането на Истанбулската конвенция би било полезно за цялата нация, като в следващия театрален акт беше планирано да продуцират законодателния акт като „демократичен“ отговор на изфабрикуваното от самите тях „обществено мнение“.

Само една реална републиканска форма на държавно управление би могла ефективно да противодейства на злоупотребите на властващия (псевдо)елит. Тогава, когато гражданите разполагат с реално участие във властта, както и с контрол, съпроводен с възможността за санкции, спрямо лицата, на които са делегирали властови пълномощия. Тогава, когато суверенът няма да бъде заблуждаван, че посредством референдумите има достатъчно участие в прилагането на власт. Тъй като всъщност в повечето случаи резултатът от референдума, чийто смислов произход е от латинската дума „re-fero“, т. е. „съпоставям“, „сравнявам“, т. е. „допитвам се“ бива запратен в „девета глуха“ посредством редица процедурни хватки и предварително поставени условия, за да бъде зачетен неговият резултат.

Истинска републиканска форма на държавно управление би имало, когато доминират плебисцитите по важните въпроси на държавното управление. Понятието произлиза от древния Рим, където е било практикувано и произлиза от „plebs“ – „плебс“, „народна маса“ и „scitum“ – „постановление“, „решение“.

Решение, подлежащо на безусловно изпълнение.

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България