Славчо Кънев: Интелектуалните лилипути (първа част)

Човек с истински характер е оня, който, от една страна, си поставя твърде съдържателни цели, а, от друга – твърдо
се придържа към тях, тъй като индивидуалността му би загубила цялото си съществуване, ако беше принуден да се откаже от тях.

Георг Вилхелм Хегел (1770–1831 г.) – френски историк, публицист, политик

В своята притча „Спор за слона“ великият поет-суфи1 Джеляледин Руми пише:

„От Индия слон бил докаран морен
и във кошара след това затворен,
но станало туй късно вечерта
и всеки любопитен през нощта
с ръце го галел в тъмнината вещо.
Но как сред мрака ще познаеш нещо,
що никой не е срещал тука с взор.
И затова започвал дълъг спор.
Един хобота пипнал с мисъл точна:
„Прилича на тръба той водосточна!“
Ухото му докоснал тръпно друг:
„Май че ветрило аз намерих тук!“
А трети за крака го хванал нямо:
„Държа аз навярно дърво голямо.“
Гърба четвърти тупнал: „Лъжеш, брат,
тръба, дърво, това си е креват.“

И всеки просто нещо съчинявал,
защото никой там не го познавал.
Говорели случайно тъй, наслуки,
че от рождение били неуки.
А щеше ли да има спор горещ,
ако поне един държеше свещ?“.

Вечен е проблемът с отговорността на интелектуалците за запалените свещи на знанието. Проблем, често пъти допълнително усложнен от личностната мотивация при упражняването на професия в областта на обществените науки. В историята на човешката цивилизация амбицията на тимуса2 неведнъж е демонстрирала потенциал да запраща своя притежател в ада на научната несъстоятелност, ако той се хипнотизира от фикс-идеята да попадне на всяка цена в елита, независимо от актуалното съдържание на това събирателно съществително.

Тогава професионалната продукция на псевдоинтелектуалците изпълзява изпод матрицата на нискостепенен когнитивен интегритет. Като установената по този способ система на държавно управление изцяло хармонира с традиционната дихотомия „управляващи – управлявани“. В този силно компрометиран вариант на държавност мнозинството от българските граждани е сведено до изпълнител на фригидната роля на обект на командарене и ползвател на услуги, дарявани с капкомер по благоволение свише.

Те пък – притежателите на „царското умение“, получават самотребваните си облаги от психологическо и материално
естество, по-често в обратен ценностен ред. Каква е спецификата, а оттук – и ролята на българската интелигенция в периода на т. нар. „преход“ след 10 ноември 1989 г.?

Промяната в обществено-политическата система след 9 септември 1944 г. води и до една съществена трансформация на ролята на хуманитарната интелигенция, свързана с културата на хуманитарните науки. Наистина като главен индикатор на промяната в българското общество е изведена национализацията на едрата производствена база на частните финансови институции, както и на едрата градска и поземлена
собственост.

Но тези промени не са следствие на естествени икономически процеси, каквито процеси за уедряване на собствеността са типични още за началната фаза на установяването на капиталистическите икономически отношения, а и по-късно.

Трансформацията на обществено-икономическите отношения, които стават основа за установяването на държавния социализъм в България, са приложения в практиката на теоретични положения от марксистко- ленинската идеология. Ето кое предопределя особеното място на хуманитарната интелигенция, която е и създадена върху основата на
конкретна идеология, и постепенно се превръща (доброволно и ентусиазирано или под влиянието на екзистенциални конюнктурни изгоди) в цербер на идеологическа хегемония.

Тази идеология има за цел да създава цялостна мотивация и идентичност на отделните индивиди в обществото, еднаква културна матрица за изграждане на „новия социалистически гражданин“. Именно на този поведенчески типаж е предначертано да поеме ролята на съзнателен създател на изходното стъпало – социалистическото общество, след което да се премине към следващия стадий – комунистическия строй.

Какъв е кадровият състав на хуманитарната интелигенция след установяването на управленската хегемония на Българската комунистическа партия?

Една част от съществуващата българска интелигенция, активно приобщена чрез дейността си към фашисткия режим, след 9 септември 1944 г. е елиминирана от обществени изяви посредством присъдите на Народния съд, включително дългогодишен затвор, както и налагане на най-висшата наказателна мярка – смъртно наказание.

Новата „социалистическа“ хуманитарна интелигенция е генерирана по три канала: немалко са изявените интелектуалци, активни функционери в редиците на нелегалната БКП, или поне нейни симпатизанти; втората част са получилите своето висше образование вече в годините на социалистическия строй; третата група са партийно неутралните индивиди, приобщили се поради екзистенциален натиск – осигуряване на своето физическо съществуване, към обществено-политическите процеси в Народна република България, непосредствено след септември 1944 г.

Една част от първата група хуманитарни интелигенти заемат ръководни държавни постове и в тази си изява те придобиват една практическа насоченост на своята социална и професионална компетентност. Тя е съвсем различна от насочеността на умствената дейност на хуманитарния интелигент в областта на науката.

Както пише чл. кор. Васил Проданов: „Ученият поставя на първо място истината, докато успешната дейност на политика е възможна, ако той поставя на първо място целесъобразността, баланса на различни интереси. При това хуманитарните интелигенти живеят по принцип с нагласата на „посветените“, на знаещите и в същото време са далеч от сложните проблеми на управлението на процесите и отношението на различни сили.

Така че добрият интелигент или учен в никакъв случай не е задължително да е добър политик и най-често е обратното“. Тази част от хуманитарната интелигенция у нас, която се беше оформила идеологически като опозиция на монархо-фашистката власт преди 9 септември 1944 г., в периода на държавния социализъм у нас, постепенно изчерпваше своя биологичен ресурс и ставаше все по- малочислена.

На останалата част от хуманитарната интелигенция по съвсем обясними исторически причини не беше се налагало да издържи изпита на жестоки репресии доколко дълбоко у нея е укоренена марксистко-ленинската идеология.
Ето защо у немалка част от хуманитарната интелигенция у нас водещи се оказваха други фактори при нейната оценка за социалната действителност в България.

Както във всяка социална сфера, така и в областта на културата и хуманитарните науки съществува пирамида на позициите, заети от отделните индивиди в обществото. Като се има предвид, че официално положение за структурирането на държавността, залегнало в българския основен закон преди 10 ноември 1989 г., беше ръководната роля на БКП, то всеки хуманитарен интелектуалец, почувствал се недостатъчно признат и оценен, прехвърляше отговорността за това положение върху „Партията“.

Постепенно това критично отношение се трансформираше в негативизъм изцяло към социалистическата обществено-политическа система.

У една друга част от хуманитарната интелигенция, стояща встрани от средните и високи нива на държавно управление, и поради това незапознато с неговата реалност, недостатъците на социалистическия строй се хиперболизираха в съзнанието им. Същевременно т. нар. „социологическа пропаганда“, координирана от западните идеологически централи, непрекъснато насаждаше по всевъзможни информационни канали представата за високия жизнен стандарт в развитите капиталистически държави.

Като изобщо не се споменаваше предисторията на достигането на този стандарт: жестоката експлоатация на
собствената работническа класа в първоначалния период на натрупване на капитал, колониалното ограбване на цели континенти, продължило столетия. Заменено по-късно с „меката“ му форма – неоколониализма.

* – Авторът Славчо Кънев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България

1 – Суфизъм (фр. sofisme по фр. sofi ’софа’). Рел. Мистическо и
отшелническо течение в исляма, възникнало в VІІІ в. и получило своето
пълно оформление през ХІ–ХІІ в.
2 – Нлат. Thymos ’душа, дух’.