От КГБ на Хрушчов до Путин: Дълбоките корени на руското влияние в Африка

Когато руският президент Владимир Путин започна да развива своята мрежа от влияние в Африка, той не го прави произволно. Той се опира на богатата история на съветските отношения с африканските страни, която датира от 60-те години на миналия век и усилията, положени от руските шпиони по време на Студената война за противодействие на влиянието на САЩ, пише "Франс 24".

1960 г. бе важна година за това, което скоро щеше да се превърне в Демократична република Конго. Страната изтръгна независимост от Белгия през юни, установявайки първото си демократично избрано правителство. През септември борбите за власт накараха Жозеф-Дезире Мобуту, известен още като Мобуту Сесе Секо, държавен секретар по това време, да извърши първия си военен преврат. А няколко месеца по-късно министър-председателят Патрис Лумумба беше убит.

Тази бърза поредица от събития бележи ключова година в историята, но не само за правата на еманципация в Африка. На около 11 000 километра източно от Киншаса, в Русия, външната политика на Кремъл взе нов завой на фона на кризата, обхванала Белгийско Конго. Александър Шелепин, ръководител на КГБ по това време, осъзнава, че почти няма руски шпиони на юг от пустинята Сахара. В Египет имаше солидна база от тайни агенти, няколко разпръснати из Магреб, а някои с връзки с местната комунистическа партия бяха разположени в Южна Африка.

Шепа шпиони, за да спасят премиера Лумумба

В очите на Шелепин мрежата му от шпиони на африканския континент беше оскъдна. Никита Хрушчов, тогава първи секретар на комунистическата партия, беше поставил като приоритет отварянето към (предимно африкански) страни с ниски доходи и отбелязване на скъсване с предшественика си Йосиф Сталин.

В резултат на това кризата в Конго стана "първият известен случай на намеса на КГБ в африканска държава на юг от Сахара", обяснява Наталия Телепнева, историк и специалист по съветското разузнаване в Африка в университета Стратклайд в Глазгоу.

И така започна началото на надпреварата за руското влияние на юг от Сахара. Въпреки липсата на интерес към региона от началото на 90-те до края на 2000-те, Кремъл остави своя отпечатък. "За да възстанови руското присъствие в Африка, Владимир Путин се възползва от сравнително добрата репутация на Съветския съюз на континента и призова мрежа от стари контакти", казва Марсел Плихта, който изследва съветското влияние в Африка в университета Сейнт Андрюс в Шотландия.

Но по време на кризата в Конго Русия все още нямаше наследство на континента. "Иван Потехин, главният африканист на СССР по това време, е посетил Африка за първи път едва през 50-те години на миналия век", посочва Телепнева.

Операцията на Съветския съюз за подпомагане на тогавашния конгоански министър-председател Патрис Лумумба да потисне подкрепяните от Белгия сепаратисти беше слабо финансирана. "Москва имаше средства само да изпрати шепа агенти на място", казва Телепнева. Така че, когато Жозеф-Дезире Мобуту извърши своя военен преврат през 1960 г., който беше активно подкрепен от ЦРУ, ударът върху КГБ беше значителен.

"Евтина" Студена война в Африка

Съветският съюз имаше какво да наваксва, ако искаше да прокара стратегията си за влияние в региона, но можеше да разчита на ентусиазма на вълната на независимост от колониалните сили през 60-те години, за да постигне тази цел.

"За да накараме агенти да се присъединят към КГБ в Африка, континентът предлага интересни перспективи за шпионаж. И мисиите, които щяха да преследват - подкрепа на движенията за независимост, като същевременно наблюдават дейността на САЩ на място - изглеждаха благородни", пише Телепнева в книгата си "Освобождението от Студената война", която се основава на мемоарите на Вадим Кирпитченко, първият директор на африканския отдел на КГБ.

От 1960 г. нататък Русия открива все по-голям брой посолства в африканските страни. Всяка една от делегациите "включваше както агент на КГБ, така и агент на ГРУ (външното военно разузнаване на Съветската армия)", обяснява Телепнева.

Кризата в Конго послужи като урок. "Москва осъзна, че СССР не разполага със същите ресурси като западните сили в Африка. Така че разузнаването и тайните операции изглеждаха най-добрият начин за водене на "евтина" Студена война", казва Телепнева.

Въпреки че Съветският съюз в крайна сметка загуби позиции в Африка, положените усилия се оказаха полезни за външната политика на Кремъл в бъдеще. Русия се появи като съюзник на починалия бивш министър-председател Лумумба, който се превърна в ключова фигура на вдъхновение за други движения за независимост в целия континент. САЩ, от друга страна, бяха разглеждани като съюзник на бившите колониални сили в Африка. Репутацията на Съветския съюз, че е от "правилната страна" на историята в Африка, беше избутана от Русия и допълнително подсилена от подкрепата на СССР за Нелсън Мандела в борбата му срещу апартейда в Южна Африка.

Руските шпиони работиха усилено, за да поддържат репутацията на страната си. Страната започна широкообхватна кампания на "активни мерки", това, което днес би било наречено дезинформация и пропаганда. Целта му беше да представи Съветския съюз като заинтересован поддръжник на деколонизирана Африка. Междувременно Вашингтон беше изобразен като кукловод, който крои заговор в сенките, защитавайки собствените си интереси.

КГБ използва целия си арсенал, манипулирайки местните медии и подправяйки фалшиви документи, за да превърне ЦРУ във врага, който трябва да бъде унищожен. Москва подхранваше параноята на ганайския революционер - и евентуален първи премиер и президент на страната - Куаме Нкрума, който виждаше себе си като "африкански Ленин". "През 1964 г. фалшиво писмо, написано от Служба А, очертаващо заговор на ЦРУ, го ядоса толкова много, че той изпрати писмо директно до президента на САЩ Линдън Джонсън, обвинявайки ЦРУ, че използва всичките си ресурси с една цел: да го свали от власт", гласи архивът на Митрохин, кръстен на Василий Митрохин, главният архивист на КГБ, който избяга в Обединеното кралство през 1992 г. и отнесе 30 години с бележки с него.

От съветска мечта до разочарование

Трудно е да не се видят тези "активни мерки" като предшественици на днешните онлайн кампании за дезинформация и "фабрики за тролове", управлявани от Евгений Пригожин, ръководител на групата наемници Вагнер. Русия на Путин използва нова и подобрена версия на съветския наратив. Тогава Съветският съюз се представи като шампион на деколонизацията. Днес "Русия твърди, че е съюзник на антиколониалното панафриканско движение", казва Плихта. Руската кампания за подхранване на антифренските настроения в Централноафриканската република и Мали е само един пример.

Но не всички усилия на КГБ бяха увенчани с победи по това време - или поне не до степента, в която Москва се надяваше. Съветският съюз "мислеше, че тези страни естествено ще попаднат в съответствие с комунистическите идеологии и следователно СССР. Но се оказа по-сложно, отколкото очакваха", обяснява Телепнева.

Кваме Нкрума, който управляваше Гана шест години, беше първият "приятел" на Съветския съюз в Субсахарска Африка. Той беше свален от власт през 1966 г., след като се насочи към авторитаризъм. Другите две държави, които най-открито застанаха на страната на Русия, Мали и Гвинея, не оставиха след себе си никакви спомени от комунистическия рай. След осем години на власт лидерът на Мали Модибо Кейта беше свален, докато Ахмед Секу Туре от Гвинея остана начело на брутален режим повече от 25 години, до 1984 г.

Едва след втората вълна на деколонизация и разрушаването на португалската колониална крепост в Мозамбик, Гвинея-Бисау и Ангола през 70-те години на миналия век съветските операции за влияние се активизираха отново. Но този път лидерът Леонид Брежнев призова разузнавателните служби да "пренасочат усилията си за укрепване на военното сътрудничество и сътрудничеството в областта на сигурността с армиите на "приятелски страни", казва Телепнева. Кремъл осъзна, че досега е подценявал ролята на военните в борбите за власт в Африка.

Съветският съюз и меката сила

Съветският съюз се превърна в основен доставчик на оръжия за африканския континент. Подкрепена от съветската подкрепа срещу Сомалия, Етиопия получава "съветски самолет, пълен с военно оборудване и инструктори (на своя територия) на всеки 20 минути" през зимата на 1977 г., според архивите на Митрохин.

Още веднъж този подход напомня на Путин и тактиката на групата Вагнер. "Основната стратегия на Москва за разширяване на влиянието си в Африка, в допълнение към изпращането на наемници от Вагнер, е умножаването на военни споразумения (21 от които са подписани между 2014 г. и 2019 г.)", казва Плихта.

По време на Студената война военната подкрепа надхвърляше доставките на оръжия. Съветският съюз също обучава хиляди "борци за свобода" на своя територия. Образователният център Перевалное-165 в Крим, украинският полуостров, сега анексиран от Русия, се превърна в най-известния пример.

Боравенето с оръжия беше само част от това, което се преподаваше. "Имаше и политическо обучение с екскурзии до туристически обекти, посещения на колхози и прожекции на филми. Курсовете включваха и въведение в ленинизма-марксизма и дискусии върху историята на колонизацията", казва Телепнева.

Москва рано осъзна, че образованието може да задълбочи връзките с Африка, така че Хрушчов откри университета Патрис Лумумба в Москва през 1961 г. В продължение на 50 години той обучи повече от 7000 студенти от 48 различни африкански страни по физика, икономика и публична администрация. Африкански студенти също бяха приети в различни университети в СССР.

За руските шпиони университетите са чудесни развъдници за потенциални новобранци. Всъщност вицепрезидентът на университета Лумумба е бил част от КГБ. Но "това не беше най-важното нещо за Москва", казва Константинос Кацакиорис, специалист по африканското образование и бившия Съветски съюз в университета в Байройт в Германия. Приоритетът на Москва беше да подобри репутацията на Съветския съюз в Африка. Очакваше се всички ученици да проповядват доброто съветско слово у дома.

Това също стана предимство за Путин. След разпадането на Съветския съюз Москва постепенно се оттегли от Африка, но всички студенти, обучавани в бившия СССР, останаха. Така че, когато през 2014 г. Путин реши да инвестира отново в африканския континент в търсене на нови съюзници, за да компенсира дипломатическата изолация на Русия, причинена от неговото анексиране на Крим, той знаеше, че неговите агенти могат да намерят приятели там. "Войниците и студентите бяха млади, когато отидоха в Съветския съюз. Днес някои от тях са станали влиятелни членове в родните си страни", казва Плихта. Тези ветерани от съветското приключение в постколониална Африка са днешните потенциално услужливи уши, с които хората на Путин и Пригожин могат да си шепнат.

Пълномащабното нахлуване в Украйна през февруари 2022 г. отново разпали стара битка за глобално влияние между Русия и Запада, която постави и Африка в центъра на вниманието. Под управлението на Путин Русия търси влияние на континента чрез "нередовни (и често извънзаконови)" средства, според Африканския център за стратегически изследвания, включително използването на наемници, подкрепа за преврати, провеждане на кампании за дезинформация и намеса в избори или търговия с оръжие за ресурси. Но подобни тактики далеч не са нови.

Операция Алекс: Мисията невъзможна в Гана

Като първата африканска страна, която получи независимост от британското колониално управление през 1957 г., Гана заемаше влиятелна позиция на континента, докато бушува Студената война в края на 60-те години на миналия век.

Първият министър-председател на страната, Куаме Нкрума, имаше тесни връзки със съветския режим и това беше удар за руското влияние, когато той беше свален от власт чрез преврат през 1966 г. - особено след като негов наследник беше проамериканският генерал Джоузеф Артър Анкра.

Зад желязната завеса съветските шпиони обмислят възможностите си да се опитат да преинсталират Нкрума като държавен глава. Един от тези опити - операция Алекс - илюстрира колко важна е Африка за тайните служби на съветските сателитни държави и трудностите, с които се сблъскват нейните агенти на място.

Операцията започна с яйца. Ръководителят на чешките тайни служби в Гана Карел Хотарек отива във ферма през 1967 г., управлявана от чешки граждани недалеч от столицата Акра. Хотарек пристигна под претекст, че купува пресни яйца, но в действителност имаше среща с Кофи Батса, писател и политически активист с близки връзки с Нкрума.

Баца разказа на Хотарек за план за контрапреврат, който ще свали генерал Анкра и обеща подкрепа от около 30 влиятелни членове на въоръжените сили. Всичко, което липсва, каза той, е финансова подкрепа от Прага и Москва.

Хотарек напуска срещата развълнуван от плана и успява да осигури финансирането от началниците си. Операция Алекс трябваше да започне през октомври 1968 г.; Нкрума е бил информиран от контакти, близки до Русия, за да се подготви за връщане на власт.

Но с течение на времето Хотарек и руското военно разузнаване ГРУ стават все по-подозрителни към Баца, като дори го арестуват през август 1968 г. - два месеца преди да започне операция Алекс. Шпиони от Източния блок се страхуваха, че са предали съветско оръжие и пари на ненадежден кръшкач, който не беше в състояние да ръководи тайна операция.

Арестът му не попречи на Москва, която планираше да продължи с операция Алекс в съюз с други съзаговорници. Но изминаха месеци, а контрапревратът така и не се случи.

Няма официално обяснение защо и дори ключови фигури в проекта бяха оставени да се чудят какво се е случило. "Защо не се случи, не мога да разбера", пише Нкрума в писмо до историка Джун Милн през декември 1968 г. "Бях накаран да разбера, че нещо ще се случи по това време, но нищо не се случи."

Съветско индоктриниране: Военно обучение в Кримския център 165

Нерегистрираните полети кацаха късно през нощта в Крим, превозвайки групи от млади мъже на възраст от 15 до 30 години, пристигащи от приятелски настроени към СССР африкански страни. На асфалта чакаха автобуси със спуснати щори, за да транспортират новите "ученици" до Център 165 в Перевалное, село в Крим.

От 1965 г. селото е било дом на най-големия руски център за обучение на бойци от африканските освободителни движения, в който са се обучавали 500 студенти по всяко време. Около 15 000 бойци бяха обучени там през 26-те години, през които беше отворен, включително от Африканската партия за независимост на Гвинея и Кабо Верде, Народното движение за освобождение на Ангола, партията на Африканския национален конгрес в Южна Африка и Фронта за освобождение на Мозамбик.

Обучението беше интензивно и контролирано от КГБ. Учениците трябваше да стават в 6 сутринта всеки ден и да правят един час гимнастика преди закуска, последвана от пет последователни часа военни упражнения. След обяда учениците се занимаваха с документи или работеха на територията до вечеря, след което гледаха прожекции на съветски филми. Военното обучение продължи след падането на нощта, когато учениците усвоиха умения, като например как да пресичат минни полета в тъмното.

Бойците изучаваха руски език, марксизъм, ленинизъм и история на революциите по света. Тъй като центърът беше на около 20 километра от крайбрежния град Алуща, околностите също така предоставяха идиличен фон за свидетелство на комунистическите ценности в реалния живот: веднъж месечно учениците посещаваха колективни ферми, магазини и училища.

Въпреки че центърът се смяташе за изключително ефективен метод за разпространение на съветските ценности и военно ноу-хау, той изчезна след разпадането на СССР през 1991 г. и изглежда не е оставил много следи. Студентите, които са били обучавани там и които "понякога все още заемат ръководни позиции във военния апарат на своята страна, например в Ангола, не признават, че са били обучавани в Съветския съюз", пише историкът Наталия Крилова в своето изследване от 2017 г. за учебния център Перевалное.

Фалшиви новини: Де Гол и КГБ в Алжир

Дипломатическият разрив между Франция и САЩ нарасна до такива размери, че президентът на САЩ Джон Ф. Кенеди почти отмени планираното държавно посещение в Париж през май 1961 г. Нито САЩ, нито Франция знаеха по това време, че спорът е продукт на дезинформация, поставена от агенти на КГБ, които се стремят да преформулират събитията в Африка, за да дискредитират Вашингтон и да посеят недоверие между западните съюзници.

По това време Фронтът за национално освобождение - ФНО на Алжир беше седем години във война срещу Франция, която в крайна сметка видя страната да печели своята независимост от колониалното управление. До януари 1961 г. ФНО започва преговори с френския президент Шарл де Гол, но група френски генерали се противопоставят на преговорите. С генералския алжирски пуч през април, водещи членове на армията се опитаха - и не успяха - да свалят де Гол.

На фона на хаоса руските агенти видяха възможност и пуснаха статия в издание от април 1961 г. на "Paese Sera", италиански ляв вестник, озаглавена: "Военният преврат в Алжир беше ли подготвен в консултация с Вашингтон?"

Неговите автори твърдят, че един от лидерите на пуча, генерал Морис Шале, е бил агент на ЦРУ на базата на това, че е известно, че е про-Вашингтон. Шале "е служил в щаба на НАТО и е бил необичайно проамерикански настроен за висш френски офицер", според доклад от 2001 г. за дезинформацията и ЦРУ от Макс Холанд в Центъра за обществени въпроси Милър.

Фалшивите новини, поставени в "Paese Sera" от КГБ, бързо набират популярност. Официален руски вестник "Правда" публикува материал, в който се твърди, че ЦРУ подкрепя бунта, както и руската държавна информационна агенция ТАСС и Радио Москва. След това френският новинарски всекидневник "Le Monde" подхвана историята, като написа: "сега изглежда установено, че американските агенти повече или по-малко са насърчавали Шале".

По-късно вестникът бързо се отказа от твърдението, но щетите бяха нанесени. Външният министър на Франция Морис Кув де Мурвил трябваше да отхвърли обвиненията във френския парламент, за да успокои нарастващото напрежение с Вашингтон.

Епизодът беше "отличен пример за това как комунистите използват фалшивите новини" за голям ефект, каза Ричард М. Хелмс, тогава помощник заместник-директор на ЦРУ, пред подкомисията по вътрешна сигурност на Сената на САЩ през юни 1961 г.

Оръжие за информация: "Алтер" и "Секретар", тайни агенти

Връзката между съветските агенти и бойците за освобождение на Африка може да бъде от полза и за двете страни, както се вижда от връзката между двама шпиони по време на Студената война, известни като "Алтер" и "Секретар".

Алтер, известен също като Мирослав Адамек, беше чешки дипломат, разположен в столицата на Гвинея Конакри, който шпионираше за Прага.

Секретар беше Амилкар Кабрал, водеща фигура в африканските освободителни движения от 60-те и 70-те години на миналия век и основател на Африканската партия за независимост на Гвинея и Кабо Верде.

Адамек и Кабрал провеждат първата си професионална среща през ноември 1960 г. Двамата мъже споделят храна заедно, след което чешкият шпионин казва, че намира разговора им за "силно обнадеждаващ" и предлага вербуването на Кабрал като "таен контакт" под кодовото име "Секретар".

Кабрал, за когото беше известно, че се е вдъхновил от марксистка идеология, използва срещата, за да поиска финансова и логистична помощ в подкрепа на въстанието срещу португалските колониални сили в Гвинея. Москва - желаеща да спечели нови съюзници - се съгласи.

Малко вероятно е Кабрал да е бил пълноправен съветски шпионин и може дори да не е бил наясно с тайния аспект на връзката си с Адамек. Последният запази прикритието си като дипломат и го използва като претекст да поиска от Кабрал информация за движенията за независимост на Африка.

Въпреки уловката, връзката беше взаимноизгодна. Кабрал получи оръжия, които укрепиха Африканската партия за независимост на Гвинея и Кабо Верде като военна сила. Брат му е изпратен да учи медицина в московския университет "Патрис Лумумба", а дъщеря му Ива е приета в престижен интернат близо до руската столица.

В замяна Прага - и Москва - получиха вътрешна информация от събития, на които Кабрал беше поканен, като например конференции между страни, които се противопоставяха на Съветския съюз. Те също успяха да придобият по-задълбочено разбиране за фигурите, водещи освободителните движения в Африка.

Отношенията пресъхнаха едва когато руските танкове нахлуха в тогавашна Чехословакия през август 1968 г., за да потиснат културната либерализация на Пражката пролет, след което чешките шпиони бяха по-малко склонни да подкрепят Москва.