ГОЛЯМАТА НОЖИЦА: Александър Кашъмов за медиите, властта и бизнеса

По повод редица шумни SLAPP дела – шамари с рекордни искове към журналисти и медии и случаи на изостряне на отношенията между СЕМ, медиите и управляващите, се обърнахме за коментар към адвокат Александър Кашъмов – изпълнителен директор на Програма „Достъп до информация“, бивш председател и действителен член на Националната комисия за журналистическа етика.

Въпрос: Смятате ли че има дефицити в законодателството, които позволяват да се водят дела срещу журналисти, които дават възможност на институции и на отделни публични личности да използват тези дефицити за да упражняват натиск както върху медии, така и върху отделни журналисти?

-Да, категорично смятам и това можем да го видим в практиката от последните 20-25 години. Първо, има желание от страна на политици, на хора заемащи високи държавни постове, включително общински, като кметове например, общински съветници, както и представители на бизнеса, да водят такива дела в случаи, когато са подложени на критика – самите те или отделни техни действия, решения, връзки, факти, които стоят зад тяхната личност. Това позволява създаване на подобни казуси, случаи на водене на дела не само срещу медии и журналисти, но и в отделни случаи и срещу граждански активисти. Така че картината, може да се каже, че е проблематична. Докато преди 15 – 20 години като че ли се срещаха по-често наказателни дела, които също са скрепени със сериозни глоби, в последно време набират скорост гражданските дела, които се водят срещу журналисти и медии, като включително през последните 2-3 години се правят опити да се претендират вреди и за юридически лица, т.е. за фирми, въпреки че фирмата представлява една правна фикция и не може да се обиди или наскърби от нещо казано. Но, въпреки това, се правят опити за пробив и в тази посока.

Въпрос: Това е фактически икономически натиск, търси се фалит, натиск за притискане чрез икономически мерки на лицата, които предоставят неблагоприятна информация за лицата или институциите. Това ли всъщност казвате?

-Да, точно така. Основният способ за ограничаване на свободата на словото е икономически, но не само. Например, във все още продължаващите наказателни дела, съществува и понятието съдимост, която се вписва дори в случаите, когато делото приключи само с решение на съда, когато признае за виновен журналиста. Макар мярката да няма наказателно-правна санкция, това решение за глоба се вписва в съдимостта, оповестява се и в крайна сметка съответният журналист или медия трябва да живеят не само с последствията от икономическия натиск, но и с публичното подронване на престижа и професионализма им.Това е репутационна щета, която също е елемент от натиска…

Въпрос: Тъй като вие самият водите дела, колко такива дела се водят годишно, има ли такава прецизна статистика, все пак познавате работата и на своите колеги…

-За съжаление, в България в момента не съществува такава официална статистика. (В съвместно изследване и доклад на Антикорупционния фонд в България и Асоциацията на европейските журналисти са посочени 64 дела с елементи на SLAPP https://acf.bg/wp-content/uploads/2023/04/cenata_na-svobodnoto_slovo_web.pdf бел. авт.). Мога да кажа, че преди повече от 20 години беше еднократно направено едно преброяване, това беше общ проект между Националната комисия за журналистическа етика и Програма „Достъп до информация“ . Като статистика за периода 2000 – 2001 г. бяха констатирани 115 – 130 граждански и наказателни дела годишно. Неотдавна се направи опит покрай механизма за върховенство на правото, министърът на правосъдието, заедно с и председателя на Висшия съдебен съвет с ангажимент на Върховният касационен съд да се въведе отново такава статистика, но за съжаление се оказа, че това е твърде сложно, тъй като някои от тези дела са наказателни, други са граждански. Гражданските дела например не се обозначават като дела за обида и клевета, а като дела за непозволено увреждане, което обхваща много повече случаи – пътно-транспортни произшествия, телесни повреди, всякакъв друг вид увреди, което всъщност затруднява възможността да се прави статистика. Така че можем да се кажем, че до ден днешен ние нямаме цифри, но пък имаме покрай някои драстични случаи представа за рекордни искове, които се водят, какъвто е случаят със Застрахователната компания Лев инс спрямо Медиапул, случаят на Еврохолд спрямо Бивол и други, като и в два цитирани случая, които са с европейска известност, те са в европейския списък на SLAPP делата в България. Става дума и в двата случая за дела срещу малки онлайн медии, които са изправени срещу търговски дружества мастодонти. Делото, което е завел Лев инс срещу Медиапул за 1 милион лева е безпрецедентен случай. Това е голяма сума не само за България, но и за голяма част от европейските държави.

Въпрос: Често пъти като предлог се използва и информация, която е обществено достъпна, но логично е, че източникът, от който произхожда, да речем институция, официално не би я потвърдил, ако е неблагоприятна или може да има служебен характер, степен на защита. Какво може да се направи в такива случаи и допълнителен въпрос – влияе ли достъпът до Интернет, който се разшири благоприятно в България, но разшири ли той проблема с този тип дела?

-Нека да кажем на първо място, че самото съществуване на интернет форматите доведе до изкушението да не се проверява информацията. Това е опасно. Аз, като ръководител на Програма „Достъп до информация“, където ние непрекъснато даваме консултации на журналисти как да използват Закона за достъп да обществена информация, за да имат официални документи, а също като дългогодишен председател и член на Комисията по журналистическа етика, където пък разглеждаме необходимостта да бъде спазван стриктно Етичният кодекс на българските медии, препоръчваме на медии и журналисти да използват само достоверни източници, които в случай на съдебно дело могат да бъдат използвани като доказателство. Защото, освен това, съществува и стандартът на защита на източника, т.е. не може държавата, включително съд, да принуди един журналист да издаде конфиденциален източник, но ако няма други данни, доказателства, документи или пък не си е проверил информацията, не е потърсил мнението на засегнатия, тогава журналистът или медията са изправени пред опасността от осъждане или да изтърпят санкциите, за които говорим. Така че, да, интернет форматът, заради забързването на живота, на дискусията, динамиката на съвремието, създава допълнителни рискове, които опитните журналисти трябва да имат познанията и уменията да преодоляват.

Въпрос: Тъй като често говорим и е факт изоставането на медийното законодателство – Законът за радиото и телевизията, смятате ли и в каква посока трябва да се развива националното законодателство, отчитайки и европейските директиви, за да може по-ефективно да се защитават правата на журналистите в интернет средата в случаите, когато се публикува неблагоприятна информация, но често пъти няма възможност да се изкарат всички източници. Естествено, в такова случаи се стига до съд, решения, които след това се преразглеждат. Къде, според вас, са проблемите и в каква посока трябва да се развива медийното законодателство?

-Това наистина е много важен въпрос, защото въпреки че сега се изгражда и се създаде европейска анти-SLAPP директива, предстои да се приеме подобно медийно законодателство у нас на ниво Европейски съюз. Все пак европейската директива не унифицира и не е образец за законодателство, както това е в други области. България е в уникалната ситуация. Ние нямаме Закон за печата, а разбира се в 21-ви век такива закони в демократичната държава не се приемат. Това обаче означава, че редица разпоредби у нас не се отнасят до печатните и онлайн медиите, които набират скорост. В Закона за радиото и телевизията има разпоредби, които обаче не се отнасят да интернет медиите, а Законът за задължително депозиране на печатни и други произведения и за обявяване на разпространителите и доставчиците на медийни услуги съдържа някои правила, но те са предимно в посока прозрачност на медийната собственост. Основните закони, върху които трябва да се фокусира вниманието, това са от една страна Наказателният кодекс и наказателната отговорност за клевета и обида, и от друга страна – гражданско-правното законодателство – Гражданският кодекс и Законът за задълженията и договорите. За Наказателния кодекс можем да кажем, че току-що парламентът прие промени, които бяха предназначени да защитят свободата на словото след осъдителни решения от съда в Страсбург по някои дела като Касабова срещу България, Божков и др. Но за съжаление, Народното събрание не спази задължението си да защити тези свободи в пълен обем, тъй като е приело една изключително неудачна промяна – квалифицирана клевета, от която дори може да произтекат тежки последици, се наказва с минимално наказание от 500 лева, а обикновената клевета, която би трябвало да е някакво по-незначително деяние, се наказва с минимална глоба от 3000 лева. Това е изключително неудачно, нелогично, в разрез с правилата на житейската, човешката логика за влизане в правната материя и трябва да се оправи час по-скоро. А по отношение на гражданските дела, задачите са още по-големи, защото там заплахата е още по-сериозна, тъй като по гражданските дела често пъти се предявяват много големи искове, както цитирахме 1 млн. лева. Така че трябва да бъдат приети конкретни разпоредби, които да не позволяват запори и подобни обезпечения, особено в голям размер, по отношение на медии и журналисти и вероятно трябва да се мисли за ограничаване на размера на иска. Защото, съгласете се, че в една страна, в която съдилищата не дават дори 200 000 лева за човешки живот, е абсурдно, а това е друга тема дали е справедливо, но е абсурдно да се допуска да се предявяват злонамерени искове за пет пъти повече, т.е. 1 млн. лева за някаква публикация. Това всъщност е средство, чрез което богатите ищци, фирми или други лица, целят не толкова постигане на съдебна победа, колкото париране на свободата но словото, предпоставяне на журналиста в неблагоприятна, в напрегната ситуация, така че да не продължава да изпълнява обществената си роля на критик на случващото се и по този начин хората, които са в управлението, които разполагат с големи средства, когато ние всички питаме как се изразходват тези средства, законно, почтено или не, тези хора всъщност и свързаните с тях фирми целят да подтиснат коментара и прозрачността на техните действия.

Въпрос: Тъй като, за съжаление, както и вие отбелязахте, регулацията у нас беше концентрирана в електронните медии, по-силно, по-активно, смятате ли че СЕМ е точно регулаторът, чиито функции трябва да се подсилят в тази нова медийна, информационна и дигитална среда?

-Не съм напълно убеден в нуждата точно СЕМ да поеме тези функции и поради това, че в последните години виждаме странни послания и от тази институция. Въпреки че тя е конституирана като независим орган на власт, може би в условията на страна като България концентрацията на още власт може да доведе до потенциални проблеми със свободата на словото, както видяхме това в Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобитото имущество. Аз лично смятам, че пътят трябва да се търси в саморегулацията, в лицето на Етичната комисия, да бъде засилена, да е саморегулация, която в много други страни и законодателства е предвидена в Закона за радиото и телевизията, т.е. тя е основана на закона. Комисията за журналистическа етика трябва да продължи да разглежда жалби, а пък съдилищата, които получават искове за неимуществени вреди в резултат на критични ситуации, трябва внимателно да разглеждат казусите и може би трябва да има по-прецизни разпоредби, които да не позволяват запори на сметки, тези форми на обезпечаване на исковете. Също така трябва да има някаква горна граница на тези искове. Разбира се, и самата защита срещу злонамерени публикации трябва да остане да съществува, защото в демократичното общество има различни права и не може пък хората да бъдат лишени от възможността да търсят защита за накърнените си чест и достойнство примерно от неверни, злонамерени публикации. Точният баланс обаче трябва да бъде спазен. Това може да стане и в съда, но при едни по-прецизни разпоредби, които не позволяват злоупотреба с права.

Въпрос: Тъй като станахме свидетели на открит упрек на министър-председателя академик Николай Денков към СЕМ, че не си върши работата, смятате ли че са уместни подобни упреци, които могат да се тълкуват като форма на натиск върху медийния регулатор?

-С известно съжаление мога да констатирам, че през последните години сме свидетели на изострено напрежение, както в политическите среди, така и между отделните институции, което в отделни моменти приема форма на война между институциите. Причините за това вероятно са много и са дълбоки. Включително войната, която се води до нас, изостри напрежението. Така или иначе, такъв е моментът. Очевидно прехвърчат искри. Аз мога да кажа, че очевидно председателстващият СЕМ също стана известна с някои много странни коментари, в това число с пренебрежение към Комисията за журналистическа етика. И хем получаваме от СЕМ редовно жалби и сигнали по Етичния кодекс, хем в някои медийни изяви тя си позволява да поставя под съмнение съществуването и смисъла от съществуването на Етичната комисия. Пак казвам, за съжаление сме свидетели на такива явления. На мен ми се иска културата на общуване между институциите да се повиши. Политическият дебат и търсенето на истината са едно, но взаимното уважение между институциите е нещо друго и то трябва да дава сигнал и знак за гражданите. Защото в противен случай виждаме, че и агресията сред хората се увеличава, взаимната нетърпимост. А то как иначе да се държат, като самите институции не са на необходимото ниво.

Въпрос: Законодателството, според вас, разграничава ли достатъчно личното мнение от професионалната позиция, професионалното мнение, тъй като често се смесват тези две функции и по същата тази логика за изказване на журналист, дори в негов личен профил, може да се предяви иск към медията. Смятате ли, че в тази посока също има нужда от прецизиране на законодателството?

-По принцип разграничението между коментара и фактите е много важно. То е прието в съдебната практика, прието е и в Етичния кодекс, прието е и в Конституционния съд, в тълкуването на Конституцията. Така че аз смятам, че има достатъчно податки за това. А по по-новите проблеми, примерно журналист да заеме лична позиция, а пък от това да страда медията, е е един по-интересен казус. Ние получаваме такива казуси в Етичната комисия, сигурно има и съдебни казуси в тази посока. Това, може би, на първо време трябва да получи решение в практиката. Не съм убеден, че все още е необходимо да има законодателно решение. Въпросът е сложен. От една страна журналистът изразява лична позиция, от друга страна той се е изградил като личност и като професионалист в рамките на една или няколко медии. От тази гледна точка не е нелогично да свързваме медията с този журналист и този журналист с медията. Което обаче поставя нови предизвикателства и към ръководствата на медиите, към тяхната редакционна политика, правилата за взаимодействие с журналистите. Свободата на словото е изключително важна ценност, но същевременно тя не е безгранична в никоя демократична страна. Може би и ръководствата на нашите медии трябва да предприемат съответни мерки, за да може гражданинът накрая да получи по-качествена и обективна информация.

Въпрос: Тук всъщност въпросът опира и до един друг проблем – за прозрачността и достоверността на собствеността, тъй като ние изследвахме с колеги съдебни дела и виждаме как в един момент когато се тръгне към дело за клевета, започва сложен път да се изяснява кой е написал, какво е написал, кой е допълнил. А оттам нататък носи ли отговорност фирмата, кой носи отговорност. Фирмата казва – ние само финансираме, но не се намесваме в редакционната политика. В тази посока виждате ли проблеми и има ли нужда от някаква законодателна дейност?

-На този етап аз смятам, че би било най-полезно да бъде направен анализ на казусите, които постъпват в съдилищата. Поначало не е голям проблем, че фирмите твърдят, че не са ангажирани защото и законът, и съдебната практика са категорични, че щом една фирма е възложител, тя стои зад работата на медията и трябва да поеме своята отговорност. През последните години обаче се появиха и казуси, когато фирмата, която стои зад медията, нарочно се изнася в някой по-отдалечен град, за да бъде трудно намерена, има по-ограничен капитал, за да не могат да се обезпечават справедливи искове. Защото в крайна сметка ние преди малко говорихме за несправедливите искове, но има и такива, които са справедливи по отношение на медии, които системно клеветят, позорят. Така че теми за решаване има, те са резултат от бързата и динамична промяна, включително навлизането на Интернет, засилването на социалните мрежи, сложността на съвременното говорене и рупорите, които се образуват. Виждате, че в една социална мрежа определен влиятелен човек или както сега ги наричат инфлуенсър, може да бъде по-влиятелен, отколкото журналист в обичайна медия. Така че всичко това са предизвикателства, които трябва да бъдат предмет на анализ. Ето и СЕМ има аналитични задачи по закон и вече от тези анализи ние би трябвало да видим има ли такива проблеми, които не са решени нито от закона, нито от съдебната практика. За момента аз мисля, че това са основни проблеми, свързани с опасността да бъдат обезпечавани и запорирани сметки на истински медии, качествени, независими медии и да бъдат водени дела срещу тях на висока стойност.

Въпрос: Коя, според вас, като обща оценка, е най-тревожната тенденция по отношение на медиите, повeдението им, регламентирането на дейността им и взаимоотношенията им с различните видове власт?

-Аз смятам, че най-голямото предизвикателство е, че ако преди 20 години отделни медии, дори тези, които бяха по-крайни, жълти медии ги наричахме, си позволяваха по-пиперлив език, по-манипулативни твърдения, все пак в периода на 90-те, краят им, 2000-та, дори 2008-ма, 2009-та г., имаше един общ тон, общи стандарти, които не виждахме или почти не виждахме да се престъпват някъде, сега имаме една доста широко отворена ножица. Дори можем да говорим не само за медии, а изобщо за публичното говорене – едното, което е етично, качествено, в голяма степен обективно и другото, което е неетично, некачествено, предназначено за дезинформация или за пропаганда. Тази разлика като че ли много се увеличи през последните години. И всъщност вече е много сериозен въпросът решаващата част от хората кои медии слушат, гледат и четат. Защото това вече е решаващо дали ще имаме информирани граждани или ще имаме дезинформирани граждани. Не само в България, но и в развитите общности това е предизвикателство и не е лесен за разрешаване въпрос.

Разговора води Валери Тодоров

Александър Кашъмов е експерт в областта на достъпа до информация и прозрачността на управлението, защита на класифицираната информация, защита на личните данни, свободата на изразяване, правата на човека, защита от дискриминация, противодействие на корупцията, предотвратяването на конфликт на интереси, административна реформа, правосъдие и обществен ред. Явявал се е като защитник по редица дела срещу журналисти и медии.