Иран е гостоприемна почва за арменските сълзи

Един от най-устойчивите процеси в Южен Кавказ след разпадането на СССР е развиването на двустранното партньорство между Азербайджан и Турция. То стъпва не само върху утвърждаването на свързаността на тюркския етнически басейн, но има и обещаваща прагматична перспектива, изразяваща се в симбиоза от допълващите се стратегически активи на двете държави. Пример за това видяхме и в провелата се тази седмица в Нахичеван среща между Илхам Алиев и Реджеп Таийп Ердоган.

На нея двамата дадоха нов тласък на иначе съществуващи от известно време насам съвместни за Анкара и Баку проекти. Единият е прокарването на газопровод между Турция и Нахичеванската автономна република (НАР), започващ от турския град Ъгдър и достигащ до азерския Садарак. В тази отсечка той трябва да бъде с дължина 85 км. и с годишен капацитет от 500 мкм., чрез който НАР да бъде захранвана със синьо гориво (остава отворен въпросът за продължението на тръбата към самия град Нахичеван). Другият проект е създаването на железопътна линия от турския град Карс до НАР, която би била с дължина от 335 км. В перспектива обаче тази отсечка е част от по-голям проект, който би свързал Азербайджан с Турция през територията на Нахичеван и южната арменска провинция Сюник (това е т. нар. коридор Зангезур). Досега връзката между Турция и Азербайджан минаваше или през Грузия (чрез трасето Баку - Тбилиси - Карс) или през територията на Иран.

Именно Техеран, успоредно на Армения, е един от най-големите губещи от така развиващите се събития покрай поетапното установяване на азерски контрол върху Нагорни Карабах и заобикалящите го региони, разположени до иранската граница. Споменатите по-горе проекти - газопроводът между Турция и НАР, както и евентуалното продължение на железопътната линия между Турция и Нахичеван към Армения и Азербайджан - ще неутрализират стратегически активи на Иран, които държавата притежаваше в диалектиката на процесите в Южен Кавказ като цяло и в арменско-азербайджанския конфликт в частност.

Посочването на основните интереси, които Ислямската република има в рамките на Кавказ, онагледяват добре въпросните стратегически активи на Техеран. Тези жизненоважни интереси на Техеран могат да бъдат обобщени в следния порядък.

На първо място, да не се допуска нарастващата геополитическа тежест на Азербайджан да провокира сепаратистки сантименти в Иран, доколкото в близкоизточната страна има сериозно азерско малцинство, разположено в непосредствена близост до Азербайджан. В амбивалентната връзка за прокарване на влияние, съществуваща между Техеран и Баку и обуславяна от споделените етнически (азерски) и религиозни (шиитски) компоненти, засега Азербайджан, залагайки на етническата принадлежност, печели повече, отколкото Иран, който се опитва да канализира влиянието си посредством веровото доктринерство. Това е част от причините, които обуславят стандартната подкрепа на Техеран за Ереван, макар и често внимателно изразявана точно поради етническата и религиозна констелация на иранското население.

На второ място, Азербайджан да не се превръща в гостоприемна среда за антииранска активност в региона, извършвана от Израел, Турция или НАТО. Индикациите, че Тел Авив осъществява разузнавателна дейност и оперативна работа от територията на Азербайджан, насочена срещу Ислямската република, обяснява прогресивното неудовлетворение на Техеран спрямо своя северозападен съсед през последните няколко години.

На трето място, възпрепятстването на сглобяването на тюркската арка Турция - Азербайджан - Централна Азия. Въпреки напрежението по оста политически ислям (Турция) и постсъветски секуларизъм (Азербайджан, Казахстан, Туркменистан), Техеран разбира добре, че разпадането на СССР предостави възможности за дифузия на този етнически вектор, намиращ свое институционално изражение в Организацията на тюркските държави. Това е процес, в който Турция играе ролята на локомотив, "закачащ" след себе си композиция от тюркски народи от Анадола през Кавказ до Централна Азия. Споменатият коридор Зангезур е пример за своеобразните "релси", по които се предвижда да се движи тази "тюркска железница". Срещу нея Иран дълги години разчиташе на партньорство с Русия (Москва има и собствен интерес от парирането на ислямския сепаратизъм в Северен Кавказ), а отскоро се опитва да подпомага и да опосредства арменско-индийското сътрудничество като естествена противотежест на тюркския фактор в Кавказ.

На четвърто място, за Техеран е от особена важност различията в интересите с Русия да не надделяват спрямо съвпадението им в разглеждания регион. Оттук иранско-руското сътрудничество намира различни проявления: било инфраструктурни проекти като Международния транспортен коридор Север - Юг, било облягането на Техеран на опита на Москва в сферата на корабостроенето в Каспийско море или нуждата на Русия от ирански военен хардуер покрай войната в Украйна. Но интересното тук е, че конкретно ескалацията на конфликта между Армения и Азербайджан от 2020-та г. насам не допринесе за сплотяването на интересите между Техеран и Москва, иначе и двете тежко санкционирани столици, доколкото през последните три години Русия все повече се доближаваше до Баку, а Иран - до Ереван.

Не на последно място, кавказкият регион е свързан с желанието на Иран да диверсифицира своите транспортни артерии. Тук става дума, например, за лидираната от Техеран инициатива за свързването на Персийския залив с Черно море (това е Международният транспортен и транзитен коридор Персийски залив - Черно море, в който предвиден участник е и България). Или пък за разработването на различните артерии - речни и железопътни - между Каспийско и Черно море.

Но ако това е по-едрият разказ за интересите на Иран спрямо Кавказ, съвместните турско-азерски проекти, така както те бяха представени и на изминалата среща между Алиев и Ердоган в Нахичеван, дават възможност за по-детайлно вникване спрямо начина, по който колаборацията между двамата държавни глави афектира стратегическите активи на Техеран в региона. Така например, построяването на газопровода Ъгдър - Садарак (Турция - НАР) ще означава, че Иран ще загуби тежестта си като доставчик на природен газ за Нахичеван. Последното досега се случваше чрез подписано swap-споразумение между Иран и Азербайджан, според което Техеран снабдяваше със собствено синьо гориво НАР, срещу което получаваше с 15% повече такова от Азербайджан (разликата в количеството представляваше цената, която Баку заплащаше на Ислямската република).

Ако пък изграждането на железопътната линия Карс - Нахичеван касае собствено Турция и НАР, то нейното продължение, свързващо Нахичеван с Азербайджан вече кореспондира с интересите на Иран, доколкото зависи дали тя ще минава през иранска или арменска територия. Всъщност Техеран и Баку вече имат подписан проект, според който логистичната връзка - не само железопътна линия, но и магистрален път - между Азербайджан и НАР трябва да бъде трасирана през територията на Северен Иран, непосредствено до границата на страната с Армения. По този начин Ислямската република ще си запази ключов механизъм за влияние спрямо Баку и Нахичеван, тъй като най-пряката връзка между тях ще продължи да се осъществява през иранска територия, както е и сега. Но с установяването на азерски контрол върху Нагорни Карабах и околните региони, разположени по границата с Иран, апетитът на Баку се увеличи.

Окрилени от слабостта на Армения и чезнещата подкрепа за нея от Русия, Баку и Анкара предпочитат да установят директна връзка между Азербайджан и Нахичеван през южната арменска територия. Това ще елиминира зависимостта на този маршрут от Ислямската република и ще предостави такъв контрол на Азербайджан върху коридора, какъвто Баку никога няма да получи, ако тази му част преминава през Северен Иран. Тук говорим за споменатия по-горе коридор Зангезур. Но ако той се реализира, това би означавало откъсване на парче суверенитет от Армения, а заедно с него и отрязването на 44-километровата арменско-иранска граница, през която преминава една от търговски артерии между Ереван и Техеран.

Затова срещата между Илхам Алиев и Реджеп Таийп Ердоган, проведена по-рано тази седмица в Нахичеван, бе като синтезирана мостра на това, което афектира стратегическите активи и интереси на Иран в Южен Кавказ. И ако фокусът на събитията в Нагорни Карабах се съсредоточава върху травмата на арменското население там, то Ереван, хванат в клещите на оста Азербайджан - Турция, определено не е единственият, който губи от това стечение на обстоятелствата. Спокойно можем да кажем, че Иран е гостоприемна почва за арменските сълзи.