Нетаняху и Байдън. Давид на раменете на Голиат

От 90-те години на миналия век насам е широко разпространено схващането, че САЩ са като магнит за конфликти, който повлича към себе си своите съюзници като метални стружки. От гледна точка на европейците, някои от войните, които бяха водени, можеха да бъдат избегнати, доколкото поражданите от тях бежански и мигрантски потоци дестабилизираха Стария континент. Агресията на Русия спрямо Украйна обаче успя да придаде нов живот на иначе вече поизхабяващата се енергия и легитимност на интервенционализма на САЩ. И ако действията на Владимир Путин се оказаха полезни за американците, доколкото поведението на Кремъл мотивира Европа да преосмисли зараждащата се идея за "стратегическа автономност" на континента като еманципиран от САЩ субект на международната сцена, то тези на Бенямин Нетаняху спрямо ивицата Газа поставят Вашингтон в неблагоприятна позиция. Именно войната между Хамас и Израел прави така, че за първи път американците влизат в европейските обувки - да подкрепят страна в конфликт, който е наопаки на собствените им интереси. Парадоксално, но факт: ако ревизионистична и вражеска Русия допринесе за допълнителното сближаване между Европейския съюз (ЕС) и САЩ с агресията си срещу Украйна, то приятелски и ориентиран към статуквото в международните отношения Израел причинява сериозни главоболия на американците.

Войната в Газа, започната от Хамас и водена безпощадно от Израел, не съответства на интересите на САЩ поради твърде много причини. Конфликтът взриви и без това плахите опити за преговори между американците и иранците, касаещи ядрената програма на последните, което на свой ред доведе до още по-голямото задълбочаване на отношенията между режима на аятоласите и този на Владимир Путин (стигна се дотам, че по-рано този месец двете държави подписаха споразумение за заобикаляне на наложените им санкции). Войната минира и опитите за официализиране на отношенията между Израел и Саудитска Арабия - две държави, които са стратегически партньори на Вашингтон и имат изрични гаранции за сигурността си, предоставени им от американците. Бе сложена също така и спирачка на прогреса в разбирателството между Тел Авив и други арабски столици, подписали преди това Авраамическите споразумения (една от тези държави, ОАЕ, като текущ член на Съвета за сигурност на ООН, лидира арабската позиция в този формат, насочена срещу Израел). Същото се случи и с опитите за разведряването на отношенията между Анкара и Тел Авив. Конфликтът обедини държавите от Организацията за ислямското сътрудничество и Арабската лига в защитата им на палестинците, макар сред тях да има различия в степента им на опозиция спрямо Израел (Алжир и Иран, например, искаха налагане на икономическо и военно ембарго над Тел Авив, което е твърде много за някои по-прагматично ориентирани държави от региона). Войната сближи допълнително арабско-мюсюлманските държави с Русия и Китай. Тя бе повод Владимир Путин да направи посещение в ОАЕ и непосредствено след това да посрещне в Москва своя ирански колега Ибрахим Раиси, докато Пекин бе домакин на тристранна среща с представителите на Техеран и Риад, в която трите столици отново се обявиха за преустановяването на конфликта в Близкия Изток.

По този начин войната в Газа преустанови опитите за деескалация на напрежението между САЩ и Иран и породи ново напрежение по оста Турция - Израел; сложи прът в колелото на евентуалното израелско-арабско сътрудничество; даде повод на Китай, който вече си бе спечелил ролята на посредник между Иран и Саудитска Арабия, да взема допълнително отношение спрямо процесите в Близкия изток и захрани Русия с пропаганда в духа на "разпадането на построения от американците свят". Войната неминуемо отне поне частично от вниманието и ресурсите на САЩ, иначе насочени към Украйна и Тайван (поради тази верига от обстоятелства както Китай трябва да благодари на Русия за агресията срещу Украйна, така и Русия трябва да направи своя реверанс към Хамас и Израел). Да, не всичко се развива против интересите на САЩ. Така например, войната в Близкия изток усложни отношенията между Израел и Русия. Конфликтът вкара и Иран в сложната ситуация да се обяснява защо е признал правото на съществуване на Израел (това Техеран направи, макар с половин уста, индиректно и с редица последващи уговорки, като си сложи подписа на съвместна арабско-ислямска декларация, призоваваща за създаването на палестинска държава, съществуваща паралелно на израелската, от което произтича правото на последната да я има). Не са много и държавите, които дават ухо на призивите на Техеран за търговско, военно и дипломатическо ембарго върху Тел Авив. Но въпреки това негативите за САЩ от войната между Хамас и Израел са по-големи от възможните положителни следствия от нея.

Това се вижда и от лимита на търпението, което има Европа спрямо конфликта в Газа. Колкото повече продължава той, толкова по-нюансирана ще става подкрепата на Европа за Израел, въпреки вече заявената такава. Тези дни френският министър на външните работи, Катрин Колона, се обяви за "незабавно и трайно" примирие, а от страниците на Sunday Times и Welt am Sonntag първите дипломати на Великобритания и Германия, Дейвид Камерън и Аналена Бербок, съвместно заявиха, че "колкото по-скоро дойде трайното примирие, толкова по-добре". В публикувания от тях текст се казва също, че "Израел има право да се защитава, но като прави това, трябва да спазва международното хуманитарно право. Израел няма да спечели тази война, ако операциите му унищожат перспективата за мирно съжителство с палестинците." Последното е в синхрон с казаното преди две седмици от министъра на отбраната на САЩ, Лойд Остин, според когото Тел Авив рискува да спечели тактическата битка (военните действия в Газа), но да загуби стратегическата (регистриране на увеличаваща се подкрепа за Хамас сред палестинците и по света изобщо предвид многобройните цивилни жертви в Газа). На този фон съпротивата срещу продължаващите военни действия на Израел спрямо Газа продължава да се увеличава и в Общото събрание на ООН, и конкретно в Съвета за сигурност на организацията. САЩ бяха единствената страна, която отхвърли последната проекторезолюция на Съвета за сигурност отпреди десетина дни, призоваваща за незабавно прекратяване на огъна (тогава Великобритания се въздържа).

Множеството цивилни жертви в палестинския анклав и взаимното нарушаване на международното хуманитарно право от страна на Хамас и Израел усложняват ролята на САЩ като предоставящи политически и дипломатически гръб на близкоизточната държава. Времето работи за Израел, но не и за САЩ: ако Тел Авив има нужда от още такова, за да постигне неутрализирането на Хамас в Газа и установяването на "система от сигурност", контролирана от Израелските отбранителни сили, то протакването на конфликта представлява дълбок проблем за Вашингтон. Един път, това ще консолидира допълнително руско-китайската амалгама с арабско-мюсюлманския фактор. Втори път, това дава въздух на Русия и отнема от този на Украйна. Трети път, изстъпленията в Газа ще стават все по-труднозащитими на Стария континент, което ще внесе напрежение в отношенията между САЩ и ЕС. Още повече, че ако ЕС е в лагера на САЩ и Израел спрямо правото на близкоизточната страна да се самоотбранява и да потърси отговорност на инициаторите на терористичния акт от 7-ми октомври, то европейските държави преобладаващо са с единия крак в компанията на Русия, Китай и арабските страни, когато става дума за непропорционалността на военния отговор на Израел. Ако трябва да перифразираме посочените по-горе думи на Лойд Остин, тактическият успех на Израел (военната победа на терен) може да доведе до стратегическо поражение за САЩ (делегитимизацията на страната пред съюзници и партньори и продължаваща загуба на влияние в региона и отвъд него). С други думи, американският Голиат може да плати твърде голяма цена за действията на израелския Давид.

Ситуацията на САЩ е сложна. Американците трябва едновременно да оказват както необходимата подкрепа за Израел, така и да се опитват да не губят тази на други техни стандартни партньори от арабския свят (а и не само). Може би това е част от причините, поради които различията между Вашингтон и Тел Авив също се увеличават с прогреса на конфликта в Газа. Тези разминавания касаят както текущите военни действия (въпросите за високия брой цивилни жертви, воденето на преговори с Хамас, прекратяването на огъня, създаването на устойчиви хуманитарни коридори към палестинския анклав и продължителността на военната кампания), така и разговора за бъдещето на палестинския анклав след военния период (ако САЩ виждат роля на Палестинската автономия, то това, поне на този етап, бива изключвано от израелските власти). Ако Израел обаче може да практикува zero-sum game с Хамас, то САЩ - предвид вплетеността на интересите им в регионалната тъкан - са длъжни да наблюдават не само какво се случва в квартала, но и в града. Затова от началото на войната, започнала преди повече от два месеца, въпросът не бе кой ще надделее в нея, а каква външно-политическа цена са готови да заплатят САЩ за победата на Израел. Какъвто и израелски инженеринг да се проектира в Газа и Западния бряг, Тел Авив не може да спечели толкова, колкото може да загуби Вашингтон.

Така или иначе, САЩ сега разбират добре какво е да подкрепяш близък съюзник и приятел, въпреки че действията на последния не отговарят на американските интереси. Европа е била в тези обувки и има мазоли от тях.