Холокостът след Газа

Панкадж Мишра, Либерален преглед

През 1977 г., година преди да се самоубие, австрийският писател Жан Амери попада на съобщения в пресата за системни изтезания на арабски затворници в израелски затвори. Арестуван в Белгия през 1943 г., докато разпространява антинацистки брошури, самият Амери е жестоко измъчван от Гестапо, а след това депортиран в Аушвиц. Успява да оцелее, но никога не може да гледа на мъченията си като на нещо от миналото. Той настоява, че измъчваните остават измъчвани и че травмата им е необратима. Подобно на много оцелели от нацистките лагери на смъртта, през 60-те години на ХХ в. Амери започва да чувства „екзистенциална връзка“ с Израел. Той обсесивно атакува левите критици на еврейската държава като „безразсъдни и безскрупулни“ и може би е един от първите, които изказват твърдението, обичайно подсилвано сега от лидерите и поддръжниците на Израел, че злобните антисемити се маскират като добродетелни антиимпериалисти и антиционисти. И все пак „макар и съвсем бегли“ сведенията за изтезания в израелските затвори карат Амери да се замисли за границите на своята солидарност с еврейската държава. В едно от последните есета, които публикува, той пише: „Спешно призовавам всички евреи, които искат да бъдат човеци, да се присъединят към мен в радикалното осъждане на системните изтезания. Там, където започва варварството, трябва да се прекратят дори екзистенциалните ангажименти.“

Амери е особено разтревожен от триумфалния избор на Менахем Бегин като министър-председател на Израел през 1977 г. Бегин, който е организирал бомбения атентат в хотел „Крал Давид“ в Йерусалим през 1946 г., при който загиват 91 души, и е първият от откровените изразители на еврейския супремасизъм, които продължават да управляват Израел. Той е и първият, който редовно се позовава на Хитлер, Холокоста и Библията, докато напада арабите и строи селища в окупираните територии. В ранните си години държавата Израел има амбивалентно отношение към Холокоста и неговите жертви. Първият министър-председател на Израел, Давид Бен-Гурион, първоначално разглежда оцелелите от Холокоста като „човешки отломки“, като твърди, че те са оцелели само защото са били „лоши, сурови, егоистични“. Съперникът на Бен-Гурион – Бегин, демагог от Полша, превръща убийството на шест милиона евреи в сериозно национално занимание и в нова основа на израелската идентичност. Израелският истаблишмънт започва да създава и разпространява една много специфична версия на Холокоста, която може да се използва за легитимиране на войнствен и експанзионистичен ционизъм.

Амери отбелязва новата реторика и е категоричен относно нейните разрушителни последици за евреите, живеещи извън Израел. Това, че Бегин, „с Тора в ръка и прибягващ до библейски пророчества“, открито говори за заграбване на палестинска територия, „само по себе си би било достатъчна причина“, пише той, „евреите в диаспората да преразгледат отношенията си с Израел“. Амери моли израелските лидери „да признаят, че свободата ви може да бъде постигната само с вашия палестински братовчед, а не срещу него“.

Пет години по-късно, настоявайки, че арабите са новите нацисти, а Ясер Арафат – новият Хитлер, Бегин напада Ливан. До момента, в който Роналд Рейгън го обвинява в извършването на „холокост“ и му нарежда да го прекрати, Израелските сили за отбрана (IDF) са убили десетки хиляди палестинци и ливанци и са заличили големи части от Бейрут. В романа си Капо (1993 г.) сръбско-еврейският писател Александър Тишма отразява отвращението, което много от оцелелите от Холокоста изпитват от кадрите, идващи от Ливан: „Евреи, негови роднини, синове и внуци на съвременниците му, бивши затворници от лагерите, стояха в танковите куполи и преминаваха с развети знамена през незащитени селища, през човешка плът, разкъсвайки я с картечни куршуми, събирайки оцелелите в лагери, оградени с бодлива тел.“

Примо Леви, който е преживял ужасите на Аушвиц по същото време като Амери и също изпитва емоционална близост с новата еврейска държава, бързо организира отворено протестно писмо и дава интервю, в което казва, че „Израел бързо изпада в пълна изолация… Трябва да задушим импулсите за емоционална солидарност с Израел, за да разсъждаваме хладнокръвно върху грешките на настоящата управляваща класа в страната. Да се отървем от тази управляваща класа.“

В няколко художествени и нехудожествени творби Леви размишлява не само върху престоя си в лагера на смъртта и неговото мъчително и неразрешимо наследство, но и върху постоянно присъстващите заплахи за човешкото достойнство и благоприличие. Той е особено разгневен от използването на Холокоста от Бегин. Две години по-късно той твърди, че „центърът на тежестта на еврейския свят трябва да се върне назад, да се премести от Израел в диаспората“.

Подобни опасения, изразени от Амери и Леви, днес се осъждат като грубо антисемитски. Струва си да си припомним, че много такива преосмисляния на ционизма и безпокойства относно възприемането на евреите в света бяха подбудени сред оцелелите и свидетелите на Холокоста от окупацията на палестинска територия от Израел и неговата манипулативна нова митология. Йешаяху Лейбовиц, богослов, който през 1993 г. получи Израелската награда, още през 1969 г. предупреждава срещу „нацификацията“ на Израел. През 1980 г. израелският колумнист Боаз Еврон внимателно описва етапите на тази морална корозия: тактиката да се съпоставят палестинците с нацистите и да се крещи, че предстои нов Холокост, опасява се той, освобождава обикновените израелци от „всякакви морални задръжки, тъй като този, който е застрашен от унищожение, се смята за необвързан с каквито и да е морални съображения, които биха могли да ограничат усилията му да се спаси“. Евреите, пише Еврон, могат евентуално да започнат да третират не-евреите като „подчовеци“ и да възпроизведат „расистките нацистки нагласи“.

Еврон призовава да се внимава и с (тогава новите и пламенни) поддръжници на Израел сред американското еврейско население. За тях, твърди той, защитата на Израел е станала „необходима поради загубата на всякакъв друг фокус на тяхната еврейска идентичност“ – всъщност, според Еврон, тяхната екзистенциална липса е толкова голяма, че те не желаят Израел да се освободи от нарастващата си зависимост от подкрепата на американските евреи.

Те имат нужда да се чувстват необходими. Нуждаят се и от „израелския герой“ като социална и емоционална компенсация в общество, в което евреинът обикновено не се възприема като въплъщение на характеристиките на силен и мъжествен боец. По този начин израелецът предоставя на американския евреин двоен, противоречив образ – от една страна на мъжествения свръхчовек, а от друга – на потенциалната жертва на Холокоста, като и двата компонента са далеч от реалността.

Зигмунт Бауман, еврейски философ от полски произход и бежанец от нацизма, който прекарва три години в Израел през 70-те години на ХХ век, преди да избяга от атмосферата на войнствена праведност, се отчайва от това, което вижда като „приватизация“ на Холокоста от страна на Израел и неговите поддръжници. Той пише през 1988 г., че Холокостът се помни „като частно преживяване на евреите, като въпрос между евреите и техните ненавистници“, дори когато условията, които са го направили възможен, се появяват отново по света. Такива преживели Холокоста, които от спокойната вяра в светския хуманизъм изпадат в колективна лудост, интуитивно усещат, че насилието, което са преживели – безпрецедентно по своите мащаби – не е отклонение в една по същество стабилна модерна цивилизация. Нито пък може да бъде приписано изцяло на старите предразсъдъци срещу евреите. Технологиите и рационалното разделение на труда позволяват на обикновените хора да участват в актове на масово изтребление с чиста съвест, дори с признаци на добродетелност, и превантивните усилия срещу такива безлични и достъпни начини на убиване изискват нещо повече от бдителност срещу антисемитизма.

Когато наскоро се върнах към книгите си, за да подготвя този материал, открих, че вече съм подчертал много от пасажите, които цитирам тук. В дневника ми има редове, преписани от Джордж Щайнер („националната държава, окичена с оръжия, е горчива реликва, абсурд в претъпкания с хора век“) и Абба Ебан („Крайно време е да стъпим на собствените си крака, а не на тези на шестте милиона загинали“). Повечето от тези бележки датират от първото ми посещение в Израел и окупираните от него територии, когато в невинността си търсех отговор на два озадачаващи въпроса: как Израел е стигнал дотам да упражнява такава страшна власт на живот и смърт над население от бежанци; и как западното политическо и журналистическо мейнстрийм течение може да пренебрегва, дори да оправдава неговите явно систематични жестокости и несправедливости?

Израснах, попивайки част от благоговейния ционизъм на моето семейство – хинду националисти от висшата каста в Индия. Както ционизмът, така и хинду национализмът възникват в края на XIX в. в резултат на преживяно унижение; много от техните идеолози са копнеели да преодолеят възприеманата от тях срамна липса на мъжественост сред евреи и индуси. А за хинду националистите през 70-те години на ХХ в., безсилни противници на управляващата тогава пропалестинска партия Конгрес, безкомпромисните ционисти като Бегин, Ариел Шарон и Ицхак Шамир сякаш са спечелили надпреварата за най-мускулеста нация. (Завистта вече е излязла наяве: днешните хинду тролове са най-отявленият фенклуб на Бенямин Нетаняху в света). Спомням си, че на стената си имах снимка на Моше Даян, началник на щаба на ЦАХАЛ и министър на отбраната по време на Шестдневната война; и дори дълго след като детското ми увлечение по грубата сила отшумя, не престанах да виждам Израел по начина, по който неговите лидери от 60-те години на миналия век насам представят страната си: като изкупление за жертвите на Холокоста и нерушима гаранция срещу повторното му проявление.

Знаех колко слабо се е отразила на съвестта на западноевропейските и американските лидери съдбата на евреите, станали изкупителна жертва по време на социалния и икономически срив на Германия през 20-те и 30-те години на миналия век. Че дори оцелелите от Холокоста са били посрещани със студенина, а в Източна Европа – с нови погроми. Въпреки че бях убеден в справедливостта на палестинската кауза, ми беше трудно да се противопоставя на ционистката логика: че евреите не могат да оцелеят в нееврейски земи и трябва да имат собствена държава. Дори смятах, че е несправедливо Израел единствен сред всички държави в света да има нужда да обосновава правото си на съществуване.

Не бях достатъчно наивен обаче, за да мисля, че страданието облагородява или дава възможност на жертвите на едно голямо злодеяние да действат по морално по-възвишен начин. Това, че е много вероятно вчерашните жертви да се превърнат в днешните насилници, е урокът от организираното насилие в бивша Югославия, Судан, Конго, Руанда, Шри Ланка, Афганистан и на твърде много други места. Все още съм шокиран от мрачния смисъл, който израелската държава е извлякла от Холокоста, а след това го е институционализирала в механизма на репресиите. Целенасочените убийства на палестинци, контролно-пропускателните пунктове, разрушаването на домове, кражбите на земя, произволните и безсрочни задържания и широко разпространените изтезания в затворите сякаш прокламираха безпощаден национален етос: човечеството се дели на силни и слаби и затова тези, които са били или очакват да бъдат жертви, трябва превантивно да смажат своите предполагаеми врагове.

Въпреки че бях чел Едуард Саид, все пак бях шокиран да открия за себе си колко коварно високопоставените поддръжници на Израел на Запад прикриват нихилистичната идеология за оцеляване на най-силните, възпроизвеждана от всички израелски режими от времето на Бегин насам. В техен собствен интерес е да се занимават с престъпленията на окупаторите, ако не със страданията на лишените от собственост и дехуманизирани хора; но и двете неща минават без особено внимание в почтената преса на западния свят. Всеки, който обръща внимание на спектакъла на сляпата ангажираност на Вашингтон към Израел, е обвиняван в антисемитизъм и пренебрегване на уроците на Холокоста. А изкривеното съзнание за Холокоста гарантира, че всеки път, когато жертвите на Израел, неспособни да понасят повече страданията си, се надигат срещу потисниците си с предсказуема жестокост, те биват заклеймявани като нацисти, които са твърдо решени да извършат нов Холокост.

Четейки и коментирайки трудовете на Амери, Леви и други, аз се опитвах по някакъв начин да смекча потискащото чувство за неправда, което изпитвах, след като се запознах с мрачното тълкуване на Холокоста от страна на Израел и със свидетелствата за високи морални заслуги, дадени на страната от нейните западни съюзници. Търсех успокоение от хора, които са познали в собствените си крехки тела чудовищния терор, нанесен на милиони хора от една уж цивилизована европейска национална държава, и които са решили да бъдат на постоянна стража срещу деформирането на смисъла на Холокоста и злоупотребата с паметта за него.

Въпреки нарастващите си резерви към Израел, политическата и медийната класа на Запад непрестанно омаловажава суровите факти на военна окупация и безконтролна анексия от страна на етнонационални демагози: Израел, гласи припевът, има право, като единствената демокрация в Близкия изток, да се защитава, особено от жестоки геноциди. В резултат на това жертвите на израелското варварство в Газа днес не могат да получат дори пряко признание за преживяното от тях от западните елити, да не говорим за помощ. През последните месеци милиарди хора по света станаха свидетели на едно необикновено нападение, чиито жертви, както казва Блин Ни Гралай, ирландски адвокат, представител на Южна Африка в Международния съд в Хага, „излъчват собственото си унищожение в реално време с отчаяната, засега напразна надежда, че светът може да направи нещо“.

Но светът, или по-точно Западът, не прави нищо. Още по-лошо, ликвидирането на Газа, макар и очертано и излъчвано от извършителите, ежедневно се замазва, ако не и отрича, от инструментите на военната и културната хегемония на Запада: от президента на САЩ, който твърди, че палестинците са лъжци, и европейските политици, които обясняват, че Израел има право да се защитава, до престижните новинарски агенции, които използват страдателен залог, докато разказват за кланетата, извършени в Газа. Намираме се в безпрецедентна ситуация. Никога досега толкова много хора не са ставали свидетели на индустриално клане в реално време. Въпреки това преобладаващото бездушие, плахост и цензура не само не допускат, но дори се подиграват с нашите шок и скръб. Мнозина от нас, които са виждали някои от снимките и видеоклиповете, идващи от Газа – тези адски образи на трупове, сплетени един до друг и погребани в масови гробове, както и по-малките трупове, държани от скърбящи родители или положени на земята в спретнати редици – тихо полудяваха през последните няколко месеца. Всеки ден е отровен от съзнанието, че докато ние живеем живота си, стотици обикновени хора като нас са убити или са принудени да станат свидетели на убийството на децата си.

Онези, които се опитват да проследят лицето на Джо Байдън в търсене на някакъв знак за милосърдие, знак за прекратяване на кръвопролитията, откриват страшно гладка твърдост, нарушавана единствено от нервна усмивка, когато той изрича израелски лъжи за обезглавени бебета. Упоритата злоба и жестокост на Байдън към палестинците е само една от многото ужасяващи загадки, представени ни от западните политици и журналисти. Холокостът травмира поне две еврейски поколения, а масовите убийства и вземането на заложници в Израел на 7 октомври от Хамас и други палестински групировки събудиха отново страха от колективно изтребление сред много евреи. Но още от самото начало беше ясно, че най-фанатичното израелско ръководство в историята няма да се поколебае да използва широко разпространеното съзнание за насилие, загуба и ужас. За западните лидери щеше да е лесно да задушат импулса си за безусловна солидарност с един екстремистки режим, като същевременно признаят необходимостта от преследване и изправяне пред съда на виновниците за военните престъпления на 7 октомври. Защо тогава Кийр Стармър, бивш адвокат по правата на човека, заяви, че Израел има право да „отказва ток и вода“ на палестинците? Защо Германия трескаво започна да продава повече оръжия на Израел (и със своите лъжливи медии и безмилостна официална саморазправа, особено с еврейските артисти и мислители, даде нов урок на света за бързото издигане на убийствения етнонационализъм там)? Какво ни казват заглавия в Би Би Си и в „Ню Йорк Таймс“ като „Шестгодишната Хинд Раджаб е намерена мъртва в Газа дни след телефонни призиви за помощ“, „Сълзите на баща от Газа, който е загубил 103 роднини“ и „Мъж умира, след като се самозапалил пред израелското посолство във Вашингтон, съобщават от полицията“? Защо западните политици и журналисти продължават да представят десетки хиляди загинали и осакатени палестинци като съпътстващи жертви на една уж самозащитна война, предприета от най-моралната армия в света, каквато претендира да е ЦАХАЛ?

Отговорите за много хора по света не могат да не бъдат белязани от дългогодишно расово озлобление. Палестина, посочва Джордж Оруел през 1945 г., е „проблем на цвета“ и това е начинът, по който тя неизбежно се възприема от Ганди, който моли ционистките лидери да не прибягват към тероризъм срещу арабите, използвайки западни оръжия, както и от многото постколониални нации, които отказват да признаят държавата Израел. Това, което У. Е. Б. Дю Боа нарича централен проблем на международната политика – „цветната линия“ – мотивира Нелсън Мандела, когато казва, че свободата на Южна Африка от апартейда е „непълна без свободата на палестинците“. Джеймс Болдуин се опитва да наруши онова, което той нарича „благочестиво мълчание“ около поведението на Израел, когато твърди, че еврейската държава, която продава оръжие на апартейдния режим в Южна Африка, олицетворява превъзходството на бялата раса, а не на демокрацията. Мохамед Али видя в Палестина пример за груба расова несправедливост. Така смятат днес и лидерите на най-старите и най-значими чернокожи християнски деноминации в Съединените щати, които обвиниха Израел в геноцид и поискаха от Байдън да прекрати всякаква финансова, както и военна помощ за страната.

През 1967 г. Болдуин е достатъчно нетактичен, за да каже, че страданията на еврейския народ „са признати като част от моралната история на света“, а „това не важи за чернокожите“. През 2024 г. много повече хора могат да видят, че в сравнение с еврейските жертви на нацизма, безбройните милиони, погубени от робството, многобройните късновикториански холокости в Азия и Африка и ядрените нападения над Хирошима и Нагасаки едва ли се помнят. Милиарди незападни хора бяха яростно политизирани през последните години от катастрофалната война на Запада срещу тероризма, „ваксинния апартейд“ по време на пандемията и откровеното лицемерие по отношение на тежкото положение на украинците и палестинците; те няма как да не забележат войнствената версия на „отричането на Холокоста“ сред елитите на бившите империалистически страни, които отказват да се занимават с миналото на своите страни, свързано с геноцидната бруталност и грабеж, и усилено се опитват да делегитимират всяка дискусия по този въпрос като ненормална „будност“. Популярните разкази за тоталитаризма, в които Западът е най-добрият, продължават да пренебрегват ярките описания на нацизма (от Джавахарлал Неру и Еме Сезер, наред с други имперски субекти) като радикален „близнак“ на западния империализъм; те избягват да изследват очевидната връзка между имперското избиване на местните жители в колониите и геноцидните ужаси, извършени срещу евреите в Европа.

Една от големите опасности днес е втвърдяването на цветната линия в нова линия „Мажино“. За повечето хора извън Запада, чийто първичен опит с европейската цивилизация е бил да бъдат брутално колонизирани от нейните представители, Холокостът не изглежда като безпрецедентно зверство. Възстановявайки се от опустошенията на империализма в собствените си страни, повечето незападни хора не са били в състояние да оценят мащаба на ужаса, който радикалният двойник на този империализъм е причинил на евреите в Европа. Така че, когато израелските лидери сравняват Хамас с нацистите, а израелските дипломати носят жълти звезди в ООН, аудиторията им е почти изцяло западна. По-голямата част от света не носи бремето на християнската европейска вина за Холокоста и не смята създаването на Израел за морална необходимост, която да опрости греховете на европейците от XX век. Вече повече от седем десетилетия аргументът сред „тъмнокожите народи“ остава един и същ: защо палестинците трябва да бъдат лишавани от собственост и наказвани за престъпления, в които са замесени единствено европейците? И те могат само да се отдръпнат с отвращение от имплицитното твърдение, че Израел има право да избие 13 000 деца не само като въпрос на самозащита, но и защото е държава, родена от Холокоста.

Още през 2006 г. Тони Джуд предупреждаваше, че „Холокостът не може повече да бъде използван като инструмент за оправдаване на поведението на Израел“, защото все повече хора „просто не могат да разберат как ужасите на последната европейска война могат да бъдат използвани, за да се разреши или оправдае неприемливо поведение в друго време и на друго място“. Израелската „дългогодишна мания за преследване – ‚всички искат да ни докопат‘ – вече не предизвиква съчувствие“, предупреждаваше той, а прогнозите за всеобщ антисемитизъм рискуват „да се превърнат в самосбъдващо се пророчество“: „Безразсъдното поведение на Израел и упоритото отъждествяване на всякаква критика с антисемитизъм сега е основният източник на антиеврейски настроения в Западна Европа и голяма част от Азия“. Най-верните приятели на Израел днес нагнетяват тази ситуация. Както казва израелският журналист и документалист Ювал Абрахам, „ужасяващата злоупотреба“ с обвинението в антисемитизъм от страна на германците го изпразва от съдържание и „по този начин застрашава евреите по целия свят“. Байдън продължава да изтъква коварния аргумент, че сигурността на еврейското население по света зависи от Израел. Както се изрази неотдавна колумнистът на Ню Йорк Таймс Езра Клайн: „Аз съм евреин. Чувствам ли се по-сигурен? Имам ли усещането, че в момента в света има по-малко антисемитизъм заради това, което се случва там, или ми се струва, че има огромен ръст на антисемитизма и че дори евреите на места, които не са Израел, са уязвими от това, което се случва в Израел?“

Този разрушителен сценарий беше много ясно предвиден от оцелелите от Холокоста, които цитирах по-рано и които предупредиха за щетите, нанесени на паметта за Холокоста чрез нейното инструментализиране. Бауман многократно предупреждаваше след 80-те години на миналия век, че подобни тактики на безскрупулни политици като Бегин и Нетаняху осигуряват „посмъртен триумф на Хитлер, който мечтаеше да създаде конфликт между евреите и целия свят“ и „пречат на евреите някога да имат мирно съжителство с другите“. Амери, отчаян през последните години от „разрастващия се антисемитизъм“, моли израелците да се отнасят хуманно дори към палестинските терористи, за да не се превърне солидарността между ционистите от диаспората като него и Израел „в основа за общуване на две обречени страни пред лицето на катастрофата“.

В това отношение няма на какво да се надяваме от настоящите израелски лидери. Разкриването на изключителната им уязвимост пред Хизбула, както и пред Хамас, би трябвало да ги направи по-склонни да рискуват компромисно мирно споразумение. И все пак, с всички еднотонни бомби, които им подари Байдън, те безумно се стремят да продължат да милитаризират окупацията на Западния бряг и Газа. Подобно самонараняване води до дългосрочния ефект, от който се опасяваше Боаз Еврон, когато предупреждаваше срещу „непрекъснатото споменаване на Холокоста, антисемитизма и омразата към евреите във всички поколения“. Едно ръководство не може да бъде отделено от собствената си пропаганда“, пише той, а управляващата класа на Израел действа като вождове на „секта“, действаща „в света на митовете и чудовищата, създадени от собствените ѝ ръце“, „вече неспособна да разбере какво се случва в реалния свят“ или „историческите процеси, в които е попаднала държавата“.

Четиридесет и четири години след написването на този текст от Еврон става все по-ясно, че западните покровители на Израел се оказват най-големите врагове на страната, които задълбочават халюцинацията на своя подопечен. Както казва Еврон, западните сили действат срещу „собствените си интереси и прилагат към Израел специални преференциални отношения, без Израел да се смята за задължен да отвърне с взаимност“. В резултат на това „специалното отношение към Израел, изразяващо се в безусловна икономическа и политическа подкрепа“, е „създало около Израел икономически и политически парник, който го откъсва от световната икономическа и политическа реалност“.

Нетаняху и неговата кохорта застрашават основите на световния ред, който беше възстановен след разкриването на нацистките престъпления. Още преди Газа Холокостът загуби централното си място във въображението ни за миналото и бъдещето. Вярно е, че никое историческо злодеяние не е било толкова широко и всеобхватно отбелязвано. Но културата на паметта за Холокоста вече е натрупала своя собствена дълга история. Тази история показва, че споменът за Холокоста не е просто органично възникнал от събитията между 1939 и 1945 г.; той е бил конструиран, често много целенасочено и с конкретни политически цели. Всъщност необходимият консенсус относно универсалната значимост на Холокоста е застрашен от все по-видимия идеологически натиск, упражняван върху паметта за него.

След 1945 г. е широко известно, че нацисткият режим в Германия и неговите европейски сътрудници са убили шест милиона евреи. Но в продължение на много години този смайващ факт няма особен политически и интелектуален отзвук. През 40-те и 50-те години на ХХ в. Холокостът не се разглежда като злодеяние, отделно от другите зверства на войната: опитите за изтребване на славянското население, циганите, хората с увреждания и хомосексуалните. Разбира се, повечето европейски народи са имали свои собствени причини да не се спират на избиването на евреите. Германците са били обсебени от собствената си травма от бомбардировките и окупацията от съюзническите сили и масовото си изселване от Източна Европа. Франция, Полша, Австрия и Нидерландия, които охотно са сътрудничели на нацистите, са искали да се представят като част от храбрата „съпротива“ срещу хитлеризма. Твърде много неприлични напомняния за тяхното съучастие са оставали дълго след края на войната през 1945 г. Германия има бивши нацисти за свой канцлер и президент. Френският президент Франсоа Митеран е бил апаратчик в режима на Виши. През 1992 г. Курт Валдхайм беше президент на Австрия, въпреки че имаше доказателства за участието му в нацистките зверства.

Дори в Съединените щати е имало „публично мълчание и някакъв вид статистическо отричане на Холокоста“, както пише Идит Зертал в Холокостът в Израел и политиката на националност (2005 г.). Едва дълго след 1945 г. Холокостът започва да се припомня публично. В самия Израел осведомеността за Холокоста в продължение на години се ограничава до оцелелите от него, които, удивително е да си спомним днес, са били засипвани с презрение от лидерите на ционисткото движение. Първоначално Бен-Гурион е виждал в идването на Хитлер на власт „огромен политически и икономически тласък за ционисткото начинание“, но не е смятал човешките останки от хитлеристките лагери на смъртта за подходящ материал за изграждането на нова силна еврейска държава. Онова, което те са преживели – казва Бен-Гурион – е изчистило душите им от всичко добро. Саул Фридландер, водещият историк на Холокоста, който напуска Израел отчасти защото не може да понесе как Холокоста се използва „като претекст за сурови антипалестински мерки“, си спомня в мемоарната си книга Където води паметта (2016 г.), че първоначално академичните учени отхвърлят темата, оставяйки я на мемориалния и документационен център Яд Вашем.

Отношението започва да се променя едва с процеса срещу Адолф Айхман през 1961 г. В Седмият милион (1993) израелският историк Том Сегев разказва, че Бен-Гурион, който е обвиняван от Бегин и други политически съперници в безчувственост към оцелелите от Холокоста, решава да организира „национален катарзис“ чрез провеждането на процес срещу нацисткия военнопрестъпник. Той се надява да запознае евреите от арабските страни с Холокоста и европейския антисемитизъм (нито едно от двете не им е било познато) и да започне да ги свързва с евреите от европейски произход в една твърде ясно представена общност. По-нататък Сегев описва как Бегин развива този процес на формиране на съзнание за Холокоста сред евреите с по-тъмна кожа, които дълго време са били обект на расистки унижения от страна на белите в страната. Бегин лекува техните класови и расови наранявания, като им обещава открадната палестинска земя и социално-икономически статут, надвишаващ този на лишените от собственост и бедстващи араби.

Това разпределение на израелската принадлежност съвпадна с избухването на политиката на идентичност сред заможното малцинство в САЩ. Както Питър Новик изяснява с поразителни подробности в Холокостът в живота на Америка (1999 г.), до края на 60-те години на ХХ в. Холокостът „не е бил толкова голям“ в живота на американските евреи. Само няколко книги и филми засягат темата. Филмът Съдът в Нюрнберг (1961 г.) включва масовото убийство на евреи в по-голямата категория на престъпленията на нацизма. В есето си „Интелектуалецът и еврейската съдба“, публикувано в еврейското списание Коментар през 1957 г., Норман Подхорец, покровител на неоконсервативните ционисти през 80-те години на ХХ век, не казва нищо за Холокоста.

Еврейските организации, станали известни с това, че контролират мнението за ционизма, първоначално не насърчават отбелязването на паметта на еврейските жертви в Европа. Те се опитват да научат новите правила на геополитическата игра. По време на хамелеонските промени в началото на Студената война Съветският съюз се превръща от твърд съюзник срещу нацистка Германия в тоталитарно зло; Германия се превръща от тоталитарно зло в твърд демократичен съюзник срещу тоталитарно зло. В съответствие с това редакторът на Коментар призовава американските евреи да възпитат „реалистично отношение, а не наказателно и обвинително“ към Германия, която сега е стълб на „западната демократична цивилизация“.

Това широкомащабно осветяване от страна на политическите и интелектуалните лидери на свободния свят шокира и озлоби много оцелели от Холокоста. Тогава обаче на тях не се гледаше като на уникално привилегировани свидетели на съвременния свят. Амери, който ненавижда „натрапчивия философизъм“ на следвоенна Германия, е принуден да изказва личните си „възмущения“ в есета, целящи да развълнуват „мизерната съвест“ на немските читатели. В едно от тях той описва пътуването си из Германия в средата на 60-те години. Докато обсъждал последния роман на Сол Белоу с новите „изтънчени“ интелектуалци в страната, той не можел да забрави „каменните лица“ на обикновените германци пред купчината трупове и открил, че изпитва нова „неприязън“ към германците и тяхното възвишено място във „величествените зали на Запада“. Преживяната от Амери „абсолютна самота“ пред мъчителите от Гестапо е унищожила „доверието му в света“. Едва след освобождението си той отново е познал „взаимното разбирателство“ с останалата част от човечеството, защото „тези, които ме измъчваха и ме превърнаха в буболечка“, изглежда са предизвиквали „презрение“. Но неговата изцеляваща вяра в „равновесието на световния морал“ бързо е разрушена от последвалото прегръщане на Германия от страна на Запада и от нетърпеливото набиране на бивши нацисти от свободния свят в новата му „игра за власт“.

Амери би се почувствал още по-предаден, ако беше видял меморандума на служителите на Американския еврейски комитет от 1951 г., в който се изразява съжаление, че „за повечето евреи разсъжденията за Германия и германците все още са помрачени от силни емоции“. Новик обяснява, че американските евреи, подобно на други етнически групи, са се стремели да избегнат обвинението в двойна лоялност и да се възползват от драматично разширяващите се възможности, предлагани от следвоенна Америка. Те стават по-внимателни към присъствието на Израел по време на широко разгласения и предизвикващ полемика процес срещу Айхман, който прави неизбежен факта, че евреите са били основните цели и жертви на Хитлер. Но едва след Шестдневната война през 1967 г. и войната „Йом Кипур“ през 1973 г., когато Израел изглежда екзистенциално застрашен от арабските си врагове, Холокостът започна да се възприема широко, както в Израел, така и в Съединените щати, като емблема на еврейската уязвимост в един вечно враждебен свят. Еврейските организации започват да използват мотото „Никога вече“, за да лобират за американски политики, благоприятни за Израел. САЩ, които бяха изправени пред унизително поражение в Източна Азия, започнаха да виждат в очевидно непобедимия Израел ценно посредническо средство в Близкия изток и започнаха щедро да подпомагат еврейската държава. На свой ред, пропагандираният от израелските лидери и американските ционистки групи разказ, че Холокостът е настояща и непосредствена опасност за евреите, започва да служи като основа за колективно самоопределяне на много американски евреи през 70-те години на ХХ век.

По това време американските евреи са най-образованата и просперираща малцинствена група в Америка и са все по-нерелигиозни. И все пак, в гневно поляризираното американско общество от края на 60-те и 70-те години на ХХ век, където етническото и расовото обособяване става често срещано явление на фона на широко разпространеното чувство за безпорядък и несигурност, а историческото бедствие се превръща в знак за идентичност и морална правота, все повече асимилирани американски евреи се приобщават към паметта за Холокоста и установяват лична връзка с Израел, който според тях е застрашен от геноцидните антисемити. Еврейската политическа традиция, която се занимава с проблемите на неравенството, бедността, гражданските права, екологията, ядреното разоръжаване и антиимпериализма, се превърна в традиция, характеризираща се със свръхвнимание към единствената демокрация в Близкия изток. В дневниците, които води от 60-те години на ХХ в. насам, литературният критик Алфред Казин редува недоумение и презрение, за да очертае психодрамите на личната идентичност, които спомагат за създаването на най-верните избиратели на Израел в чужбина:

Сегашният период на еврейски „успех“ един ден ще бъде запомнен като една от най-големите иронии … Евреите са хванати в капан, евреите са убити и банго! От пепелта целият този неизбежен плач и експлоатация на Холокоста… Израел като „защитника“ на евреите; Холокостът като новата Библия, много повече от книгата на Плача.

Казин е бил алергичен към американския култ към Ели Визел, който обикаляше и твърдеше, че Холокостът е неразбираем, несравним и непредставим и че палестинците нямат право на Йерусалим. Според Казин „американската еврейска средна класа“ е намерила във Визел „Исус на Холокоста“, „заместител на собствената им религиозна празнота“. Мощната политика на идентичност сред част от американците не е подмината от Примо Леви по време на единственото му посещение в страната през 1985 г., две години преди да се самоубие. Той е дълбоко обезпокоен от културата на видимо потребление на Холокоста около Визел (който твърди, че е бил голям приятел на Леви в Аушвиц; Леви не си спомня да се е срещал с него) и е озадачен от воайорската обсебеност на американските си домакини по отношение на неговата еврейска принадлежност. В писмо до приятелите си в Торино той се оплаква, че американците са му „закачили звездата на Давид“. По време на една беседа в Бруклин Леви, помолен да изрази мнението си за политиката в Близкия изток, започва да говори, че „Израел е историческа грешка“. Следва скандал и модераторът трябва да прекрати срещата. По-късно същата година Коментар, дотогава шумно произраелски настроено, поръчва на 24-годишен бъдещ неоконсерватор да отправи отровни нападки срещу Леви. По признанието на самия Леви, този интелектуален бандитизъм (за който авторът му сега горчиво съжалява) е спомогнал за угасването на „волята му за живот“.

В най-новата американска литература най-ясно се проявява парадоксът, че колкото по-отдалечен във времето остава Холокоста, толкова по-силно паметта за него обладава следващите поколения американски евреи. Бях шокиран от безпардонността, с която Исаак Башевис Сингър, роден през 1904 г. в Полша и в много отношения квинтесенцията на еврейския писател на ХХ век, описваше оцелелите от Холокоста в своята художествена литература и се подиграваше както на държавата Израел, така и на жадния филосемитизъм на американските неевреи. Роман като Сенки върху Хъдсън сякаш има за цел да докаже, че потисничеството не укрепва моралните качества. Но много по-младите и по-секуларизирани от Сингър еврейски писатели изглеждат твърде потънали в това, което Джилиан Роуз в своето язвително есе за Списъка на Шиндлер нарича „набожност към Холокоста“. В рецензия в LRB за История на любовта (2005), роман на Никол Краус, чието действие се развива в Израел, Европа и САЩ, Джеймс Ууд посочва, че авторката, родена през 1974 г., „действа така, сякаш Холокостът се е случил вчера“. Ууд пише, че еврейството в романа е „изкривено до степен на фалш и истерия от силата на идентификацията на Краус с него“. Подобна „еврейска пламенност“, граничеща с „дребнотемие“, рязко контрастира с творчеството на Белоу, Норман Мейлър и Филип Рот, които „не проявяват голям интерес към сянката на Холокоста“.

Силно изразеното желание за принадлежност към Холокоста също така характеризира и ограничава голяма част от американската журналистика за Израел. В още по-голяма степен светско-политическата религия на Холокоста и прекомерната идентификация с Израел от 70-те години на миналия век насам фатално изкривиха външната политика на основния спонсор на Израел – САЩ. През 1982 г., малко преди Рейгън да нареди на Бегин да прекрати „холокоста“ си в Ливан, един млад американски сенатор, който почита Ели Визел като свой велик учител, се среща с израелския министър-председател. В смаяния разказ на самия Бегин за срещата сенаторът похвалил израелските военни усилия, като изтъкнал, че би стигнал и по-далеч, дори това да означава да убива жени и деца. Самият Бегин е бил изненадан от думите на бъдещия президент на САЩ Джо Байдън. „Не, сър“, настоява той. „Според нашите ценности е забранено да се нараняват жени и деца, дори и по време на война … Това е критерий на човешката цивилизация – да не се нараняват цивилни граждани.“

Периодът на относителен мир накара повечето от нас да забравят за бедствията, които го предшестваха. Само малцина от живите днес могат да си спомнят за преживяването на тоталната война, която определя първата половина на ХХ век, за имперските и националните борби в Европа и извън нея, за идеологическата мобилизация на масите, за избухването на фашизма и милитаризма. Близо половин век на най-бруталните конфликти и най-големите морални сривове в историята разкриха опасностите на един свят, в който не съществуват религиозни или етични ограничения за това, което човешките същества могат да правят или се осмеляват да правят. Светският разум и модерната наука, които изместиха и замениха традиционната религия, не само разкриха своята неспособност да регулират човешкото поведение, но и бяха въвлечени в новите и ефикасни начини на избиване, демонстрирани от Аушвиц и Хирошима.

В десетилетията на възстановяване след 1945 г. постепенно се появява възможност отново да се възвърне вярата в концепцията за модерното общество, в неговите институции като недвусмислена цивилизоваща сила, в неговите закони като защита срещу порочните страсти. Тази несигурна вяра е утвърдена от негативната секуларна теология, произлязла от разкриването на нацистките престъпления: Никога вече. Собственият категоричен императив на следвоенния период постепенно придоби институционална форма със създаването на организации като Международния съд и Международния наказателен съд и бдителни организации за защита на правата на човека като Amnesty International или Human Rights Watch. Основният документ от следвоенните години, преамбюлът на Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 г., е пропит от страха да не се повтори расовият апокалипсис в миналото на Европа. През последните десетилетия, когато утопичните представи за по-добър социално-икономически ред избледняват, идеалът за правата на човека черпи още повече авторитет от спомените за голямото зло, извършено по време на Холокоста.

От испанците, борещи се за справедливост след дълги години на брутална диктатура, латиноамериканците, агитиращи в името на своите desaparecidos [безследно изчезнали по време на диктатурата на Франко], и босненците, апелиращи за защита от сръбската политика на етническо прочистване, до корейския призив за обезщетение на „жените за утеха“, поробени от японците по време на Втората световна война – спомените за страданията на евреите в ръцете на нацистите са основата, върху която са изградени повечето описания на крайната идеология и жестокост, както и повечето искания за признаване и обезщетение.

Тези спомени са спомогнали за дефинирането на понятията за отговорност, колективна вина и престъпления срещу човечеството. Вярно е, че с тях непрекъснато се злоупотребява от представителите на военния хуманитаризъм, които свеждат правата на човека до правото да не бъдеш жестоко убит. А цинизмът се ражда по-бързо, когато шаблонните начини за отбелязване на Холокоста – тържествени екскурзии до Аушвиц, последвани от възторжено другаруване с Нетаняху в Йерусалим – се превръщат в най-лесния път към уважение за антисемитски настроени политици, ислямофобски агитатори и Елон Мъск. Или когато Нетаняху дава морално опрощение в замяна на подкрепа на откровено антисемитски настроени политици в Източна Европа, които непрекъснато се опитват да реабилитират пламенните местни палачи на евреи по време на Холокоста. И все пак, при липсата на нещо по-ефективно, Холокостът остава незаменим като стандарт за оценка на политическото и моралното здраве на обществата; паметта за него, макар и склонна към злоупотреби, все още може да се използва за разкриване на по-коварни беззакония. Когато преглеждам собствените си текстове за антимюсюлманските почитатели на Хитлер и зловредното им влияние върху днешна Индия, се учудвам колко често съм цитирал еврейския исторически опит, за да предупредя за варварството, което става възможно, когато се нарушат определени табута.

Всички тези универсалистични ориентири – Холокостът като мярка за всички престъпления, антисемитизмът като най-смъртоносната форма на фанатизъм – са застрашени да изчезнат, когато израелската армия избива и подлага на глад палестинците, разрушава техните домове, училища, болници, джамии, църкви, бомбардира ги във все по-малки лагери, като в същото време обявява за антисемити или застъпници на Хамас всички, които я молят да престане – от ООН, „Амнести интернешънъл“ и „Хюман райтс уоч“ до правителствата на Испания, Ирландия, Бразилия, Южна Африка и Ватикана. Днес Израел разрушава сградата на световните норми, построена след 1945 г., която се клати след катастрофалната и все още ненаказана война срещу тероризма и реваншистката война на Владимир Путин в Украйна. Дълбокият разрив, който усещаме днес между миналото и настоящето, е разрив в моралната история на света от нулевата 1945 г. насам – история, в която Холокостът в продължение на много години е централно събитие и универсален ориентир.

Предстоят още трусове. Израелските политици са решили да предотвратят създаването на палестинска държава. Според неотдавнашно социологическо проучване абсолютно мнозинство (88 %) от израелските евреи смятат, че мащабът на палестинските жертви е оправдан. Израелското правителство блокира хуманитарната помощ за Газа. Байдън сега признава, че израелските му подопечни са виновни за „безразборни бомбардировки“, но натрапчиво им предоставя все повече военна техника. На 20 февруари САЩ спряха за трети път в ООН отчаяното желание на повечето хора по света да сложат край на кръвопролитието в Газа. На 26 февруари, докато ближеше сладолед, Байдън изказа собствената си фантазия за временно прекратяване на огъня, която бързо беше отхвърлена от Израел и Хамас. В Обединеното кралство лейбъристите и консерваторите търсят словесни формули, които да успокоят общественото мнение и същевременно да осигурят морално прикритие на кръвопролитията в Газа. Едва ли изглежда правдоподобно, но доказателствата станаха неопровержими: свидетели сме на някакъв вид колапс в свободния свят.

В същото време за безброй безсилни хора Газа се превърна в основно условие за политическо и етично съзнание през XXI век – точно както Първата световна война беше за едно поколение на Запад. И все по-често изглежда, че само тези, които са разтърсени от бедствието в Газа, могат да спасят Холокоста от Нетаняху, Байдън, Шолц и Сунак и отново да унифицират моралното му значение; само на тях може да се разчита да възстановят това, което Амери нарича равновесие на световния морал. Много от протестиращите, които седмица след седмица изпълват улиците на своите градове, нямат непосредствена връзка с европейското минало на Холокоста. Те съдят Израел по-скоро по действията му в Газа, отколкото по осветеното от Холокоста искане за пълна и постоянна сигурност. Независимо дали знаят за Холокоста или не, те отхвърлят грубия социално-дарвинистки урок, който Израел извлича от него – оцеляването на една група хора за сметка на друга. Те са мотивирани от простото желание да поддържат идеалите, които след 1945 г. са изглеждали толкова всеобщо желани: зачитане на свободата, толерантност към различието на вярванията и начините на живот; солидарност с човешкото страдание и чувство за морална отговорност за слабите и преследваните. Тези мъже и жени знаят, че ако има някаква поука от Холокоста, то тя е „Никога вече за никого“: лозунгът на смелите млади активисти на „Еврейски глас за мир“.

Възможно е те да загубят. Може би Израел, с неговата психоза на оцеляване, не е „горчивата реликва“, както го нарече Джордж Щайнер – по-скоро той е предвестник на бъдещето на един банкрутирал и изтощен свят. Гръмкото одобрение на Израел от крайно десни фигури като Хавиер Милей от Аржентина и Жаир Болсонаро от Бразилия и покровителството му от страни, в които белите националисти са заразили политическия живот – САЩ, Обединеното кралство, Франция, Германия, Италия – подсказва, че светът на индивидуалните права, отворените граници и международното право се отдалечава. Възможно е Израел да успее да извърши етническо прочистване на Газа, а дори и на Западния бряг. Има твърде много доказателства, че арката на моралната вселена не се протяга към справедливостта; могъщите хора могат да накарат своите кланета да изглеждат необходими и справедливи. Никак не е трудно да си представим триумфален завършек на израелската атака.

Страхът от катастрофално поражение тегне над умовете на протестиращите, които прекъсват предизборните речи на Байдън и биват изгонени под хор „още четири години“. Недоумение за това, което виждат всеки ден на видеозаписите от Газа, и страх от още по-безцеремонна жестокост преследват онези онлайн инакомислещи, които ежедневно порицават стълбовете на западната четвърта власт за тяхната съпричастност към грубата сила. Обвинявайки Израел в извършване на геноцид, те сякаш умишлено нарушават „умереното“ и „разумно“ мнение, което поставя страната, както и Холокоста, извън съвременната история на расисткия експанзионизъм. И вероятно не убеждават никого от закоравелия западен политически мейнстрийм.

Но тогава самият Амери, когато отправя възмущението си към мизерната съвест на своето време, „изобщо не говори с намерението да убеждава; просто сляпо хвърлям думата си на везната, каквото и да тежи тя“. Чувствайки се измамен и изоставен от свободния свят, той изказва възмущението си, „за да може престъплението да се превърне в морална реалност за престъпника, за да може той да бъде въвлечен в истината за своето злодеяние“. Днешните шумни обвинители на Израел изглежда целят малко повече. Безброй милиони хора днес обявяват в публичното пространство и в цифровите медии своето яростно възмущение срещу дивашките действия и пропагандата чрез премълчаване В този процес те рискуват да вгорчат трайно живота си. Но може би само възмущението им ще облекчи, засега, палестинското чувство на абсолютна самота и ще допринесе за спасяването на паметта за Холокоста.

Превод: Димитър Кенаров