Доц. д-р Борислав Цеков: Провалът на едно политическо поколение

В политиката, както в много други социални процеси, има поколенчески вълни, поколенчески борби и каузи. Идеята за „смяна на поколенията“ и „нови лица“ често се експлоатира за целите на тази или онази новопоявила се партия, за да се внушава, че едно ново поколение задължително ще бъде по-добро от предходните. Това се превръща в политическа холофраза, т.е. фраза, която обхваща цяла система от представи, процеси, явления. Като кажеш, че се сменя поколението в политиката, все едно казваш – идва по-добро бъдеще. Примитивно и невярно, но пък ефектно като пропагандна залъгалка.

У нас станахме свидетели на масираното пропагандно налагане на холофразата за „новото поколение в политиката“ при продуцирането на партия „Продължаваме промяната“ през 2021 г. В тази партия се включиха, според собствените им заявки тогава, хора, които не са участвали в политиката, а имената им не били замесени в публични скандали. Това беше условието за участие тогава, днес едва ли биха си го поставили, защото всички те не само са овъртолени в десетки публични скандали, но са и интегрална част от политическото статукво.

Тогава обаче им се създаваше целенасочено образ на поколенческа партия на милениалите - поколението Y, родено през 1980-те до средата на 1990-те години, и на зумърите - поколението Z, родено през втората половина на 1990-те докъм 2012 година. Спомням си, че когато отивах към избирателната секция през ноември 2021 г. няколко младежи, на които по лицата им личеше, че пият предимно соево лате, си паркираха тротинетките и коментираха, че за първи път ще гласуват, защото имало „някакви от Харвард“, с които били „от едно поколение“.

Така „Продължаваме промяната“ излезе на арената с претенцията за поколенческа партия, която ще постави ново начало. Това беше „червената нишка“ в тяхната партийна реторика, послания, опорни точки. От заканителната заявка „идва ново поколение в политиката“ (по Асен Василев), през фанфарното дадзибао, че това било „поколенческа революция“ (по Владимир Левчев - фен на „Промяната“), до пропитото с партиен хилиазъм бълнуване, че тяхната партия била „шанс за България, който се случва на едно поколение“ (по Андрей Гюров). И така нататък.

Проблемът на тази, иначе успешна стратегия за ангажиране на един доста алиениран от политиката електорален сегмент, беше, че допусна стратегическа грешка. Залитна в хунвейбинщина, като обяви всичко преди тях за тъмна епоха, а своето собствено възшествие в политиката - за начало на ново политическо летоброене. Заедно със своите по-стари аватари, чиято поредна партийна реинкарнация все още носи наименованието „Демократична България“, те опаковаха хунвейбинската си претенция с пропагандния образ на „добрите сили“. Те били добрите, всички останали - лоши. Щели да възродят България, която всички останали били съсипали. За повече политологична плътност, а и за да се придаде някак епохален характер на борбата им за власт, заимстваха и въведеното от Световната банка през 2000 г. понятие за „завладяната държава“.

„Добрите сили“ освобождават „завладяната държава“. Банален комиксов образ, който върши работа в избори, но до време. За ПП-ДБ, и особено за „Продължаваме промяната“, това време свърши. Провалиха се. Нещо повече, понеже се изживяват като поколенческа партия, те лепнаха петното на провала върху цяло едно политическо поколение, което се оказа неспособно да излъчи качествени и компетентни политически лидери, да конструира по-широки обществени и политически консенсуси, без каквито не са възможни големи реформи. Гарнираха хунвейбинската си философия с дребнаво партийно сектантство, като отблъснаха всички, които можеха да бъдат съюзници за предлаганите реформи. Демонстрираха безогледна алчност за власт, постове и държавни привилегии. Затънаха в скандали за гранд-корупция, обслужване на кремълски интереси, измами и контрабанда. Оказаха се подвластни на видими с просто око влияния на сенчести и полусенчести фигури от задкулисието. „Промяната“, която предложи това поколение, се оказа „три в едно“: политически инфантилизъм, управленско невежество и цинична арогантност. То не бяха „куролации“, то не беше Здрасти, Аз Съм Наско, то не бяха шоу-програми за „драг-кралици“, финансирани от бюджета за култура, то не беше чудо. Накрая оплескаха и Конституцията.

Тъжната констатация е, че през изминалите четири години, през които или управляваха, или имаха определящо влияние върху политиката, в държавата не беше сложен камък върху камък. Нито една национална цел не беше постигната или поне придвижена с необходимото темпо напред. Безвремие. Пустословие. Безидейност. Непригодност да се ръководят политически процеси и да се канализира в положителна посока обществената енергия.

Това политическо поколение демонстрира колко драматична е разликата между света на „Тик-ток“ и на социалните мрежи, от една страна, и света на книгите и държавността, от друга. Това е и голямата разлика между поколенията - днешните с повърхностни уики-знания, вчерашните - със системни и задълбочени знания.

Всъщност, след демократичните промени през 1989 г., няма по-провалено политическо поколение от това, което претендираше да „оправи България“ чрез ПП-ДБ. Равносметката за изминалите вече почти 35 години е повече от красноречива. Големите достижения и дълбоките реформи, които върнаха България в Свободния свят, бяха постигнати от поколението на „бейби бумърите“ (поколението на нашите родители, родено след Втората световна война до средата на 1960-те години) и от „поколението Х“ (нашето поколение, на родените след тях до началото на 1980-те). „Бейби бумърите“ преведоха държавата без кръв и съкрушителни сътресения през сгромолясването на съветския лагер, приеха демократичната Конституция и трансформираха прогнилата държавна икономика на социализма в свободно пазарно стопанство.

Това бяха изключително сложни, противоречиви и конфликтни процеси, които се увенчаха с успех, независимо от гигантските трудности, през които трябваше да премине обществото. И от огромните нови проблеми, които непрекъснато се генерираха, като естествен спътник на всяка такава обществена трансформация. Присъединиха България към Съвета на Европа, което беше признание и легитимация за демократичното конституционно управление. Стартираха процеса по присъединяване към ЕС и НАТО. Нашето поколение - поколението Х - на свой ред продължи и завърши успешно присъединяването към ЕС и НАТО. Това беше процес на всеобхватни и дълбоки реформи, революционни по съдържание, в законодателството, администрацията и икономиката. Затова бейби бумърите и поколението Х са поколенията на политическия успех на България. Докато милениалите и поколението Z вече се очертават като поколенията на политическия провал, заради партиите и политиците, които излъчиха. С цялата условност на подобни обобщения.

Държавата наистина се нуждае от нови промени, които да отворят нов хоризонт за развитие. Но това не става с „поколенчески партии“ от хунвейбини, а с „коалиция на поколенията“, способна да изгражда широки обществени мнозинства за промяна. С други думи - от повече единодействие на опитните, знаещите и можещите партийни политици, обществени фигури и експерти, които са доказали, че могат да постигат резултати. Защото държавата в крайна сметка не е „старт-ъп“, който да изхарчи едни пари, осигурени от екстравагантни инвеститори, пък каквото стане. Държавата е общо дело и успява, само когато има приемственост на поколенията в политиката.