Цар Фердинанд – щрихи от характера и личността

Изследване на Банчо Банов, Финансов експерт

След като Фердинанд, бившия и абдикирал цар бе погребан в България считаме за редно да повдигнем завесата от някои щрихи от характера на монарха.

В една книга: „Фердинанд – циник….“ е публикуван очерк за владетеля от Петър Тодоров Цачев (1881г.-1955г.) деец на Демократическата и Радикалдемократическата партия, министър на финансите в правителствата на Цанков (1923-1926) и К. Георгиев (1934-1935).

„Идването на Фердинанда съвпадна с голяма държавна криза. Той зае престола не само непризнат от Европа. Фердинанд трябваше да се справи с неприрязънта на нашия освободител и на своя сюзерен (предполага се Турция). Да се закрепи в една държава…ето неговата първа голяма задача. И той я разреши много успешно…Най-напред той се справи с нашите политици волнодумци, много от които пилееха грозни канонади срещу „пришълеца“. Недоволни, че у нас князува хонвед (войник от унгарската революционна армия) (явно се има в предвид австро-унгарската – б.а.) вместо братушка, убедени, че той ще проиграе бъдещето на тяхната родина. …За тази тяхна дързост тия хора бяха в късо време разчистени.“(стр. 84)

„Като школуван артист, Фердинанд наметна конституционна тога, скри под нея същинските свои намерения и обяви на всички, че оставя правителството да управлява.“(стр 85).

Държави, в които свободата е още млада и навика да се мисли свободно несъздаден, лесно се огъват под политическа тирания. България преживя време на тежка реакция, бърже почнаха да редеят независимите честни хора. Фердинанд не управляваше, той само царуваше, изучаваше политическите лица, с които идваше в съприкосновение и допущаше да се изпълняват присъдите над неприятните хора…Така биде разчистена една редица от заблудени мечтатели, като се прочете и един жесток урок на народа: че има българи по-лоши от Фердинанда. За да оценят качествата на „пришълеца“, главите на неговите поданици трябваше да изпитат ужасите на които е способен българин-министър. Не мина много време и от всички краища започнаха да се отправят молящи очи към принца от Кобург, за да ги спаси от родните управници на България.“ (стр.85)

„За 5 години само ние бяме успели да създадем конституцията, да я премахнем и да я възстановим наново, след това да водим една война, да изпъдим един княз (Батемберг) и да сменим десетина кабинети.“ (стр.86).

„На един трон не се слагат старци – мощи. Когато Бисмарк забеляза, че император Фридрих е физически недъгав, той се помъчи да го премахне бърже, безцеремонно; на престола беше нужно лице с темперамент и с повече воля.“ /Става дума за пруския крал и германски император Фридрих III (1831-1888), син на император Вилхелм І и баща на император Вилхелм ІІ; царувал само 3 месеца.)/ (стр. 86)

„Дошъл в разцвета на своите сили…Фердинанд поиска най-първо да създаде свой собствен свят, в който да царува като деспот…той намери бърже хората които му бяха потребни…вписването името на един влъдетел в тъмните скрижали на гешефта той не считаше за недостойно…Както знаеше също от старите икономисти, че земята е източник на всички богатства, той стана в късо време големия лендлорд в страната.“(стр. 87)

„Никой не се зае да постави в равновесие неговите силни страсти, да намали неговото вродено високомерие. Никой не се помъчи да го отклони поне от един от неговите многобройни капризи, нито да му посочи, че вън от лекомисления свят на суетата има друг мир – свят чисто човешки, морален.“ (стр 88).

„Фердинанд …като развиваше изкуственото честолюбие в много дребни, нищожни хора, той създаде от тях опасни политически маниаци: хора на двореца, не на дипломацията, още по-малко на управлението. За да се държат на височината, където ги бе поставил, те, от своя страна, поставяха над всичко царския интерес и царската воля.“ (стр.88). „Фердинанд… властен, виолантен (агресивен), крайно неуравновесен, чувствен, който понякога дава най-резки гами-настроения, от прекалени ласкателства – ордени, нежност и елегия – до скандальозни грубиянства.“(стр. 89).

"Фердинанд чувстваше особена потребност да изложи, нарани, да принижи от достойнство всекиго, от когото не зависи… Да уязви съвсем безпричинно – ето най-важното.“ (Стр.89). „Със Стамболов той управлява дълго време и нямаше причини да бъде недоволен от него: доведе го, запази го, закрепи го, даде му първите уроци по управлението.

Всичко това не го лиши от насладата да се надсмее злъчно на беззащитния диктатор. Митингите, които Стамболов нареди, разправя Фердинанд, за да ми докаже, че той има още народа със себе си, засегнаха и него. Когато Стамболов ме моли по-после да го спася от тълпата, която искала да го убива и да разграби дома му, аз му отговорих: Бъдете спокойни! Аз помолих господа министрите да вземат мерки и Ви запазят от Вашия народ.“ (стр.90)

„На един от своите секретари Фердинанд заявява: „Вие имате едно единствено достойнство, че не знаете да говорите, пардон, че вечно мълчите.“(стр. 90)“Той сочи веднъж презрително при едно дине (вечеря) някои от своите министри: „Жалки слуги! Те идват да пият виното ми. Добре поне, че не задигат със себе си и приборите ми.“ (Стр.90).

„В своето самотно величие Фердинанд не изпитваше и към народа по-малко презрение. И не се мъчеше да го скрие. На неговите ядовити остроти бяха изложени нравите, духа и учрежденията на страната. Университета той не обича, защото демонстрирал срещу него. Парламента той не зачита, защото го посреща хладно и мълчаливо, някои от обществениците мразеше, понеже бяха хора самостойни. Лекомислен и нагъл, той нямаше уважение към никого и нищо.“ (стр.91).

„Опиянен от шума на тържествата – много от които продължаваха като седмичните карнавали във Венеция – повечето от министрите се увличаха от излишния, празен блясък…Фердинанд умееше да придаде на своите скъпо платени пози вървежа на голямата политика…напр. многобройните юбилеи, двадесет и пет и годишнини, пълнолетия, възшествия, посрещане на владетели и т.н. Обкръжен с видни гости от чужбина, с блестящи свити…Фердинанд беше способен да повярва, че всичката тържественост е заслужено коронясване на неговите признати заслуги, че тази позлатена тълпа е събрана само за едно мълчаливо поклонение пред неговите големи, безспорни дарби. Тласнал страната към безразсъдния разкош и към лукса, той престана да се занимава с действителното значение на всяка служба.“ (стр.91)

Фердинанд не мислеше, че авторитетът на монарха е толкова по-голям, колкото е по-нисък ранга на неговите приближени. За Батемберг всеки по-висок ранг трябваше да се извоюва едва ли не с една бойна рана. Фердинанд, напротив …че привилегия единствено на монарха да каже кой какъв чин заслужава…Така той не можеше да различава и временните военни придобивки от действително постигнати резултати. Началните успехи през войните засилваха в безкрайна степен неговите крайни необуздани желания. Тактиката и мярката в политиката се смениха с халосия.

Примери много. Когато Турция моли за мир, той забранява на министър председателя да преговаря, „защото е неприятно изненадан и дълбоко огорчен от това предложение на великия везир.“ Защо Фердинанд е толкоз силно засегнат от една молба, която идва тъй навреме за съвземането на нашата уморена и разредена от болести и сражения армия.“(стр. 92)

„Защото неговия слух долавяше от всички посоки фанфарите на славата и неговата мисъл не описваше никакви дъги, движеше са направо към купола на „Св. София“. За царя на българите войната преставаше да има резултат без неговия бляскав кортеж във вълшебния мистичен град (Цариград -б.а.).“ „Всички доводи на командващи армии са оставяни без внимание. Той заповяда да се настъпи към желаното място…царят чакаше края с голяма свита по височините на Ак-Калан. Това не беше блясъкът на пълководец, с който царят искаше да увлече своята войска, но (а) преходния шум на парада, от който той сам падна в изкушение за своите големи дарби като военачалник. Фердинанд нареди нападението на Чаталджа и поражението с големия позор създаде първата предпоставка за преживяната народна катастрофа.“ (стр.92-93)

„Заплетените във войната надвесват нов враг над България. Румъния се явява – при съчувствието и застъпничеството на двете групировки. Това засилваше повече упорството на Турция и домогванията на сърби, гърци и черногорци. В тия страшни дни Фердинанд натискаше все по-нервно разните бутони на войната. Всички могат да бъдат сплашени, само не той.“ (стр.93)

„Цезар! Всичко, което смущава цяла Европа, нему не прави впечатление. Това са дреболии за неговия устрем, за неговия гений. Може Русия да ни угрозява, Австрия и Германия също, може една страшна коалиция да се готви срещу нас от Карпатите до Солун, от Чаталджа до Адриатика – не важи. Напред!“(стр. 93)

„Втората война с Турция също не донесе Родосто. Вперил поглед в тази посока, фуриозен той ругае всички, които са приели тази граница-извоювана със свръхчовешки усилия. Той прогонва от вагона си официални лица, не приема на доклад министри…Несполуката на изток, застрашителните слухове от запад и север, предупрежденията на Русия, Англия и Германия за умереност и самообладание, правят Фердинанд вбесен против всички…готов е да воюва с всички. От тогава се осветлява в душата му 16 юни (тогава Фердинанд дава заповед да бъдат нападнати съюзниците, което води до първата национална катастрофа).“(стр 93).

По-нататък се казва в документа, че след поражението Фердинанд не премисля случилото се с хладен разум. „Отмъщение! Само така ще изчезне онова душевно състояние, което сковаваше всичките му нерви.“(стр.94) „След Междусъюзническата война, неговият ум, затъмнен от омраза, се счете за подигран и излъган, за наскърбен и предизвикан. И тази обида той чувстваше особено жестоко, като горяща рана на своята душа. Това именно определи и неговата бъдеща политика, сложена на лични чувства. Тази политика не можеше да бъде защитена със загубения негов престиж. И затова той започна да говори за черна изневяра от страна на всички: за подлостта на съседите; за предателството на Славянска Русия; за неискреността на Съглашението, като заживя с непрестанни гримаси и проклятия. И понеже след първата катастрофа не се намери у нас кураж да (се) овладее и да обезвреди една престъпна воля, неговата политика на личен реванш не срещна противодействие.“ (стр. 95)

Вместо заключение: „Недоверието на Фердинанд към хората, неуважението и подценяването им ги лиши от значение пред него, но същевременно лиши и него от полезни съвети, от предупреждение и прозорливост. Откъснат от действителността, от простите и ясни оценки на народа, когото не се постара да разбере, защото имаше едно недобро чувство към него – той не се справи и до край с реалните политически сили и с действащите настроения.“