Кои са традиционните ценности на България?

Коментар на Йоанна Елми:

България, август 2024 г., гореща вълна, засушаване. Публикация във Фейсбук призовава за изпълняване на „ритуала "Пеперуда" по всички краища на България“, [sic.], за да се предизвика дъжд. Потребителката се зарича, че „всеки ден ще слагам на стената си снимка и текст на песничките от ритуала“. В деня, в който депутатът Йордан Цонев обяснява, че божието законодателство е най-съвършеното законодателство, ритуалът за дъжд е споделен 270 пъти и харесан стотици пъти.

Този текст е парадокс – от него няма смисъл в общество, леко позакъсняло за Просвещението. Явно все още предстои да установим, че ритуалите за дъжд не работят, че ваксините срещу шарка, морбили и туберкулоза спасяват животи, че сексуалната ориентация не е заразна и че е необходимо разделение между държава и църква, защото иначе се оказва, че „божиите“ закони подозрително съответстват на интересите на разни „в сюртуци, в ресѝ и слепци с очи“. Но както по време на Просвещението и Възраждането, така и сега, тези текстове трябва да се пишат, дори когато няма кой да ги чете – просто за да се отсрамим пред историята.

Изконната традиция на нашата омраза

Конспирацията, уроките и съмнението са точно толкова национални ценности, колкото тройката кебапчета и ракията. За това си има редица причини, описвани през годините от Ботев, Алеко, Иван Хаджийски, Георги Марков и други големи българи. Но Българите обичат своите герои едва след като са се уверили, че същите са на безопасно разстояние – например в отвъдното.

Та нали самото раждане на България се случва пряко мнозинството, благодарение на слаб вътрешен импулс, подходящ исторически момент и интересите на няколко империи. Тази история е разказана и в „Под игото“, който много малко българи всъщност са чели, а още по-малък е броят на разбралите го. „Тук се пръскат революционни идеи против държавата на негово величество султана“, казва Кириак Стефчов, преди да се изнесе със свитата си от открития урок. Свобода, равенство, братство – това не са идеали, а пропаганда срещу империята, и то в класната стая. Жалко, че Уикипедия не е съществувала, че да се измисли един закон… Интересуват ме и останалите герои в сцената, която се учи и в училище – мълчание, недоумение и безпокойство, че се е казало нещо революционно. Слава Богу, че е един Бойчо Огнянов, че да ги отсрами. И, както вече казахме, добре че героите умират в последната глава.

През 1893 г. 84.36% от българското население е неграмотно и сме предпоследни по грамотност в Европа. С изграждането на държавата идва национално образование, но времето на империализми, шовинизми и национализми дава отражение върху това как българинът формира идентичността си: не спрямо постижения и принципи, а спрямо (как мрази или люби) другите: турците, руснаците, австроунгарците, германците, евреите и т.н. С поглед към миналото, докато идеалите на Левски умират в етническите прочиствания и войните за величието на същото минало, обхванали региона.

С Втората световна война идва апогеят на антисемитизма или казано на съвременен език – вярването, че евреите са антибългари, които не изповядват традиционни ценности (и е доста съмнително, че са твърде образовани и богати). България се гордее с това, че е спасила своите евреи от лагерите, но Законът за защита на нацията им отнема редица граждански права, изселва ги и конфискува имуществото им. С една дума, казва правителството на Богдан Филов, нека си бъдат евреи, но да не парадират с това.

Отрицателен подбор

Съветската окупация през 1944 г. и производната ѝ власт допълва тези „добри“ примери: изтребването на българския интелектуален и предприемачески елит, отнемането на имущество, разселването, забраната за практикуване на професията, лагерите... Комунистите премахват образователния ценз за учителската професия, което Татяна Ваксберг сполучливо именува „възходът на необразованите“.

Почти пет десетилетия българинът няма как да се развие без благословията на Партията. Десетилетия наред не най-талантливите, интелигентните и способни българи, а онези, които са били най-сервилни и съобразителни спрямо режима, успяват да прокопсат и да бъдат начело – навсякъде. Георги Марков описва тези процеси в своите репортажи, а писателят Захари Карабашлиев говори за „отрицателен подбор“. Доносничеството, паразитирането на гърба на държавата и врагоманията стават традиционни ценности. А през 70-те и 80-те е добавена и щипка национализъм и шевици с културната политика на Людмила Живкова.

Порция „традиционни ценности“ с гарнитура

Същият ден, същото място, друга Фейсбук публикация. Един потребител е публикувал снимка на софра с носталгия по миналото. Други му се карат – софрата не е българска, а турска, значи антибългарска. Усеща се нужда от разясняване в крайна сметка какви са традиционните ценности, които браним. И кое е миналото, към което се връщаме, за да живеем по-добре.

Семейството. Добре де, но в България и навсякъде по света хетеросексуалните двойки продължават да са мнозинство и норма. Това няма да се промени, само защото сме дали право на едно малцинство от хора да живеят нормално, да си празнуват нещо веднъж в годината или защото, не дай си Боже, сме ги споменали.

Християнските ценности, по Борисов. Хубаво, ама червения конец и ретроградния Меркурий в коя християнска традиция ги пишем? А ритуалите за дъжд? Какво правим с 60% от децата в България, родени извънбрачно? А разводите – тях забраняваме ли ги?

В този ред на мисли – жените. Християнско и традиционно ли е те да работят друга работа, освен домашна и полска? Не следва ли учителската професия отново да стане мъжка, а също и актьорската? После – в кои дни е разрешено на жените да шетат и в кои – не? Какво става например, ако мъжът ти се прибере и иска да яде, а по канон – библейски или, защо не, фолклорен – точно на този ден не трябва да се пипа нож поради риск от засушаване, лоша реколта, Божи гняв? Йордан Цонев да разтълкува.

Да няма западни грантове. Добре, нека спрем работата на стотици фондации, които подобряват живота и средата на всички ни. Но нека няма и Еврофондове – стига толкова пътища, инфраструктура, пари за земеделие и реставрация на културно наследство. И защо да спираме дотам? Нека няма и западни коли и западна техника, да не се работи за западни компании, нека не се слуша западна музика и да не се гледат западни филми. В крайна сметка, ако една голяма част от българите са прави, гейовете вече са подчинили запада и не можем да рискуваме влияние през упадъчна литература, кино и музика.

Какви точно са идеалите и ценностите?

Да сме свободни, да не сме васална държава. Звучи чудесно. Защо обаче турското робство е „робство“, принадлежността ни към Европейския съюз и НАТО е заговор за съсипването на държавата, а съветската окупация и реалното, документирано подчиняване и унищожаване на държавата, както и продължаващото заливане на България с пропаганда, е „братство“? И защо свободата и този път е с привкус на насипни руски бонбони от бакалията на село?

Българите имаме здрави корени в традиции като омразата, страха от другия, васалните диктатори и дрогата на авторитаризма. Имаме и здрава традиция едно просветено малцинство, което приживе е обект на най-гадна жлъч и омраза, да бута с всички сили държавата към някакво бъдеще. Жива е и традицията на мнозинството периодично да ограничава, подчинява и в крайна сметка да изтребва малцинството, ей така, за да видим колко по-бавно може да кретаме към идеалите, с които всички – образовани и необразовани, консервативни и либерални и т.н. – бихме живели една идея по-добре.

Дами и господа политици, „консерватори“, „възрожденци“, скъпи сънародници – може ли да разясните точно кои са вашите ценности? Не срещу кого, а за какво се борите?

И готови ли сте за миналото, което си избирате?