От половинчата военна подкрепа – към неизгодни мирни преговори

Наскоро генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг предупреди, че войната в Украйна може да продължи и 10 години. И Европа трябва да бъде подготвена за това.

Подобна прогноза може да звучи стряскащо, но на фона на досегашното развитие въобще не изглежда нереално. В немалко отношения, войната в Украйна започва да прилича на ирано-иракската от 80-те години на миналия век, в която двете страни воюват изтощително в продължение на осем години и накрая сключват примирие на практика на изходни позиции.

Тогава съотношението на населението между Иран и Ирак наподобява това между Русия и Украйна, но по-малката страна (Ирак) разчита на солидна международна подкрепа - парадоксално, и от членки на Варшавския договор, и от НАТО-вски държави, и от "неутрални". Още по-парадоксално е, че Ирак се радва на тази подкрепа при положение, че формално тя е агресорът. Но в крайна сметка мирът връща предвоенните граници - само дето всичко това се случва на цената на над 1 млн. човешки жертви (общо), около 350 милиарда щатски долара военни разходи за двете страни, плюс вкарване в употреба от страна на иракската армия и на химическо оръжие - както срещу противникови бойци, така и срещу мирно население (Халабджа). Отделно, Ирак задлъжнява с около 14 милиарда долара на Кувейт - което се смята за една от причините войските на Саддам Хюсеин да нахлуят в емирството през 1990 г.

А какво имаме в Украйна? След първоначалния руски "блицкриг" и последвалото отблъскване на руските сили от украинските, ще видим, че фронтовата линия не се е измествала съществено през последните две години. Настъпления, контраофанзиви, Бахмут, Авдеевка, Часив Яр, Николаев, Херсон, Харков, Одеса (без претенция да са подредени хронологично) - и за никоя от страните не може да каже, че е взела стратегическо предимство, което да предопредели скорошната ѝ победа. Да не говорим, че битките за нито едно от тези населени места не може да се сравни - нито по значимост, нито по драматизъм - с навлизането в предградията на Киев или с обсадата на Мариупол.

Войната отдавна се е превърнала в позиционна, война на изтощение, в която по-голямата страна чака по-малката да бъде изоставена, за да се наложи над нея. Или, ако това не се случи, да се стигне до примирие, което да затвърди текущото положение (а то не е в полза на Украйна, респективно и на подкрепящите я държави).

Дотук се стигна заради половинчатата международна помощ, която се оказва на Украйна. Половинчата е, защото стига колкото да се удържа агресорът. Ако я нямаше изобщо, досега Киев да е капитулирал пред Москва; ако беше по-адекватна, досега руските части да са прогонени от територията на Украйна.

И като става дума за недостатъчна подкрепа, упреците би следвало да са основно към европейските държави. Защото дори преди американският Конгрес да гласува мащабната военна помощ за Украйна в размер на 61 мрлд. долара, Съединените щати вече бяха доста по-напред от Европа по отношение на подкрепата за Киев.

Сравнение, публикувано от Дойче веле през април тази година, сочи, че Вашингтон вече е поел ангажименти към Киев в размер на 42 милиарда евро от началото на руската инвазия насам (без да се брои одобрената от Конгреса помощ). Докато от европейските държави "първенец" в това е отношение е Германия (17.7 млрд. евро), следвана от Дания (4.5 млрд. евро), Великобритания (2.9 млрд. евро), Нидерландия (2 млрд. евро, обещани 4.4 млрд.), Норвегия (1 млрд. евро, обещани 3.8 млрд.), Полша (обещани 3 млрд. евро), Швеция (обещани 2 млрд. евро)... Допълнително бе осигурен и "Европейски инструмент за мир" - наднационален фонд на ЕС в размер на 5.6 млрд. евро. Но американската помощ (и канадската в размер на 2 млрд. евро) определено изпъква над усилията на Стария континент в това отношение.

Да, може да се каже, че докато Северна Америка акцентира върху военното подпомагане, Европа подкрепя финансово украинската икономика - но ако фронтът не издържи, каква полза?

Друг важен момент е, че помощта не бива да се разглежда (само) като дял от БВП и/или военния бюджет на съответната страна, а най-вече като заинтересованост войната да бъде доведена до успешен край. САЩ и Канада нямат чак толкова голям пряк интерес от войната в Украйна, че да се разчита основно на тяхната добра воля. Къде са Франция, Италия, Испания в това уравнение? Защо се допуска "дисбаланс" между помощта от държавите от източния фланг на НАТО и останалите в Европа?

Още повече, след президентските избори в САЩ през ноември е възможно американската помощ за Украйна да бъде... е, не чак спряна, но най-малкото "преосмислена". И не защото Доналд Тръмп и Джей Ди Ванс са на такъв акъл, а защото голяма част от гласувалите за тях американски граждани изобщо не са убедени, че е нужно да се приоритизира украинския казус пред чисто "американските" проблеми.

Европа не е спирала да заявява подкрепата си за Украйна. Декларативно. На дела е малко по-различно. Нека само да си припомним обещанието, което даде Жозеп Борел през февруари - Украйна ще получи от ЕС над един милион снаряда до края на годината. Обещание, което не се вижда как ще бъде изпълнено.

За бъдещ еврокомисар по външната политика е номинирана естонският премиер Кая Калас, което само по себе си е недвусмислен сигнал за втвърдяване на европейския курс спрямо Русия, т.е. ангажимент за по-сериозна военна подкрепа за Украйна. Само дано не се окаже, че Брюксел си остава само с намеренията. Защото докато Еврокомисията предполага, националните правителства разполагат (или поне досега такава е била практиката).

А немалко национални правителства са изправени и пред "умората" сред своите общества от продължаващата две години и половина война в Украйна. Да, Русия е агресор, няма две мнения, ама хайде да се приключва вече тая мъка - подобна позиция става все по-популярна сред европейските граждани и логично намира и политическо изражение. Което допълнително затруднява "мобилизацията" в Европа и накланя везните повече към дипломатически натиск за стартиране на мирни преговори, отколкото за по-мащабна военна подкрепа.

И тук стигаме до същината: има огромно значение от какви позиции се влиза в преговори за мир. Или казано другояче, "недоподкрепата" във военно отношение тласка към "неизгоден" мир.

Споразумение между Киев и Москва, при което Украйна не е възстановена в границите си от преди началото на "донбаския сепаратизъм" (единствено анексията на Крим може да бъде в краен случай преглътната, тъй като там нещата са по-сложни и с по-дълга история) може да се смята за провал - както за Украйна, така и за Запада. Да не забравяме, че Русия, освен териториалните претенции, ще има и военно-политически - демилитаризация на Украйна плюс отказ от кандидатстване за НАТО (може би и за ЕС).

Но от друга страна, няма как да бъде постигнато "печелившо" споразумение при сегашните реалности. Видно е, че украинската армия се задъхва; видно е, че досега постигнатото не би било възможно без международната помощ; видно е, че тези, които досега поддържаха Украйна, по един или друг начин се опитват да се "измъкнат" от играта. Е, как тогава да се постигне справедлив мир?

Въпрос за размисъл - и в Брюксел, и в другите европейски столици. Във Вашингтон имат и други грижи...