Може да е егоистично, но аз си искам живота

Александра Василева е една от най-експресивните и въздействащи млади български актриси. С едно трепване на гласа тя може да каже повече, отколкото някоя друга с цял шекспиров монолог. Мариус Куркински я избира за своя муза още с първите си режисьорски опити. Под неговата палка тя печели „Аскеер“ за изгряваща звезда за Антон-Страшимировата Дафинка от „Свекърва“ и „Икар“ за главна женска роля – за Камий от „С любовта шега не бива“ на Мюсе. Освен от сцената на Народния театър, публиката познава къдрокосата Алекс и с превъплъщенията й в тв сериалите „Седем часа разлика“ и „Четвърта власт“. В момента актрисата репетира с проф. Маргарита Младенова в „Сфумато“ бъдещ спектакъл по стиховете на Борис Христов, наречен „Терминал 2“.

Съпруг на Александра е режисьорът Григор Антонов, който от известно време е и съветник на президента Плевнелиев по тънкостите на културната политика. Дъщеря им Арлина – с име като момичето от песента на „Нова генерация“, наесен ще бъде първокласничка.

За утрешната церемония по връчването на театралните награди „Аскеер“ актрисата разкри пред Факти.бг, че вече се е сдобила с официален тоалет в египетски стил и в цвят корал, който й е любим. Дрехата си намира точната притежателка словом и цифром за 5 минути – постижение, каквото рядко се регистрира в хрониките на женския шопинг. Впоследствие се оказва, че роклята е германска – че с каква друга да бъде облечена г-жа Геше Готфрид, героинята на Райнер Вернер Фасбиндер, за която Александра има номинация за водеща женска роля?!

Александра, случва ли ти се да сънуваш преди важното събитие изхода от номинациите? Какви са предчувствията ти за специалната вечер? Имаш ли си своите суеверия, ритуали, фатализми?

В деня преди „Икар“-а за главна женска роля преди години, с извинение, ме „нацвъка“ едно пиле. И Гриша каза: О-о-о, ти ще го вземеш! Аз пък си помислих: Да, ама друг път... Всъщност той се оказа прав. Но няма значение кой ще бъде награден – сладка е похвалата, духовната награда за това, че има смисъл да продължаваш да се бориш с ветровете. И да бъдеш в тази професия. По някакъв начин са ни „отчели“, което е хубаво.

Тогава, при работата над „С любовта шега не бива“, самият процес беше много силен. И спектакълът продължава да се играе вече 10 години. В него има една реплика на Пердикан – героя на Владо Карамазов, който пита: „На колко години си, Камий?“ и аз отговарям: „На 18“. Говорили сме си с Владо и с Мариус, че представлението трябва да падне чак в момента, в който, като го кажа, публиката ще започне да се смее...

Режисьор на новия спектакълът „Свобода в Бремен. Г-жа Геше Готфрид“, донесъл ти поредното признание, е твоят съпруг Григор Антонов, който понякога те подлага на екстремни изпитания като актриса. Той ли е най-взискателният диктатор, с когото си работила?

Наистина ме е подлагал на големи изпитания на сцената. Първия път беше в „БиФем“ от Людмила Петрушевска, когато заедно с колежката ми Мимоза Базова трябваше да носим един общ костюм, от който не можеше да се излезе. Веднъж дори прекъснах представлението, защото получих пристъп на клаустрофобия. А втория път беше в „Замъкът“ на Кафка, от който можеше да се излезе, но представляваше една много малка и тясна къщичка, като капандурка. Май Гришата наистина като че ли е един от най-изискващите: той се цели високо и знае какво прави. Аз му вярвам, но много се караме и спорим по време на работа, понеже и аз съм магаре като него. Няма начин да не е така, защото ти трябва да вложиш себе си. Няма главна роля без „твоя“ тема. Ако ролята е без твоя тема и е главна, то просто няма роля – съществото ти ако не присъства.

Кое най-много те измъчи по време на репетициите за „Г-жа Геше Готфрид“?

Репетициите бяха доста тежки, а нямаше и изход за енергията: ние по цял ден сме заедно и се прибираме заедно. И като на най-близък човек той си изкарваше доста неща върху мене. Беше се създала дори ситуация, каквато е в пиесата - „Жените да не говорят! Да мълчат!“. Колегите много се бяха вживели в това подтисничество на жената. И аз, за да не развалям атмосферата на репетициите, трупах, трупах, трупах и понеже нямаше къде да се излее всичко това, то излизаше вкъщи... От време на време се споразумявахме и си стискахме ръцете, че това ще ни е последната работа задно. Край. Догорено. Точка. Но мина известно време, позабравихме и мисля, че ще работим пак. В същото време другите казваха: „Вие сте страшен екип, така добре се допълвате“. Сигурно на принципа на противоположностите.

Геше - героинята на Фасбиндер, също е нестандартна и крайна – убива всеки, който се изпречи на пътя между нея и свободата да бъде себе си...

Тя по ремарки на много места плаче. Говорих по този повод с психотерапевтка, която ми направи един от най-големите комплименти. Каза: „Много добре сте хванали психопатията на масовия убиец - той затъва и страда, но след това прескача извършеното с една невероятна лекота и продължава напред все едно не е било“. За да бъдеш истински вътре, ти трябва да си навиеш на пръста, че си убил децата си и всичките си близки. По едно време имах чувството, че ще умра, докато репетираме, че нямам ресурс да издържа трагедията, ужасяващите неща, на които е способен човекът...

Водеща тема в представлението е до какви бездни може да доведе унижението на жената, насилието над личността. По-рано ти участва в благотворителния проект „Зад вратата“, събрал едни от най-красивите актриси на България във фотосесия за календар, с чиято продажба трябваше да се съберат средства за горещ телефон за жертвите на домашно насилие. Защо тази кауза ти е толкова близка?

Това беше благородна кауза. Можеш ли да откажеш за такова нещо?! Беше за хубаво – да се обърне внимание на проблема. Слава Богу, аз самата никога не съм била жертва на домашно насилие, но съм говорила с такива жени. Те страдат от нещо като стокхолмски синдром, привързват се и казват, че обичат мъжете, които ги бият и унижават пред децата им. Предпочитат да търпят, само и само да не си причинят нещо още по-страшно и да разрушат генерално живота си. Както казваше моят професор Коко Азарян - най-голямата свобода е в ограничението. Намерил си уют там и се чувстваш толкова по-добре, колкото по-тесни са ти рамките...

Що се отнася до пиесата, за мен там по-страшна е принудата на обществото – обществената принуда, едно от чиито измерения е и насилието в семейството. Освен физически, има и психологически терор: когато човекът до теб или хората около тебе те принуждават да не бъдеш това което си. Ти няма да бъдеш това, което си – ще бъдеш това, което искаме от теб! По този начин се изкривява аурата ти, изкривява се пътят ти. Може би това е по-страшното. По-голяма е там погубата на човека и на душата му.

В момента, заедно с много твои колеги, ти си и едно от лицата в популярен предизборен клип. Какво те накара да се включиш в политическа кампания?

Не бих го нарекла точно политическа кампания. По-скоро ми харесва идеята, че се приканват хората да гласуват. Самият формат на клипа е взет готов от предизборната кампания на Барак Обама, ако не греша. Снима го Димитър Коцев-Шошо, с когото работихме в сериала „Четвърта власт“. Актьорите, които участваме в този клип, не сме взели пари за това. Поканиха ме - съгласих се. В последните години аз самата не гласувах, но сега реших, че ще отида и ще гласувам. Макар че нямам много надежда за ситуацията. Струва ми се, че конците се дърпат от двама-трима души на световно ниво и, каквото и да се случи, прокобата - ако е прокоба - ще си седи до откат. Ако някой е решил, че тая държава ще пропада, тя ще пропадне и каквито избори да се осъществят, няма да има спасение и надежда. Ако се появи някой, който наистина иска да промени нещо, системата ще го изгони, а може и направо да го гръмнат някъде.

С „Четвърта власт“ ти влезе в големите игри – там беше имиджмейкър на новоизгрял политически лидер. Опитът ти със сериала накара ли те да видиш с други очи родния политически живот? 

Започнах да се интересувам по-настоятелно от политика, повече да следя новините и научих доста гадорийки. Политиката обаче никога не ми е била основно вълнение, аз повече в пиесите си живея. Гледаш ли всеки ден новините, навлезеш ли прекалено в нещата, можеш да изпаднеш в страшна депресия. Аз имам дете и искам да го отгледам щастливо, трябва по някакъв начин да съхраня себе си, да не се ядосвам толкова много за онова, което всекидневно виждам по телевизията. Сигурно е егоистично, но аз си искам живота. Не искам все да трябва да го променяме ние – искам изначално да живея в добър свят и детето ми да расте в добра среда. Мисля, че това е дългът на всяка държава, а не ние да се борим и да пропилеем целия си един-единствен живот, за да променяме нещо, което сигурно никога няма да се промени.

Май не си очарована от перспективите в България...

Не искам обаче и да се оплаквам. Ние имаме предимството на бягството в изкуството, така че това е някакво спасение.

Коментирате ли с близките ти ситуацията в страната? Твоят свекър – ген. Арлин Антонов, е известна обществена фигура. За хората в Пазарджик той ще остане легендарен със силовата акцията срещу криминалната престъпност в ромското гето на града в началото на 90-те.

Той е човек, който наистина се е опитвал да промени нещата. Луд в най-хубавия смисъл на думата. И всъщност системата накрая го е изплюла. А това, което ми е разказвал за въпросната акция, никак не е било неоснователно. Изчезва е бременно българско момиче от Пазарджик. И той събира полицейските отряди, влизат в ромската махала и там откриват малки руси момиченца, вързани с белезници за радиаторите на парното. Когато пита какво правят тези руси момиченца там, отговорът е – ами за проститутки ги обучаваме, за проститутки... С генерала рядко се виждаме, той живее в Пазарджик и нямаме много възможности да общуваме. Но той е интересен човек и има много дълги истории за разказване...

Александра Василева

актриса