Коронавирусът: нека ние, старите, да поемем по-голямата тежест

Коронавирусът е заплаха най-вече за болните и старите. Но от ограниченията страдат всички. Нека ние, старите, поемем по-голямата тежест и се затворим някъде. Да оставим младите да живеят по-спокойно, пише И. Дичев.

Пандемията от коронавирус неусетно извади на преден план може би най-важната тема на нашето, пък и на всички други времена: конфликта между стари и млади. Не, почти никой не смее да говори за него, но много хора го мислят. Според прищявката на природата, вирусът застрашава най-вече болните и старите, но от ограниченията страдат всички. Колко ли дълго държавата ще може да удържи младите да не се събират, да не пътуват, да не празнуват - само и само, за да пазят баба и дядо? До септември? До догодина? Повече? А ако им въведат и вечерен час, както настоява г-н Гешев?

Младият човек обикновено не е особено състрадателен, защото е зает да воюва за място под слънцето. Едва ли му е много актуален споменът за други епидемии, когато засегнатите са били предимно деца. Засега коронавирусът в България е сравнително слабо разпространен - три жертви, ами толкова взима седмично автомобилният трафик, ще си кажат някои. Но вероятно ако започнат да умират повече близки хора, както е в Италия, усещането ще е съвсем различно. Днес обаче за мнозина заплахата си остава малко абстрактна.

Млади срещу стари

Кризата е повод да се замислим сериозно за пакта между поколенията, върху който почива всяко здраво общество. В развития свят все повече възрастни хора разчитат на все по-малко млади за своите пенсии. Средната продължителност на живота в западна Европа, Канада, Австралия задминава 80-те години, да не говорим за рекордьора Япония с цели 85! В обратен ред върви раждаемостта. За тези страни тя е около 1,5 деца на жена, а средно за света - 2,5 деца, което също не е много. Не е много различно положението в България, където при средна продължителност на живота от почти 75, една жена ражда средно 1,6 деца.

Какъв е резултатът от тези сметки? Поколението на бейби-бумърите (родени 1945-1965) ще тежи все повече върху плещите на работещите млади. Днес в света осем работещи се падат на един пенсионер, а през 2050 ще са четирима. В България е още по-тревожно: засега съотношението е 3 към 1, а през 2050 ще е 1,7 към 1. Учените от години предупреждават за тиктакащата пенсионна бомба - дупката, която ще зейне в пенсионните системи по света. След само 30 години тя се изчислява на 400 трилиона долара, което е пет пъти повече от цялата световна икономика днес! Подобен финансов апокалипсис далеч надхвърля финансовата криза плюс загубите от коронавируса, а много от читателите на тези редове ще я доживеят. Това означава, че 35-годишният работещ днес изобщо не може да разчита на пенсия. А вероятно - и на търговия, на банкова система, на държава...

Освен ако не се вземат някакви екстремни мерки. Но както виждаме в страни като Франция, реформите в пенсионната система са изключително трудни. Защото другият момент е, че възрастните започват да доминират демографски. Медианната възраст (половината от населението е над нея, половината е под нея) за ЕС е 42,2 години. В България сакаш по-възрастната половина е по-мотивирана да пази правата си; тя е основнен електорален ресурс на политическите партии, защото младите по-рядко гласуват, вероятно отчуждени от царящата в държавата ни геронтокрация. Периодически се появяват движения, партии или просто активисти, които опитват да говорят от името на младите, само че - дали са малко, дали не знаят как да се организират, дали ги фрагментира пустият интернет? За сега нищо не излиза.

Основната съпротива на младите днес се изразява в това да гласуват с краката си. Но ето на, вирусът блокира мобилностите и напреженията няма къде да избиват. А и бремето на застаряващите е легнало върху целия индустриален свят - към 20% са хората над 65 години в Европа, през 2050 в света те ще са 2 милиарда, което ще прави между една четвърт и една пета от населението на земята. Все по-скъпо струва и здравеопазването, заето с чудодейното продължаване на живота на старите хора; четох някъде, че последната седмица на американеца, прекарана в болница, струва на американската здравна система толкова, колкото целият му останал живот.

Моето предложение

И все пак: сега няма нужда от морализации. Нито пък трябва да вменяваме на младите чувството на вина, че може да убият старите, ако продължават да се веселят. Не си представям в скоро време младите да се обърнат срещу старите, не и в патриархална страна като България. Но няма да е излишно да помислим в по-далечна перспектива. Настава време договорът между поколенията да се преосмисли. Трябва ние, старите, да сме готови за неминуемите пенсионни реформи, на отстъпки, така че да направим по-бързо място на онези след нас, които с години чакат за достойна реализация. А за начало - да поемем по-голямата тежест в тази сложна ситуация, като се затворим някъде и оставим младите да живеят по-свободно.