Хора, какво се случи с нас?

Коментар на Ивайло Дичев за "Дойче веле"

Днес между 50 и 80% от преминалите на работа онлайн казват, че предпочитат да си останат вкъщи и след пандемията. Дори и в по-слабо развитите дигитални икономики, каквато е нашата, цифрите са сходни. Общите платформи, видеовръзката, достъпът до всякакви архиви и програми всъщност прави труда онлайн по-производителен. Спестяваме часове висене в задръствания, лежим по пижама на дивана с любимия котарак на скута, пък и шефът пести разходи за офис.

Но всеки прогрес има цена. Дистанционната работа усилва неравенствата между хората. Едните имат домашни удобства, другите не; едни семейства имат по стая за всеки и се изнасят в кокетна вила сред природата, други могат да се изолират само в гардероба. Заражда се воля за всеобщ и безплатен достъп до интернет и ако карантината продължи, вероятно ще се стигне и до политики в тази посока. Но засега основната тежест на дигиталната миграция е върху плещите на работника. Не знам как е при българските учители - ние в университета минахме на онлайн преподаване без институцията да ни плати домашните интернет-абонаменти или да ни купи компютри. Ще кажете - дреболия, въпросът е, че се събират много такива дреболии.

Близкото се оказа тъй далечно

Новата дистанционна работа има тенденцията да заличи разликата между работно и свободно време. Е да, ама си непрекъснато на разположение. Към разликата в интернет-уменията, които някои са имали щастието да усвоят преди пандемията, други - не, ще добавя и едно чисто психологическо неравенство, което дистанционната работа усилва: способността сам да планираш, да се контролираш без някой да стои над главата ти. Качество, което заменя досегашната печеливша способност да си създаваш връзки. Тъй да се каже общителните са изместени от съсредоточените.

Онлайн съвещанията представят специфичен проблем. От една страна служителите ги предпочитат - докато тече скучният доклад на шефа, ще сготвят нещо или ще наредят пасианс. Тази тенденция я имаше и преди COVID-а, особено в по-големите зали, където можеше незабелязано да следиш телефона си, уж слушайки. Сериозният въпрос е дали виртуалните съвещания могат да заменят физическите, които са ни вече непоносимо скучни.

Представяме си все по-съвършени комуникации, които предават перфектно изражението на всеки участник, интонацията на гласа му. Изкуственият интелект сигурно ще почне дори да зуумва и подсилва отделни ракурси на лицата, както правят камерите в риалити-игрите, ще имаме данни за телесната температура и сърцебиенето на събеседниците си.

И все пак досегашните цивилизации са развили една почти религиозна вяра във физическата среща лице в лице, в ръкуването (което сме на път да елиминираме заради ограниченията), в официалната вечеря, с една дума - в съвместното телесно преживяване, което закрепва контакта. Когато се срещнат двама президенти, това е събитие; когато разговарят по видеотелефона - всекидневие. Някакво усещане за симулативност оставят конферентните връзки - също както гражданските протести във Фейсбук, които опитват да заменят физическото присъствие на площада.

Защо е по-лесно да мразиш в интернет

Отчуждението обаче не само охлажда отношенията. Изследванията показват, че агресията - расова, хомофобска, класова - е обратно пропорционална на това дали познаваме лично съответните хора или за нас те са само виртуални образи. Затова и в интернет върлуват такива урагани от омраза, раздухвани от иначе кротките хора по пижама на дивана.

Помислете и за бездомниците, които просят на ъгъла - техният "бизнес" е всъщност най-тежко ударен от преминаването на живота онлайн, защото минувачите са се преобразили в интернет-сърфисти. Затова пък онези организации, които имат сайтове и дигитален ПР, днес процъфтяват заради увеличения трафик и, както напоследък разбрахме по повод ХелпКарма, печелят добра пара.

По същия начин разцъфтяват Фейсбук и Амазон, според (ироничното) "правило на Матей", че който има, ще му се даде, а който няма - ще фалира. Няма нужда да споменаваме революцията в пазаруването, което е на път да превърне магазините в изложби, където само разглеждаш, а после поръчваш онлайн. Цената на това ново удобство е смъртта на кварталните магазинчета, малките книжарници, прохождащите бизнеси.

Мигрирането на човечеството във виртуалния сват направи така, че заживяхме с далечното - очакваме веднага да гледаме новия сериал по Нетфликс, вълнуват ни американските избори, следим любовната драма на Клое Кардашиан. Обратно, нещата около нас се оказаха далечни - карантината направи така, че да излезеш на улицата е пътешествие. Нали си спомняте как престанахме да ходим на кино? Днес рискуваме да се отучим от физическото посещаване на музеи, концерти, театри. Не че ще загубим интерес, а ще навикнем да ги ползваме дистанционно и това ще ги промени, както се промени киното, когато влезе в телевизора, а после в телефона.

Животът - в хибриден режим

Хората се научиха да организират Фейсбук вечери, с кристални чаши и свещници, всеки от своята страна на екрана. Не само по-евтино, но и практично - всеки може да си готви каквото обича. Подготвени сме за този тип общуване благодарение на трогателните скайп-родителства, където мама от Италия пита детето си в родопското село какво е закусило и дали си е научило уроците. Какво става с приятелствата, когато хората почнат по-малко да ходят на гости по комшийски и почнат да вечерят с хора от цялата планета?

По-младите пък танцуват на виртуални партита. Ще кажете, какво парти, ако не си там, на място? Изглежда емоцията успява да зарази от разстояние. Основното е това, че нещо се изживява едновременно - съвпадението по време заменя съвпадението по място. Подобни стрийминг-общности си пробиват път в провеждането на партийни митинги, научни конференции, та дори в религиозни служби. Може би след пандемията ще почнем да се връщаме понякога на площада, в аудиториите, в храмовете, но много вероятно е животът да мине в хибриден режим.

Най-дълбок отпечатък ще има интернет-отшелничеството върху любовните отношения, онези, при които телесният контакт е неизбежен. Предното поколение вече преживя драмата на СПИН-а, който принуди тогавашните млади рязко да ограничат сексуалната си свобода. Днес застрашени наистина са по-старите, но страхът от чуждото тяло е проникнал във всички гънки на обществото. И тук карантината чука на отворена врата: онлайн-свалките са станали част от културата и вече отдавна не е срамно да си намираш партньор или съпруг в платформа за запознанства.

Какво да се прави, трябва да се научим да плаваме в безтегловността на новия виртуален свят. Ако има някаква полза от този проклет вирус - това ще е.