Как преследването на Бин Ладен можеше да доведе до ядрено унищожение

Ако някой извънземен вид  беше захванал да събира и пише историята на Хомо сапиенс, той най-вероятно би я разделили на две епохи: ПЯО (Преди ядрените оръжия) и ЕЯО (Ерата на ядрените оръжия). Втората епоха, разбира се, започва на 6 август 1945 г., в първия ден на обратното броене до онзи момент, който можеше да е безславният край на този странен вид, който е достатъчно интелигентен да открие ефективно средство, с което да се самоунищожи, но - както сочат доказателствата - не е достигнал моралния и интелектуален капацитет да контролира най-лошите си инстинкти.

Първият ден от Ерата на ядрените оръжия бе белязан от „успеха“ на “Малко момче“ – проста атомна бомба. На четвъртия ден, Нагазаки усети технологичния триумф на „Дебелия мъж“ с по-изтънчен дизайн.

Пет дни по-късно дойде това, което официалната история на военновъздушните сили нарича "велик финал". 1000 самолета (това не означава логистично постижение) атакуваха японски градове и убиваха хиляди хора, пускайки листовки с надпис: „Япония предай се“, които полетяха заедно с бомбите. Труман заяви, че страната е обявила капитулация преди последния B-29 да се завърне в базата.

Това бяха благоприятни дни за ЕЯО. И сега, когато навлизаме в нейната 70-та година, трябва да мислим за това като чудно, защото сме оцелели. И всъщност можем само да гадаем колко още години ни остават.

Някои разсъждения за тези мрачни перспективи бяха представени от генерал Лий Бътлър, бивш ръководител на Американското стратегическо командване, което контролира ядрените оръжия и стратегии. Преди двадесет години, той пише, че човечеството досега оцелява  през ЕЯО „заради някаква комбинация от умения, късмет и божествена намеса, и подозирам, че последното е в най-голяма пропорция.“

Разсъждавайки върху дългата си кариера в разработването на стратегии за ядрени оръжия и организирането на сили, които да ги прилагат ефективно, Бътлър описва себе си като един от онези хора, които „имали огромна вяра в ядрените оръжия и защитавали използването им.“ Но осъзнал, че днес това е негова „тежест да заяви мнението и убеждението си пред всички, че по негова преценка те ни служат изключително зле.“ И той задава въпроса: „с каква власт ще се сдобият следващите поколения лидери в онези държави, които разполагат с ядрени оръжия и узурпират силата да диктуват шансовете за продължаване на живота на планетата? Най-спешното: Защо хората имат такава изумителна дързост в момент, когато трябва да се изправят срещу собствената си глупост и да се обединят в своя ангажимент за премахване на най-смъртоносните й проявления?“

Той нарича стратегическия план на САЩ от 1960 г., който призова за автоматизирана всеобща атака срещу комунистическия свят "единственият най-абсурден и безотговорен документ, които някога съм разглеждал в живота си." Съветският ни колега вероятно е още по-луд. Но е важно да се има предвид, че в тази област има конкуренция и не на последно място, че и двете страни лесно приемат извънредни заплахи щом става дума за оцеляване.

Оцеляване в ранните години на Студената война

Според това, което ни учи доктрината и общо-интелектуалния дискурс, основната цел на държавната политика е "национална сигурност". Има достатъчно доказателства обаче, че доктрината за национална сигурност не обхваща сигурността на населението. Записът показва, че например, заплахата от мигновено унищожение чрез ядрени оръжия не попада на челните места в класацията на тревогите. Това поне беше демонстрирано по-рано и остава вярно и към настоящия момент.

В ранните дни на Ерата на ядрените оръжия, САЩ е поразително могъща сила и се радва на забележителна сигурност: тя контролира полукълбото, Атлантическия и Тихия океан, както и  противоположните страни на тези океани. Много преди Втората световна война, Съединените щати вече са много богата страна с несравними предимства. Нейната икономика процъфтява във време на войната, докато други индустриални общества биват опустошени или силно отслабени. С откриването на новата ера, САЩ притежава около половината от общото световно богатство и дори по-голям процент чрез производствения си капацитет.

Въпреки това има потенциална заплаха: междуконтинентални балистични ракети с ядрени бойни глави. Тази заплаха, описана в стандартното обучение по ядрени политики, провеждани с достъп до информация на високо ниво - „Опасност и оцеляване: Избор на бомбата през първите петдесет години“ от МакДжордж Бънди, съветник по национална сигурност по време на управлението на Кенеди и Джонсън.

Бънди пише, че "навременното разработване на балистични ракети по времето на администрацията на Айзенхауер е едно от най-добрите постижения през тези осем години. И все пак е добре да се започне с признанието, че както Съединените щати, така и Съветския съюз, можеха да се намират в много по-малко ядрена опасност днес, ако [тези] ракети никога не бяха разработвани." След това той добавя и поучителен коментар: „Аз съм наясно с не сериозното съвременно предложение, в или извън всяко едно от двете правителства, че балистични ракети трябва по някакъв начин да бъдат забранени по силата на споразумение.“ Накратко, очевидно не трябва да се опитваме да попречим на еднолична сериозна заплаха за САЩ, тъй като заплахата от пълно унищожение е свързана с ядрена война със Съветския съюз.

Можем ли да пренебрегнем тази заплаха? Не можем разбира се, бъдете сигурни в това. Руснаците, далеч по-назад в своето промишлено развитие и технологично съвършенство, тогава бяха в много по-неизгодна позиция. Следователно, те бяха значително по-уязвими към тези оръжейни системи, отколкото САЩ. Може да е имало удобен случай за изследване на тези възможности, но в извънредната истерия на деня те едва ли са били възприети. И тази истерия е била наистина необикновена. Проверка на документи на Националния съвет за сигурността (NSC-68) от онези години, остават доста шокиращи, дори поставят под съмнение разпореждането на тогавашния държавен секретар на САЩ Дийн Ачисън, който казва, че е необходимо да бъдем „по-ясни и от истината.“

Един от показателите за евентуална възможност за притъпяване на заплахата е забележителното предложение от страна на Съветския владетел Йосиф Сталин от 1952 г., който предлага да се даде възможност на Германия да бъде обединена чрез свободни избори при условие, че няма да може да се присъединява към един или друг враждебен военен съюз. В светлината на последния половин век станахме свидетели на извънредно обстоятелство, при което Германия на практика сама разруши на два пъти Русия с ужасно много жертви. (има се предвид Първата и Втората световна война – бел.ред.)

Предложението на Сталин е взето на сериозно от уважавания политически коментатор Джеймс Варбург, но пък се намират и други, които го игнорират или приемат за нелепо по онова време. В последствие те променят мнението си.

Американският историк и политолог Адам Улам описва предложението на Сталин като "неразрешена мистерия." Вашингтон "губи много малко усилия в категорично отхвърляне на инициативата на Москва" пише той на основание, че "американците са смущаващо неубедителни".

Политическият, научният и общият интелектуален недостиг оставят отворен "основният въпрос", който Улам поставя: "беше ли Сталин действително готов да жертва новосъздадената Германска демократична република (ГДР) на олтара на истинската демокрация", което от своя страна ще доведе до последици за световния мир и за американската сигурност?

Преглеждайки последните изследвания в съветските архиви, един от най-уважаваните учени, занимаващи се със Студената война, Мелвин Лефлер отбелязва, че много учени са били изненадани да открият, че „[Лаврентий] Берия – зловещият и жесток ръководител на [руската] тайна полиция – дава съвет на Кремъл да предложи на Запада споразумение за обединението и неутрализирането на Германия“, съгласявайки се „да жертва източно германския комунистически режим, за да се намали напрежението между Изтока и Запада“ и да се подобрят вътрешните политически и икономически условия в Русия - възможности, които са били пропиляни в полза на осигуряването на участието на Германия в НАТО.

При тези обстоятелства, не е невъзможно да се смята, че споразуменията, които тогава е можело да бъдат постигнати, биха защитили сигурността на американското население от най-тежката заплаха на хоризонта. Но тази възможност очевидно не е обсъждана.

Кубинска ракетна криза и отвъд

Това заключение е подчертавано многократно през годините, които следват. Когато Никита Хрушчов пое контрола в Русия през 1953 г., след смъртта на Сталин, той призна, че СССР не може да се конкурира със САЩ във военно отношение, най-богатата и най-могъщата страна в историята, която има несравними предимства. Ако Русия някога се надява да избяга от икономическата изостаналост и унищожителния ефект, причинени от последната световна война, ще се наложи да направи нещо, за да обърне резултата в надпреварата с въоръжаването в своя полза.

Съответно Хрушчов, предлага да бъдат направени големи съкращения на оръжията за нападение и от двете страни. Администрацията на президента Кенеди обмисля предложението и го отхвърля. Вместо това САЩ се обръща към бърза военна експанзия, въпреки че вече е далеч напред в състезанието. Покойният политолог Кенет Валц, подкрепен от други стратегически анализатори, които имат близки връзки с американското разузнаване, тогава пише, че администрацията на Кенеди "предприе най-голямото стратегическо и конвенционално военно натрупване в мирно време, което светът някога е виждал ... Дори в момент когато Хрушчов се опитва наведнъж да извърши значително намаляване на конвенционалните сили и да следва стратегия на възпиране, САЩ предприема тази тактика, макар балансът на стратегически оръжия до голяма степен да е в негова полза.“ Отново САЩ, накърнява националната сигурност като същевременно увеличава държавната власт.

Разузнаването на САЩ потвърждава, че огромни съкращения в активните съветски военни сили наистина са били направени, както по отношение на въздухоплавателни средства така и по отношение на хората. През 1963 г. Хрушчов отново призовава за нови оръжейни ограничения. Като жест, той оттегля войските си от Източна Германия и призовава Вашингтон да направи същото. Този призив също е отхвърлен. Уилям Кауфман, бивш високопоставен съветник в Пентагона и водещ анализатор по въпросите на сигурността, описва провала на САЩ да отговори на инициативи на Хрушчов като "една от нещата, за които съжалявам."

Съветската реакция на американските откази и трупането на оръжия през тези години е
поставянето на ядрени ракети в Куба през октомври 1962 г., в опит да се възстанови балансът поне с малко. Този ход, от части, е мотивиран и с антитерористичната кампанията, която Кенеди решава да води срещу кубинския лидер Фидел Кастро. Последвалата "ракетна криза" е "най-опасният момент в историята", по думите на историка Артър Шлезинджър, съветник и довереник на Кенеди.

В момент, когато кризата достига своя връх в края на октомври, Кенеди получава тайно писмо от Хрушчов, в което е предложено да бъде извършено едновременно публично оттегляне на руските ракети от Куба и на американските ракети „Юпитер“ от Турция. Последните бяха остарели и вече бе взето решение от администрацията на Кенеди да бъдат изтеглени, защото щяха да бъдат заменени от далеч по-смъртоносните подводници „Поларис“, които да бъдат разположени в Средиземно море.

Субективната оценка на Кенеди в този момент е свързана с това, че ако той откаже оферта на Съветския премиер, има от 33% до 50% вероятност да се стигне до ядрена война - война, която както президентът Айзенхауер беше предупредил, би унищожила северното полукълбо. Кенеди все пак поема този риск иотказва предложението на Хрушчов за публично изтегляне на ракетите от Куба и Турция. Единствено оттеглянето на съветските ракети от Куба може да бъде публично достояние, така че да се защити правото на САЩ да постави ракети по границите на Русия или някъде другаде.

Трудно е да се мисли за по-ужасяващо решение в историята - и за това, той (Кенеди) все още е оценяван високо за своите стоически кураж и държавничество.

10 години по-късно, в последните дни на 1973 г., по време на Израело-Арабската война, Хенри Кисинджър, тогава съветник по национална сигурност при президента Никсън, вдига ядрена тревога. Целта му е да предупреди руснаците да не се намесват с деликатните си дипломатически маневри, предназначени да осигурят израелска победа. Причината е САЩ да може да бъде единствената страна с контрол в региона. И маневрите наистина са деликатни. САЩ и Русия съвместно налагат прекратяване на огъня, но Кисинджър тайно информира израелците, че те биха могли да го игнорират. Оттук и необходимостта от ядрена тревога, за да бъдат изплашени руснаците и да бъдат държани надалеч. Сигурността на американците получава обичайния си статус.

10 години по-късно администрацията на Рейгън започва операции за проучване на руската противовъздушна отбрана като симулира въздушни и морски атаки и отново задава високо ниво на ядрена тревога, така че руснаците да бъдат принудени да се разкрият. Тези действия са предприети в много напрегнат момент. Вашингтон разполага стратегическите ракети „Пършинг II“ в Европа. Президентът Рейгън обявява и Инициатива за стратегическа отбрана ("Star Wars"), която руснаците приемат като ефективно оръжие за първоначален удар. Започва да се покачва напрежението и в други области.

Естествено, тези действия предизвикват силно безпокойство в Русия, която за разлика от САЩ, е доста уязвима и многократно е била нападана и почти унищожавана. Това води до силен страх от война през 1983 г. Наскоро освободени архиви разкриват, че опасността е била още по-тежка, отколкото историците по-рано съобщаваха. Едно проучване на ЦРУ, озаглавено: "Заплахата от война беше реална" стига до заключението, че американското разузнаване може и да е подценило руските опасения и заплахата от ядрен удар по САЩ. Упражненията "почти се превръщат в прелюдия към превантивен ядрен удар", според отчет  публикуван в бюлетин за стратегически изследвания.

Оказва се, че тази заплаха е била още по-опасна след като научихме през септември миналата година от Би Би Си, че точно в разгара на тези световно-застрашаващи действия, системите за ранно предупреждение на Русия са засекли идващ ракетен удар от страна на САЩ, са били въвели ядрената си система в готовност заради заплаха от най-високо ниво. Протоколът на съветската армия изисква да се отвърне на подобна тревога с ядрена атака. За щастие, дежурния служител Станислав Петров, решил да не се подчини на заповедите и не докладвал, че на лице е подобно предупреждение. За това той е получил официално порицание. И благодарение на неговото неизпълнение на задълженията, ние все още сме живи, за да говорим за това.

Сигурността на населението вече не е с висок приоритет за администрацията на Рейгън, както е при техните предшественици. И така, това продължава и до наши дни, дори да оставим настрана многобройните, почти катастрофални ядрени инциденти, настъпили през годините, много от които разгледани в смразяващото изследване на Ерик Шлосер „Управление и контрол: ядреното оръжие, катастрофата в Дамаск и илюзията за безопасност“. С други думи трудно е да се оспорят заключенията на Генерал Бътлър.

Оцеляване в епохата след Студената война

Записът от действията и доктрините след Студената война също не е никак успокоителен. Всеки уважаващ себе си президент трябва да има доктрина. Доктрината на Клинтън е скрепена с лозунга: "многостранно, когато можем, едностранно, когато трябва." В свидетелство на Конгреса, фразата "когато трябва" е обяснена по-подробно: САЩ има право да прибегне до "едностранното използване на военна сила", за да се гарантира "без задръжки достъп до ключови пазари, енергийни доставки и стратегически ресурси." Междувременно, американското стратегическо командване в ерата Клинтън извади важно проучване, озаглавено "Основи на сдържането след Студената война". То се появи след разпада на Съветския съюз и след като Клинтън разшири програмата на президента Джордж  Буш за разширяването на НАТО на изток и наруши обещанията към съветския премиер Михаил Горбачов , които продължават да звучат и в наши дни.

В проучването си американското стратегическо командване  е загрижено за "ролята на ядрените оръжия в епохата след Студената война." Основното заключение е, че САЩ трябва да запазят правото си да поставят началото на първи удар, дори и срещу неядрени държави. Нещо повече, ядрените оръжия трябва да бъдат винаги в готовност, тъй като те "хвърлят сянка върху всяка криза или конфликт." Те бяха непрекъснато в готовност, така както ако притежавате пистолет той постоянно е в готовност, използвате го когато обирате магазин, но не стреляте с него (нещо, което Даниел Елсбърг многократно е подчертавал). Стратегическото командване продължава да съветва, че "плановиците не трябва да бъде прекалено рационални ... което опонентът цени най-много“. Всичко трябва просто да бъде на прицел. "Неприятно е да се представим като твърде рационални и хладнокръвни ... Това, че САЩ може да стане ирационален и отмъстителен, ако неговите жизнени интереси бъдат атакували трябва да бъде част от националния образ, който показваме на света."Това е "полезно [за нашата стратегическа позиция], ако някои части могат да изглеждат потенциално "извън контрол", по този начин представляват постоянна заплаха от ядрена атака - тежко нарушение на Хартата на ООН, ако някой се интересува.

Тук няма много благородни цели, за които постоянно се тръби. Нито има връзка със задължението по Договора за неразпространение на ядреното оръжие, с което САЩ показва "добра воля" и усилия за премахване на този бич от лицето на земята. Това, което звучи по-скоро е адаптация на известния куплет на Илер Белок за оръжието Максим (цитирам великия африкански историк Чинвейзу):

“Каквото и да стане ние имаме Атомна бомба, а те нямат.“

След идването на Клинтън, разбира се, Джордж Буш, чиято широка подкрепа на превантивна война лесно включва японската атака от декември 1941г. над военни бази в две американски презокеански територии, във време, когато на японските милитаристи им е добре известно, че летящите крепости Б-29 се изпращат към тези бази с намерението да "изгорят индустриалното сърце на Империята с атаки със запалителни бомби над бамбуковите острови Хоншу и Кюшу." Така са описани предвоенните планове от техния архитект генерал Клер Чено, с ентусиазираната подкрепа на президента Франклин Рузвелт, държавния секретар Кордел Хъл и началник щаба на армията генерал Джордж Маршал.

След това дойде Барак Обама, с приятни думи как ще работи за премахване на ядрените оръжия, в съчетание с планове да похарчи 1000 милиарда долара на ядрения арсенал на САЩ през следващите 30 години, процент от военния бюджет, „сравним с харчовете за закупуване на нови стратегически системи през 1980 г. по времето на президента Роналд Рейгън ", според проучване, проведено от центъра за неразпространение Мартин Джеймс към Института за международни изследвания в Монтерей.

Обама също не се поколеба да си играе с огъня за политическа изгода. Вземете за пример залавянето и убийството на Осама бин Ладен от морските пехотинци. Обама го изнесе с гордост във важна реч за националната сигурност през май 2013 г. Речта беше широко отразена, но един параграф от решаващо значение беше игнориран.

Обама приветства работата на морските пехотинци, но добави, че подобен похват не може да се превърне в норма. Причината, обясни той е, че рисковете "са огромни". Тюлените можеше да са се окажат "замесени в продължителна престрелка".

Въпреки всичко, за късмет това не се случи, „цената за отношенията ни с Пакистан и враждебната реакция сред пакистанската общественост заради посегателство върху тяхната територия е ... тежка."

Нека добавим някои детайли. На Тюлените е било наредено да се бият за път навън, ако бъдат заловени. Те не биха били оставени на произвола на съдбата, ако „бяха въвлечени в продължителна престрелка.“ Пълната сила на американската армия щеше да бъде използвана да ги освободи. Пакистан има силна, добре-тренирана армия, която пази добре националния суверенитет. Има и ядрени оръжия и пакистански специалисти се тревожат за възможно проникване от джихадистки елементи в системата им за ядрена сигурност. Не е тайна, че населението е огорчено и радикализирано от кампанията на Вашингтон за атаки с безпилотни самолети с цел сплашване.

Докато Тюлените бяха още в двора на Бин Ладен, пакистанският началник на генералния щаб е информиран за акцията и нарежда на армията „да се изправи срещу всеки неидентифициран самолет“, за който се предполага, че идва от Индия. Междувременно в Кабул, американският командир Генерал Дейвид Петро нарежда „бойните самолети да отговорят“, ако пакистанците „им разбъркат изтребителите.“ Както Обама каза, чист късмет е, че най-лошото не се случи, въпреки че щеше да е доста грозно. Но рисковете са посрещнати без забележимо безпокойство. Или последващ коментар.

Както отбелязва генерал Бътлър, цяло чудо е, че сме избегнали унищожение досега и колкото по-дълго изкушаваме съдбата, толкова по-малка е вероятността да можем да се надяваме на божествена намеса, за да увековечи това чудо.