Българското висше - масово и некачествено

Отговори на тези въпроси дават политологът доцент Даниел Смилов и професорът по право Даниел Вълчев, който бе просветен министър през периода 2005 - 2009 г.

Бързото увеличаване на дела на хората, които завършват висше образование, е световна тенденция. Понастоящем около 1.4 млн. българи имат дипломи за завършено висше образование, а броят на студентите е вече почти 300 000 души. През 2020 г. 36 на сто от младите хора на възраст между 30 и 35 години ще бъдат висшисти, гласи една от декларираните от България цели в рамките на инициираната от Европейската комисия стратегия „Европа 2020“. Готови ли са многобройните български университети за предизвикателствата на модерното преподаване, в крак ли са те със световната тенденция към все по-кратки срокове за подготовка на добре обучени специалисти за традиционни и нетрадиционни професии в глобализиращия се свят?

"Най-най" и занижено качество

И в системата на българското висше образование се случват промени. Дали обаче те действително са в крак с времето и каква е цената на туткането и домораслите критерии за качество на преподаването и адекватност на учебните програми спрямо изискванията на българския и европейския трудов пазар? Бившият министър на образованието и науката проф. Даниел Вълчев е категоричен, че през последните десетилетия качеството на висшето образование в България се е влошило. „Като преподавател в Софийския университет следя абсолвентските випуски през последния четвърт век. През 1990 г. много малко бяха младите хора, които отиваха да учат в чужбина. Сега най-добрите се устремяват към задграничните университети. „Масовизирането“ на висшето образование в България и появата на много университети се случиха изненадващо бързо и при много занижен контрол на качеството. Повечето от нововъзникналите „източници на университетски знания“ понастоящем са просто едни средни училища, в които нито се развива наука, нито пък качеството на преподаването е на висота. Налагат се така наречените “меки специалности” – управление, бизнес-администрация, икономика и прочие, а не стимулираме инженерните професии например”, изтъква проф. Вълчев.

Той подкрепя оценката на Световната банка, че въз основа на множество напълно формални критерии държавната Агенция за оценка и акредитация раздава неоправдано високи рейтинги на посредствени ВУЗ-ове. “Не може въз основа на броя на местата в библиотеката и още няколко подобни критерии тази агенция да раздава позитивни оценки за качеството на образование в отделните университети. Отгоре на всичко ректорите им добавиха към критериите за оценка свои самоделни показатели, които направиха всеки университет „най-най“ или „съвършено уникален“ сред другите в някое направление“, не крие възмущението си проф. Вълчев. И добавя,че в България университетите предпочитат да се сравняват не с подобни учебни заведения в Европа или дори в съседните държави, а със „съседното село“. „Размишлява се например колко Софийският университет е по-добър от Шуменския?!. Как биха ви прозвучали на фона на подобни сравнения двата основни въпроса, по които се равняват най-добрите ВУЗ-ове в света, а именно колко носители на Нобелови награди преподават в тях и колко „нобелисти“ самите те са произвели?“ - реторично пита бившият просветен министър в кабинета „Станишев“.

Трудното отваряне към Европа

Политологът доц. Даниел Смилов твърди, че много от проблемите в системата на висшето образование в България са свързани с учебните програми в университетите. „Този недъг е отчетливо наблюдаван във водещите ВУЗ-ове, които се нуждаят от атрактивни за чуждестранни студенти и преподаватели програми. Ето защо в българските университети решително трябва да се премине към повсеместно двуезично преподаване на учебния материал – на български и на някой от основните езици в света, които са свързани със спецификата на изучаваната професия. Съществуващото и сега в някои ВУЗ-ове паралелно обучение на чужди езици е по-скоро екзотика в системата на висшето образование“, изтъква доц. Смилов. Според него, висшето образование е сериозно недофинансирано, налице е уравнивиловка в субсидиите към държавните ВУЗ-ове. Солиден недостатък в качеството на висшето образование в България поражда крайно ниският дял на научната и експерименталната работа в българските университети – с незначителни изключения като Техническият университет и Медицинската академия в София. Малко са публикациите и другите научни изяви на самите преподаватели.

Какво да се прави?

„Българските университети трябва да се специализират в три-четири области от водещите научни направления, защото страната няма ресурси за подготовка на всевъзможни специалисти. За разлика от хлопващите кепенци през лятото български университети, във ВУЗ-овете на развитите страни обучението е всесезонно и е в тясна връзка с липсващото на практика в България учене през целия живот. Там непрекъснато се организират всъвъзможни курсове за професионалисти и за хора, желаещи да разширят хоризонта на своите знания“, изтъква проф. Даниел Вълчев. „Масовизацията на българското висше образование сама по себе си не е лоша идея. Но тя не бива да се възприема само като брой на записаните студенти. Все още липсва качество в тяхното обучение и професионална реализация. Тук отново се сблъскваме с проблема на уравнивиловката в разпределянето на ресурсите на държавата към всички държавни университети и с липсата на държавно финансиране за частните ВУЗ-ове. Нека всички да участват в „масовизацията“ на висшето, но стимулите да отиват предимно към оценените по световните стандарти качествени български университети“, призовава доц. Даниел Смилов.