Бездарието е фашизъм - поетът го е казал

В началото на тази година актьорът Марин Янев бе номиниран за награда „Икар“ за водеща мъжка роля от Съюза на артистите в България за изпълнението си в спектакъла „Вятърът в тополите“, в който на сцената на Младежкия театър е рамо до рамо с други двама големи – Стефан Мавродиев и Досьо Досев. Два сезона по-рано невероятната компания от представлението „Търси се стар клоун“ - пак Марин Янев и Мавро плюс колегата им Илия Добрев, получиха безпрецедентна колективна номинация за „Аскеер“. Наред с майсторските превъплъщения във формат трио и с многото стожерни роли в Народния, клоунът Филипо-Янев обаче не се отказва да търси подходящ текст, който да залегне в основата на негов изповеден моноспектакъл в близко бъдеще.

„Ако можех, сам бих го написал, но нямам тази възможност, затова ще използвам нечий друг, който се доближава до моите вълнения. Иска ми се нещо още да кажа на тези, които са готови да го чуят“, признава забележителният актьор. И отбелязвайки, че е вече „пенсионер“, цитира мисълта на Николай Хайтов, че в природата няма пенсионирана лисица... От Факти.бг се срещаме с Марин Янев в гримьорната му в Народния театър, която той споделя с проф. Стефан Данаилов, с предварителното уточнение, че ще разговаряме, а няма да правим сухо интервю. Така и става: отговорите на актьора надскачат въпросите, а отговарят и на много други – дори незададени гласно. И поставят нови... 

Г-н Янев, със Стефан Мавродиев и Досьо Досев сте морски хора – от Варна и от Созопол, а с Мавро и с Илия Добрев пък сте и състуденти. Заради тази близост между вас ли се получават такива топли, „душевни“, прекрасни спектакли – или както е модерно да се казва – „случват се“?...

Всички тези обстоятелства имат значение – и това, че с „клоуните“ заедно сме завършили; и това, че с Мавро от деца сме израснали заедно във Варна. Беше любопитно как ще се сработим с Досьо, защото с него малко се знаем, ние сме в различни поколения. Той се оказа безкрайно добър човек, отворен към всичко, диалогичен, прекрасен. При нас, актьорите, са важни делата, за разлика от други професии, които си вядат хляба с приказки. Друго е нашето предназначение, по друго ни оценяват, а не по това какво говорим. Резултатите не искам да ги коментирам, но едно нещо се очертава, като говорим за това кой и как оценява. Струва ми се, че не само в театралното дело, но и във всяка дейност на нашето общество липсва оценката, ако го наречем контрол – пак няма да сбъркаме. Или ако малко разширим въпроса, ще опрем до ценностната система. Липсва ценностна система, което според мен е категорично ясно: всичко възможно се направи, за да бъде тя унищожена и аз знам от кого бе извършен този акт. А общество без ценностна система е обречено най-малкото на застой, ако не и на регресия, на заден ход. Това е най-ужасното, което може да сполети едно общество, особено в духовната сфера.

Липсата на истинска градивна критика в нашата област е пагубно за нас. Нашата работа представлява обществена изява, която има нужда от оценка. Има нужда и адресатът да си каже думата: стига ли до него моето послание, ако аз наистина казвам нещо; ако не казвам нищо – някой да ме попита защо не казвам... Този безкрайно необходим ориентир за нашето изкуство липсва. Това е тревожно.

Защо смятате, че липсва такава обратна връзка за отклика на експерти и публика спрямо изкуството?

Струва ми се, че конюнктурното мислене ни е завладяло и то тръгна от призива да оцелеем на всяка цена. Това се оказва пагубен вопъл за всяко общество, което си позволи да го излъчи. Да оцелееш значи да загърбиш духовността си. И това сторихме с голям успех в рамките на тия двайсет и толкова години. Загърбихме духовността в името на това да оцелеят телата ни. А на каква цена? И днес, за много голяма жалост, нашите политици продължават да не си дават сметка за духовната нищета, на която осъждат народа ни и че за това ще се плаща десетилетия напред. Нищо ново не казвам и не измислям, просто разсъждавам на глас и то емоционално, защото искрено ме боли.

Но театърът все пак е гнездо на духовност и вятърът в тополите там продължава да вълнува. Кое в него ви кара да се чувствате истински жив и да не губите напълно оптимизма си?

Това представление „Вятърът в тополите“ ми носи толкова топли, вълнуващи чувства... Снощи например ми беше особено приятно не защото салонът беше пълен, което е също голяма тръпка и е много окриляващо, но и защото сред зрителите беше някой, на когото страшно много държа и обичам като човек на духа – проф. Георги Чапкънов. Чапа след представлението дойде при нас, изпихме по чаша вино и, знаете ли, нищо не може да се сравни с това да видиш очите на човек, който искрено ти благодари за преживените два часа в зрителната зала... Затова казвам колко е важна оценката. Същото е, дори когато разбереш, че нещо не се е получило и започваш да търсиш защо. И това е вече движение, процес – липсата на този процес е униние.

Личи си, че процесът по създаването на тези представления е бил пълноценен и смислен. Имахте ли си по време на репетициите с колегите свои общи ритуали, куриозни споделени моменти, които после влизат, така да се каже, във фолклора на екипа?

Ако става въпрос за „Търси се стар клоун“, присъствието и на режисьора Ивайло Христов достойно попълни екипа и основното, което ни свърза, беше чувството за хумор. Тогава човек се отпуска, няма я онази озъбена амбиция нещо непременно да стане, на всяка цена... Скоро прочетох мисъл на един американски режисьор, даже си записах името му – Джеймс Брукс, режисьора на филма „Колкото толкова“ с Джак Никълсън: „Ако искаш да кажеш на хората истината – разсмей ги, иначе ще те убият“. Много вярна философия. Това е добър ориентир в нашата работа. Прекомерната сериозност, прекалената амбиция за истинност понякога раждат обратната реакция. Неслучайно все повече и повече се налага жанрът трагикомедия. Животът ни е една трагикомедия – това е жанрът на нашето битие. Ние живеем в трагикомичен свят и то не от днес и от вчера – това е може би вечният жанр на нашия свят. А и всяка епоха избира своя жанр.

Жанрът на днешния ден най-често изглежда доста лековат...

Не е случайно, че публиката все повече и повече търси комедията – дори компромисно, дори чалгата неслучайно навлезе именно поради тази необходимост на зрителите: те имат нужда да забравят вече пълните си стомаси, при положение, че оцелявайки, са се нахранили; те усещат необходимостта и от друга храна, но такава, щото тази чернилка навън да се смени, пейзажът да е друг... И тук възниква много сериозният въпрос за нашата отговорност – докъде и колко да си позволим да се подчиняваме на това изискване; колко разумно и хитро понякога трябва да се постъпва, за да не оставим на заден план в крайна сметка и възпитателния характер на нашата в някаква степен мисионерска работа. Казват: не поучавайте хората, веселете ги; но в развлечението трябва да го има и зърното на познанието, на любопитството. Ако днес духовността е на това ниво, и ние имаме част от вината – всеки компромис, който вършим с делата си, с това, което представяме, в перспектива няма да е за добро.

Не изглеждате човек на компромиса. Навремето мнозина ви отъждествяваха с един от вашите знакови герои – бунтаря Патрик Рандъл Макмърфи от „Полет над кукувичето гнездо“, когото дълго преди промените изиграхте на сцената на „Сълза и смях“.

Ако актьорът има необходимостта и желанието да сподели някаква тревога, ако му се иска да дръпне камбаната и да я удари, всяка една роля може да бъде повод. Неслучайно в нашата практика говорим докъде е ролята, докъде е актьорът в тази симбиоза. Винаги съм казвал, че симпатизирам на онези мои колеги, които могат да играят теми, да извадят от всеки образ послание към днешния ден. Когато, колкото и шаблонно да звучи, те имат гражданска позиция и необходимост да превърнат професията в мисионерство. В противен случай тази професия губи основни свои мотиви. Желанието за показ, суетността са на заден план; те също са част от професията, но много малък процент. Много се радвам, когато, особено сред младите колеги, виждам точно такива кълнове на желанието да внушат теми.

У кои от тях съзирате тази благословена способност?

Може да пропусна някого, но колкото и да рискувам със споменаването на имена, не мога да не кажа, че стигам до умиление от радост, когато гледам последните неща на Владо Пенев, например. От няколко години той прави брилянтни роли и те не са случайни. Захари Бахаров – страшно харесвам това момче. Дано не потъне в тия лотарийни приключения, но всеки ги е имал. Той е бисерче, той трябва да се развива. И Влади Карамазов, Леонид Йовчев – младият актьор, който играе Хамлет... Един прекрасен комик се ражда в Младежкия – Герасим Георгиев-Геро. И ред други...

А коя е „вашата“ тема от ключовите ви превъплъщения в последните годините? Какво искате да предадете на своята публика?

То идва с текста, с героя, със ситуацията, в която е и която напомня днешния ден. Трябва актьорът да притежава особена чувствителност, за да може да превежда нещата с днешна дата и актуалност. Идеалният вариант е, когато това се случи. И в „Клоуните“, и в „Тополите“ има определени текстове, които вълнуват, защото имат мостове към съвремието ни. На възрастта, на която са героите, за да имаш усет за вятъра и люлеенето на дърветата трябват сетива. То всъщност не е въпрос на възраст, а въпрос на чувствителност. Ако ние се оперираме от чувството за красота, ако не забелязваме малкото цветенце, пораснало между паветата – значи отдавна ни няма. Аз се радвам много на тази метафора във „Вятърът в тополите“ – че човек до край трябва да търси досег с почти невидимото. С това, което ни заобикаля, а не го виждаме, защото сме притъпили сетивата си. Те трябва да останат живи. Мислил съм си за това защо хората умират с отворени очи – защото са любопитни до края, все искат да разберат, даже може би питат: „Какво стана, защо се случи“... Или може би тези въпроси са обърнати навътре, към себе си: какво бях аз? Ние не знаем, ние само се догаждаме... Затова съм благодарен в последно време на всеки ден, в който се събуждам – защото той ми носи нещо ново и аз по някакъв начин ставам различен.

Вашата гражданска чувствителност ви подтикна да протестирате заедно със съсловието срещу скандалните назначения в държавата и културата. Срещу какво се бунтува и гневи Марин Янев днес?

Когато не живееш на самотен остров, големият проблем е как да запазиш егото си в обществото. Общество от егоцентрици е невъзможно. То е болно общество. Трябва да има някакви правила и норми, спрямо които всички егоцентрици да направим компромис, за да живеем хармонично заедно и обществото да бъде градивно. Нищо по-ярко в последните една-две години от точно обратния процес у нас! Борба на егоцентризма на отделни хора помежду им и никаква обединителна цел! Нищо! Къде е този обществен идеал, който лелеем всички и на който всички да се подчиним?! Сега има мимикрия: виждам как във въпросния парламент и в изпълнителната власт изземат професията ни – играят роли, правят се на хрисими, станаха агънца, а вълкът се таи дълбоко у всеки един от тях. И тази мимикрия отново няма да донесе нищо. Кого лъжем?! Все повече усещам със сетивата си безперспективността. Не ми се иска да бъда докрай песимист, но не виждам нищо оптимистично да се задава.

В началото на нашия разговор казахте, че сте наясно кой е унищожил ценностната система на българина. Кого конкретно имате предвид?

Бездарието е фашизъм, беше казал един поет (фраза на Любомир Левчев - б.а.). Когато ти си елементарен, не си фигура, не си личност, не си интелектуалец даже, ако щете, естествено, че ще се заобиколиш със себеподобни. Ти нямаш интерес около теб да има стойностни хора, които да те надвишават. Това се случи в културата ни и продължава да се случва и в държавата ни. Този, който е призван да я води, не се обкръжава с фигури, а със себеподобни. И искат да ни внушат, че тези себеподобни са качествени хора – това го правят и едните управляващи, и предните, и по-предните, и по-по-предните: те постоянно мултиплицират себеподобни, които доказват непрекъснато неспособността си да водят държавата. Силни са думите, които изричам. Може би нямам право на тях, но това е – мултиплицира се един и същи модел. „Моето момче“, „наш`те хора“... Питат: къде са интелектуалците в такъв момент? Интелигентният човек получава своеобразен ступор пред бездарието, просто онемява. Интелигентният, образованият няма тази способност за агресия, няма напористостта на посредствения и на бездарника. А посредствеността шества и в момента, в който го изричам, съм го чул и чел от устата на посредствени хора... И си мисля: кой ти дава право да говориш, та той казва същото! Всички сме в посредствеността, изглежда. Не знам. Ето, пак се връщаме в началото на разговора – за критерия, за ценностната система. Няма ги!

Марин Янев

актьор