От колко Европа се нуждаят европейците?

Анализът е на Йошка Фишер за Project Syndicate. Йошка Фишер е германски политик, бивш вицеканцлер и външен министър на Германия.

В своето последно обръщение към Европейския парламент през 1995 година, тогавашният френски президент Франсоа Митеран, чието здраве е разклатено, използва следните думи, за да опише най-големия бич на Европа: „Le nationalisme, c’est la guerre!“ (Национализмът означава война).

Национализмът и войната са определящият опит в политическата кариера на Митеран, и той не прави препратки само към мрачното минало – първата половина на ХХ век с двете световни войни, диктатурите и Холокоста. Той вижда в национализма най-голямата заплаха за европейския мир, демокрация и сигурност в бъдеще.

Въпреки че по това време Югославия е разкъсана от война, малко са хората, които се вслушват в думите на държавния глава. 21 години по-късно Европа е изправена пред възраждане на национализма. Но политиците с тази реторика, чиято гласна цел е да унищожат единството на Европа и мирната интеграция, спечелиха ключови демократични избори и референдуми.

Решението на Обединеното кралство да напусне Европейския съюз беляза кулминационния момент на възраждащия се национализъм, но същото можем да видим и в Унгария, Полша и Франция, където Марин льо Пен и нейната партия „Национален фронт“ набират скорост за следващите президентски избори. Как се стигна дотук, имайки предвид опита на Европа с разрушителната сила на национализма през ХХ век, когато загинаха милиони и бе опустошен целия континент?

За начало, финансовата криза от 2008 година и последвалата рецесия бе разгледана – и с основание – като огромен провал на „установения ред“. Антиелитарните настроения се надигнаха срещу европейската солидарност и взаимно доверие, и ЕС се изправи пред бавен икономически растеж и висока безработица.

В световен мащаб настъпи чувство на тревога и икономически спад, което се дължи и на промяната в световното богатство и власт в посока Азия. Щатите се оттеглиха геополитически, докато Русия изрази своите амбиции на господство и оспорване на хегемонията на Запада и западните ценности. В глобален план има все по-голямо недоволство от глобализацията, дигитализацията и свободната търговия, което е придружено от протекционизъм. Европейците, в частност, изглежда са забравили, че протекционизмът и национализмът са неразривно свързани – едното не може без другото.

Накрая, има страх от неизвестното, тъй като много страни са изправени пред бежанския проблем и притока на мигранти, а освен това са налице и нарастващо икономическо и политическо овластяване на жените и малцинствата. Тези промени, съвпадащи с трансформациите в Европа, започнали още през 1989 година, доведоха до страхове, с които политическите партии и демократичните институции не успяха да се справят.

Както винаги, когато страхът плъзне в Европа, хората търсят спасение в изолацията, национализма, етническата хомогенност и носталгията - „добрите стари времена“, когато се предполага, че всичко в света е било по мед и масло. Кървавото и хаотично минало, обаче, е всичко друго, но не и перфектно. Националистическите лидери и техните поддръжници живеят в постемпирична реалност, в която истината и опитът не стъпват на здрави опори.

Всичко това води до дълбоката промяна в това как европейците виждат себе си. След две световни войни и по време на Студената война европейската интеграция не беше лесна. Но разбирането, че обединението носи мир, просперитет и демокрация, бе отслабено през времето от постоянните кризи, и сега може да бъде загубено напълно, освен ако не бъде подкрепено от далновидно послание.

Абсурдно е да се мисли, че историческите национални държави в Европа са отговорът на глобализираните политически, икономически и технологични реалност на ХХI век. Ако европейците вярват в това, то те трябва да са готови да платят цената на по-малко интеграция, намаляващи перспективи и нови зависимости. Най-важните глобални решения в този век няма да бъдат взимани демократично в Европа, а едностранно в Китай или някъде другаде.

Европейските езици и култури имат дълга история. Ако моделът „всеки за себе си“ обаче победи, европейците ще платят висока цена в този век. Само колективно може да се отговори на въпроса как ще се справи Европа с бъдещите предизвикателства, а не на базата на нечий индивидуално дефиниран интерес, както бе през XIX век.

Нещо повече – с Русия, Турция, Близкия изток и Африка наблизо, Европа живее е един труден и изпълнен с предизвикателства „квартал“. Тя не се ползва със сигурността на Америка, предопределена географски. Сигурността и просперитетът й трябва да бъдат гарантирани от политики, за които са нужни общи усилия.

Основният въпрос за бъдещето на Европа е от колко повече сила се нуждае ЕС, за да гарантира мира и сигурността на своите граждани. На този въпрос също може да бъде отговорено само колективно. Ясно е, че европейците не се нуждаят само от още Европа, но от една различна и по-силна Европа.

 

Превод: Денис Джамбазов

Copyright Project Syndicate

Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.