Калин Терзийски: Лек геноцид

Колко е очевидно: една малка група от хора в България – използвайки всякакви, включително и най-брутални средства – забогатява все повече и повече, докарвайки една много по-голяма група от хора до прага на смъртоносна бедност.

Бедността може да бъде (и е!) смъртоносна. Редно е да помним това.

Ето един пример (защото използването на примери винаги хвърля по-ярка светлина) за смъртоносната бедност:

Български режисьор на 72 години. Цял живот правил филми за живота в България. Че за какво друго, Бога ми?

Имал някои много успешни години и други - по-малко успешни години. Както си му е редът, когато надминал 60, той започнал да остарява. И да се поразболява. Както казват в Тибет – човек остарява, защото гледа, че другите остаряват.

И режисьорът чинно остарявал. Но в никакъв случай не се давал. Старостта не е опасен вълк – по-скоро е досадно куче. И ако си бдителен, няма да посмее да влезе в лагера и да отмъкне припасите ти. Ще ги отмъкне чак като легнеш. Накрая. И режисьорът не се давал.

Събирал се с приятели и пийвал вино. Ах, това вино. Как кара кръвта да се чувства млада и да шуми в ушите! Но не мислете, че бил пиянде (като оня Терзийски примерно, той не умря ли?)! Просто не му се предавало, не му се отивало на опашката за мерене на кръвно в поликлиниката и тихо изчакване на бавната смърт. Имал проекти.

Ходел на кино и театър...

Тук май поизлъгах...

Не, не ходел особено често на театър и кино. Даже никак. Театърът и киното са скъпо удоволствие: режисьорът бил пенсионер! Тези две точки са едно от най-показателните и най-укорителните неща, които съм писал напоследък. Те свързват един грозен факт с друг грозен факт. Театърът и киното са скъпо удоволствие (макар че за някой от тия, от първата група, тия, които забогатяват все повече и все по-нагло - тия думи ще звучат непонятно: та как един билет от десетина-петнайсет лева ще е „скъпо удоволствие”, ще ахнат те! )... следователно пенсионерите по никакъв начин не могат да си го позволят! Грозна връзка: театър+пенсионер=невъзможно.

Че какво, ще кажат тия, които забогатяват все по-безцеремонно и грозно – бил е режисьор, да си е уредил нещо безплатно... пък и нали на младини се е нагледал, за какво му е?!

Театрален режисьор, лишен по финансови причини от насъщния. Театър. От насъщното. Кино.

Тия, наглите (не си мислете, че говоря за малка групичка политици и бизнесмени – говоря за около пет процента от обществото, т.е. около триста и петдесет хиляди души – скубачи и кожодери на всякакви нива; хора, които не плащат или плащат микроскопично на тия, които им работят, пар екселанс робовладелци и експлоататори от дикенсов тип), та тия ще кажат: абе какъв театър, какво кино? Няма пари, пазарът е много кекав, пазарът определя всичко, откъде да се вземат пари за тия... ненужни хора?

Мхм.

За тия, наглите, „ненужни хора” са всички, освен тях. Повярвайте ми!

Ненужни са дори и работниците им. Тия шибани, досадни работници, които само знаят (мамка им нахална!) да си искат шибаните заплати! Не ги е срам!

Ненужни са учените (та нали пазарът няма нужда от учени?). Ненужни са учителите (та нали училищата не са комерсиални, не са печеливши?), ненужни са лекарите (с изключение на пластичните хирурзи – за да слагат силикон на наложниците; и кардиохирурзите – да слагат стентове на затлъстелите от угаждане нагли сърца)...

За наглите нужни са само полицаи и военни – да ги пазят. От ония, другите нахалници. Режисьори и подобни.

И така – старият режисьор си живеел бедно и все по-бедно – без театър, без кино... а и за вино почти нямало пари, защото и то е скъпо удоволствие... Но като надминал 70, му потрябвали пари и за лекарства! Бре, дявол да го вземе! Че как така – беден човек, пък и лекарства иска?!

Да не беше пил вино, сега нямаше да има нужда от лекарства! – ще кажат тия, наглите, които на гърба на всички останали грозно забогатяха. Казват така и изпиват чаша вино, което струва осемстотин лева бутилката. Защото си имат свой доцент – хирург, който ще ги излекува от всичко. Купили са си го.

Така. Режисьорът нямал пари и за това скъпо удоволствие – лекарствата. Оставало му да спре виното и приятелите. То приятели без вино... Става, ама ще паднат разговорите до едно такова гнетаво и противно ниво, ще се заговори само за бедност, за политика и болести – тия три мръсни курви, изяждащи душите и телата на милионите в България.

И заскитал режисьорът. Сам, през пустеещите степи на крайните квартали, наред с дивите кучета и дивите циганета-просяци. Тъжно е да скиташ сам, без глътка вино в стомаха, без приятел, без театър, без надежда.

Скитал така през полетата от бодли и бетонни отломки, из сухите бунища между кварталите и сред свирещите, ветровити пустоши на предградията. Видял в далечината влак. Тъжно му било. Не знаел какво повече да прави на тоя свят. Бедният човек пропада. И децата му не искат да го виждат вече. И режисьорът отишъл до линията на влака. Изчакал следващата дълга, предълга композиция. Тя, вероятно, отивала някъде, да изпълни поръчката на някой от тия – наглите. Петрол, захар, мазут, олио, тютюн и алкохол: гърлата им били ненаситни! Режисьорът се обърнал към своя неясен, артистичен бог и му поискал прошка. След това направил една малка крачка. И стоте тона метал на влака - с лъскавите, остри колелета - свършили останалото. Даже не се чул особено значим звук.

Да, една малка, съвсем малка група от българското общество – за сметка на една много, много по-голяма, забогатява нагло, грозно и убийствено.

И ако някой от тия, наглите, се опита (размахвайки като флаг философските си и икономически дипломи) да обясни всичко със законите на пазара, с икономическите необходимости и неумолимите дадености на „лесе-фер” (ненамеса в частни инициативи), аз ще се изсмея. И горчив ще бъде моят смях.

И ще предложа на неколцина от тия, наглите, да присъстваме заедно на аутопсията на нарязаните останки на режисьора. Убит от бедността, която те са му причинили. После ще ги заведа на обяд. И ще ги питам: Как е апетитът? (и горчив ще бъде моят смях!)

Тези две точки са едно от най-показателните и най-назидателни неща, които съм писал напоследък. А (както казва моят другар Ницше) всяко смислено писание трябва да бъде назидание.

И така нататък.

В същото това време част от тия – наглите – избира нов бюджет... нови трохи за тия, другите...

...които някой ден ще застанат до влаковата линия. Като режисьора. За последна среща със студения стотонен метал на тукашния живот.

Добър ден.