Инициатива на ФАКТИ: Гласът на българите в чужбина (част 6)

Разговорите на ФАКТИ с представители на българската емиграция продължават с пълна сила! Днес ще Ви срещнем с един българин, който е крайно разочарован от българската действителност и без свян посочва болезнени истини за нея. Името му е Александър Радонов, живее в Женева (Швейцария) и се е посветил на работата с деца. В същото време днес е първият учебен ден и няма как да не се замислим над това, че много българчета стартират или вече са стартирали учебния процес, но в чужбина, а не на българска територия, от която техните родители са били прокудени.

- Г-н Радонов, най-откровено казано, какъв е Вашият личен мотив да напуснете България?

- Първо, искам да кажа добър ден на читателите и да им пожелая да са здрави и щастливи. Решението да напусна България не дойде изведнъж от само едно събитие. То дойде след дълги години, в които се случиха немалко лоши неща, които доведоха до предприемането му. Като се започне от едно банално унищожаване на градинката пред блока, която жителите я възстановихме с лични средства, минем през толерирането на посредствеността, неадекватните възнаграждения на висококвалифицираните специалисти като лекари и сестри.

Но последната капка беше през 2015 г. В края на 2014 г. г-жа Елван Атилла –член на ДПС и съпруга на бивш заместник министър на транспорта – Юджел Атилла, след поредица нарушения от нейна страна, удари колата ми и огъна задната врата. После избяга, а аз не я спрях, защото получих уверение от служители на телефон 112, че ще я издирят, ще ѝ отнемат книжката, а аз ще получа обезщетение.

През въпросната 2015 г. органите на реда направиха всичко възможно да я покрият, като даже бяха ѝ скрили преписката, гаранционният фонд ми отказа обезщетение, защото МВР не са си свършили работата и тогава разбрах, че нямам място в държава, където няма и няма да има изгледи за законност. Даже с жена ми коментирахме, че днес е нашата врата, скоро ще е и нечие дете. И за съжаление, дете на 6 месеца загуби живота си точно след катастрофа с политик, където основната вина е в него, защото не се е съобразил със знака СТОП.

- А защо избрахте де емигрирате точно в Швейцария? Случайно или бе добре обмислен избор?

- Първо се преместихме в Братислава (Словакия), но се оказа, че работодателите ми не бяха коректни хора. След кратки перипети, в които на някои хора, уж приятели, им паднаха маските, намерих работа в Чехия.

След това един ден попаднах на обявата за работа в Швейцария. Подадох документи, минах интервю и още поне 30 въпроса, а резултатът бе, че получих предложение за работа. Бях предпочетен пред други 50 кандидатури. Първоначално договорът ми беше за 4 месеца, но работодателят ми хареса резултатите от моята работа и така вече имам трети договор. Тук, заради разрешителните, подписваме договор година за година.

- Всъщност, с какво се занимавате в Швейцария и какво Ви дава тази страна, което България не може, поне към този момент?

- В Швейцария работя това, което работех и в България – Монтесори учител на деца в норма и деца с увреждания. В групата ми има две ''Специални'' дечица. Заплащането не е огромно, но стига за нормален живот без притеснения за битовизмите от рода на наем, сметки, храна, дрехи, някои културни събития и пътувания. Като под пътувания - не разбирайте отсядане в луксозен хотел. Много от хората тук правят еднодневни пътешествия в страната и съседните държави.

Нещото, което Швейцария дава на всички, е уважението към труда и спокойствието по улиците. Хората са усмихнати, необременени и масово се поздравяват, без да се познават. В задръстванията няма изнервящи клаксони, на опашките в магазините няма скандали, особено към възрастните хора, които са по-бавни.

Но, нещото, което наистина ме впечатли, е чувството им за общност. Университетската болница в Женева всеки месец прави кампании в по-отдалечените места в кантона и винаги има огромен брой кръводарители. Защото тези хора знаят, че така помагат и на себе си. За чистотата да не говорим – единичните боклуци на тротоара са толкова рядко явление, че се набиват на очи и почти винаги, някой гражданин ги хвърля на мястото им. Разделното събиране е масова практика, като дори и компостират биомаса, а веднъж в месеца хората могат да изнесат, на определени места, мебели или други неща, които не им трябват. Благодарение на това тези мебели може да бъдат взети от хора, които се нуждаят от тях. Така и едните, и другите са доволни.

- Трудна ли Ви бе адаптацията и как сте приет от тамошните местни? В един от предишните разговори, част от инициативата на медията ни, българка живееща в Англия заяви, че ѝ се е наложило да се бори за излизане от стереотипа, който имат в цивилизования свят за нас?

- С адаптацията нямах проблеми. Единият ми съсед е италианец, другият е чернокож американец. Правим си майтап, че имаме наше мини ООН. Тук гледат хората по делата им, не по произхода ми. В началото имах малко трудности, защото не знаех и дума френски, но сега мога спокойно да се оправя. Но никога не съм чувал или усещал дискриминация на базата на произход. Даже един познат, който е преподавател по Международно право в Женевския университет, навсякъде говори колко умна нация сме, защото най-добрият му студент е бил от България и води най-смислени разговори с мен. Трябваше да му разбия илюзиите и му казах, че сме полярна нация. Сред българите има, както изключително образовани и ерудирани специалисти, така и невероятни простаци. Ако наистина бяхме умна нация, досега да сме си подредили държавата, а не да сме последни в Европейския съюз.
И ако бяхме наистина умни, нямаше да се правим на тарикати на дребно, а да позволяваме да ни прецакват на едро.

Най-важното – щяхме да имаме една наистина критична маса, която да е коректив на управлението и която да си търси правата, а не ''Месията'', който да ни ''оправи''. Докато чакаме друг да ни свърши работата, нищо няма да стане. И не Европейският съюз е виновен за това, както се опитват да внушат огромният брой фалшиви новини, а ние. ЕС е най-доброто нещо, което ни се случи, а ние не използваме и 1% от възможностите му. Защото ЕС не е само фондове и регулации, а и безценен опит. Особено негативен, който можем да избегнем, ако искаме. А така ще спестим най-важния ресурс – време. Ние обаче предпочитаме да вярваме в нещо абсурдно, като забраната на розовия домат и шкембето, вместо да помислим. Това е така, защото все още не искаме да поемем отговорност за избора, който сме направили.

- Почти съм убеден, че още от самото начало на престоя Ви в чужбина, сравнявате двете действителности. Ако съм прав, то какви са изводите, които до момента сте направили за себе си?

- Да, сравнявам. Мога да ви кажа, че в страните на запад от Желязната завеса - просто хората са други. И точно те, другите хора, са направили страните си такива, каквито ние ги харесваме. Един елементарен пример - в Западните страни пазят и реставрират архитектурното наследство. В София го унищожаваме. Типичен пример е ''Двойната къща'', която беше унищожена със съдействието на институциите. После уж беше обещано, че ще я възстановят, но, тихомълком, се строи висока сграда на мястото ѝ. С разрешението и мълчаливото съгласие на кметицата, която уж беше много възмутена. Царските конюшни също чакат да бъдат съборени, Захарна фабрика и безброй много красиви сгради, които са дали прозвището на София ''Малката Виена''. И това ще стане, защото населението на София е мълчалив съучастник. За съжаление, това е валидно за цяла България.

Друго нещо, което ми направи впечатление, е, че хората не са обсебени от вещи. Колкото и странно да ви се струва, в Швейцария масово се карат колите на съседна Румъния, защото са евтини и вършат работа. Швейцарците си ценят парите и не ги прахосват за глупости или просто, за да впечатлят някого.

Искам да вметна нещо за Румъния. Дълго време се чудих защо привличат повече компании и инвеститори от нас, въпреки липсата на пътища, бюрокрация и корупцията им. Един румънец ми даде отговора. В Румъния държавата не тормози бизнеса, дори и собственикът да протестира всеки ден срещу правителството.

Друго, много важно нещо, което липсва в България, е уважението на труда на другите. Постоянно се оплюват и неглижират съсловията, вместо да направим нещо наистина елементарно.
Ще ви дам един пример – това лято в България, вече по навик, поздравих една чистачка на улицата, пожелах ѝ и лека работа. Тя беше толкова учудена, че някой я поздравява, че замръзна. Трябваше ѝ минута да осъзнае какво е станало и да се усмихне. После, със сигурност, денят ѝ е бил по-добър.

- Следите ли какво се случва в България? Визирам в социален, икономически и политически план. Ако отговорът е положителен, то какво е Вашето мнение като страничен наблюдател?

- Да, следя какво се случва. Все пак България е моята родина, там са приятелите ми и близките ми, въпреки неуредиците, аз я обичам. Да не забравяме, че ние, емигрантите, сме най-големият инвеститор по банков път. А в реалността внасяме много повече средства.

За съжаление, не мога да кажа, че страната върви на добре. Навсякъде има скандали и абсурди. Например – делото срещу Митьо Очите, ремонтът на Г(р)афа, където кметът Фандъкова официално призна, че 15 от 40 декара са с дефекти, а уж щеше да е безкомпромисна с качеството, липсата на адекватни санкции срещу вандали, липсата на стимули за дарители и неглижирането на хора като Виктор Кирков, който без много шум, помогна на повече роми и хора в риск да разберат какво наистина е интеграция и как да я постигнат, за сметка на едно кресливо комитетче, което само плюе по България, но не прави нищо за реалното подобряване на ситуацията.

Друг пример – двама младежи – Лазар Радков и Мартина Йорданова, се организираха и направиха фондацията „Капачки за бъдеще“. Веднага се намериха хейтъри, които ги оплюха, без да предложат каквато и да е алтернатива. А аз ще вметна, че във Франция в почти всички големи вериги събират капачки. И не защото нямат средства, а защото така изграждат общество и правят хората по-отговорни към страната им.

Докато те рециклират, ние всеки ден изхвърляме ресурси за стотици хиляди, пак със съдействието на властите. Това лято, докато си бях в България, пуснах сигнал до общината на място със седем контейнера да сложат поне по един за разделно събиране, а те ми отказаха, защото уж броят на цветни контейнери бил достатъчен. Което е абсурден довод, при положение, че там редовно се виждат хартии, стъкла и пластмаси, които могат да бъдат рециклирани. Ето такива, на пръв поглед, дребни неща, правят голямата разлика. Дори и обърнете внимание на фасадите на сградите – изключително грозно налепени изолации, развалящи вида им.

- Какви са причините за всичко това? Защо след изминаването на 30 години преход от тоталитаризъм към демокрация, от планова към пазарна икономика, България е в това състояние и се налага хора като Вас да емигрират в Западна Европа и Северна Америка?

- Причините са няколко, но, най-важната е, че остана т.нар. ''Диктатура на посредствеността''. Само в България имаме израз ''Много да не знаеш''. Да не забравяме как абсурдите мачкат талантите и не дават възможност на хората да се развиват. А без личностно развитие, няма и развитие на обществото.

Пак ще се върна към блоковете. Всеки блок е мини-държава. И щом позволяваме личната ни неприязън да надделее над общото благо, ще си патим. В нашия случай бедността е следствие от глупостта ни.

Може да ви се стори абсурд, но много основни продукти са по-евтини във Франция и Германия, отколкото в България. А знаете разликата в доходите. Плаче ми се, защото и нашите родители са работили много, но сега не могат да си позволят и една десета от това, което си позволяват хората в третата възраст на Запад. Докато нашите пенсионери си броят стотинките, на Запад пътуват и се забавляват. Същото е и с хората на моята възраст. Връстниците ни в Западна Европа могат да си позволят повече неща, отколкото ние.

- Наскоро тук се появиха информации, че все повече от живеещите в чужбина българи, се завръщат в България. Имате ли подобни наблюдения, познавате ли такива български емигранти, които са се завърнали или имат такива намерения?

- Да – има завърнали се, но са много малък процент. Други хора, като мен, посещаваме родината всяко лято, за да се убедим, че направихме правилния избор да се евакуираме, докато имаме някакви нерви. Сега съм убеден, че много тролове ще наскачат срещу емигрантите. Че сме предатели и родоотстъпници. точно те не знаят как мнозинството от нас жертвахме много време и лични средства именно в името на България. Много повече, отколкото те биха си и помислили да направят някога.
И затова аз ще ги попитам – а вие какво направихте за България, за да стане тя по-добро място? Хвърляте ли си боклука разделно? Дарявате ли кръв? Когато сте в чужбина, държите ли се така, че местните да ви се възхищават, а децата да ви обикнат? Показвате ли уважение към другия, без значение от етнос и вяра? Цените ли съгражданите ни от други етноси, които обичат България наравно с нас, даже понякога повече от нас? Защото един Даниел Асенов – боксьор от ромски произход, е много повече българин от тях. Както и всички лекари, учители и сестри от турски, арменски и еврейски произход. Те са полезни на родината ни, но най-важното – с действията си показват, че я обичат.

- А има ли го обратния процес? Виждате ли все повече българи да се установяват в Швейцария, където сте Вие самият?

- Женева е пъстър кантон и има и много българи – даже има и българско училище на територията на дипломатическата ни мисия. Но, ако кажем, че има огромен наплив, ще излъжем. Той е в рамките на нормалното.

- Последен въпрос към Вас, г-н Радонов. Някога съжалявали ли сте за решението си да напуснете България и всъщност при какви обстоятелства бихте извървели обратния път?

- В началото имаше някаква носталгия, но не съжалявам. И не заради факта, че нискоквалифицираните хора взимат по-големи заплати от лекари, сестри и учители. Подчертавам, че те си заслужават заплатите, но на горепосочените специалисти трябва да са още по-високи заради знанията и отговорностите им. Но както казах преди малко, не заради това не съжалявам, а заради цялата злоба и завист, която се излива срещу можещите. Също и поради факта, че още си носим манталитета от времето на мутрите.

Обратен път – надали ще се случи скоро, и то не заради друго, а заради нежеланието ни да видим реалността. Хвалим се, че сме били на три морета, но унищожихме сегашното, което имаме. Хвалим се, че сме дали азбука на света, а пишем неграмотно. И се хвалим, че сме най-умните, а правим невероятни глупости.

А, ако случайно ми мине мисъл за завръщане, винаги се сещам за Елван Атилла. Вие ми кажете – бихте ли се върнали, ако сте унизени по този начин?