Инициатива на ФАКТИ: Гласът на българите в чужбина (част 7)

След известна пауза, поредицата на ФАКТИ за разговори с българи, които живеят в чужбина, продължава с пълна сила. Днес ще Ви срещнем с г-н Роберт Леви. Той е поет и антрополог. Разполага с десетина публикувани научни статии. Автор е на три поетични книги и на над 50 сценария за документални филми. Пред медията ни той сподели, че в момента работи върху нов сценарий, подписал е договор за следващата си книга и пиша нова статия. Роберт е напуснал България в началото на тази година, а мотивацията му за това далеч не е икономическа. В момента той е в Германия, където работи.

- Г-н Леви, толкова ли безнадеждно стана положението в България, че един активен гражданин като Вас реши да напусне родината?

- До заминаването ми през 2019 бях активен човек, участник в студентски стачки, един от основателите и член на Протестна мрежа, създател и водещ на два формата за българска поезия, които имаха своята – макар и ограничена – популярност. Но аз принадлежа (или поне се надявам) към най-мразеното малцинство. И това не са ромите. Аз и приятелите ми, принадлежим към малцинството на знаещите и можещите, на образованите и възпитаните, на интелигентните, които, понеже не са прости, не се разбират с премиера. Това е най-мразеното малцинство в България. Мисля, че точно толкова са били мразени българските възрожденци и революционери преди Освобождението. Но.. това са си едни мои, непатриотични мисли.

С чиста съвест обявявам, че причините да напусна Родината си не бяха икономически. Тъкмо напротив – бях убеден, че в чужбина ще съм беден, или поне по-беден, отколкото в България. Но вече не виждам никаква надежда, никакви причини да продължавам да се боря за хора, които не искат свобода. Може би някое от следващите поколения ще я поиска. Съмнявам се да доживея този момент. И не, не съм дезертьор от, честно казано, безнадеждната битка. Аз просто получих бойна умора, боен стрес. Бойци с такава диагноза се изпращат далеч от фронта.

- От съвсем скоро живеете в Германия. Но.. първите впечатления винаги са силни, какво открихте в тази нова реалност?

- Първо – тръгнах с определени очаквания. Тръгнах със съзнанието, че ще живея по-бедно, отколкото в България, че ще съм по-самотен, отколкото в България. Очакванията се оправдаха. Не съм толкова самотен, колкото очаквах, но поне що се отнася до финансовото ми положение – да, наистина съм ''по-беден''. В чужбина съм от края на февруари 2019. И първите ми впечатления не бяха силни. Следващите открития бяха силни. Силно беше откритието, че мога да изляза да пия бира посред нощ с приятели от Етиопия и Нигерия, чернокожи, и да няма и следа от дискриминация. Дали бих могъл спокойно да ги доведа в София? Съмнявам се. Аз бях приет във весела, здраво работеща интернационална среда, в която 90% са германци.. Всички знаят, че съм евреин и не им пука. Повече от половината са кой художник, кой музикант, кой човек със сериозно образование. Но не това ги прави значими, а фактът, че искрено се интересуват от другия. Под ''друг'' не разбирам етнически, расово, религиозно или езиково другия. Тук да имаш нужда от помощ и да не я поискаш се смята за непрофесионално.

- Има ли нещо общо с българската действителност?

- Почти нищо. Срещнах и – нека ги наречем ''байганювци''. Всички бяха от някогашната ГДР. Можеш да извадиш някого от социализма, но не и социализма от този някой. Тук живеят свободни хора, които не оправдават неволите си с някой друг, който смятат, че им е виновен. Хора, които отстояват правата си при всеки случай, в който чувстват, че са засегнати, при всяка възможност. И още – стартирал си от нулата, не знаеш немски? Да, това е пречка, но не непреодолима. Твоят успех зависи само от теб, от целите, които си си поставил, и от усилията, които си готов да положиш за постигането им.

- Защо се стигна дотук, г-н Леви? Какво не направихме гражданите през така наречения преход?

- На първо място - не поискахме да бъдем граждани. Харесваше ни да сме поданици. Поискахме някой ''да ни оправя''. На второ място, като следствие от първото, не извършихме пълна и безусловна декомунизация – с абсолютно задължителната лустрация, с премахването на всички комунистически символи и паметници. Пак ще се повторя - можеш да извадиш някого от социализма, но не и социализма от този някой. Най-простичко казано – не поискахме свобода. Или, ако искаме да бъдем честни, десетина процента от българите я поискаха, останалите – не. Свобода не се дава насила. А и даром. Препоръчвам да бъде препрочетен Стоян Михайловски – ''Как западат и се провалят държавите''.

- Срещате ли много българи в Германия, какво си казвате?

- Малцина. И са такива, с които мога да разговарям, не само да пия.

- Виждате ли себе си в тях?

- Виждам себе си само в огледалото. Трябва да се научим да мислим човека – а това значи и себе си – преди всичко като индивид, като самостоятелна личност. По време на Учредителното народно събрание Тодор Икономов в своя доклад за началата, върху които трябва да стъпи бъдещата ни конституция, употребява следния израз: ''Всеки гражданин, като представлява една личност, в която се олицетворява цялото човечество''. Е, аз се виждам като такава личност и не се виждам в никой друг.

- В България постоянно стават някакви скандали. Там така ли е, има ли сходства в дневния ред?

- Скандали стават навсякъде по света. И тук се говори за корупция, много повече за прояви на ксенофобия и антисемитизъм. Разликата е в това как хората реагират на тях. Тук скандалите не остават безнаказани. След скандала ''Мишо Бирата'' Борисов не би получил никакъв шанс да завърши мандата си, камо ли да го повтори и потрети. Т. нар. ''патриоти'' не биха влезли в никое правителство (в Бундестага е техният еквивалент AFD, но те тръгнаха откъде? От Източна Германия, бившата ГДР.

- Тъжен ли би бил един паралел между ценностите, които изповядват българи и германци?

- Не. На първо четене и едните, и другите изповядват едни и същи ценности. Разликата е, че при германците са наистина ценности, при нас – декларации.

- Вие сте поет. Мястото, на което живее, със сигурност е важно за един творец. Успява ли Германия да Ви вдъхнови по същия начин, както го е правила България години наред?

- В България, ако за три месеца напишех едно стихотворение, смятах, че съм имал страхотно вдъхновение. Тук за половин година завърших цяла книга. Причините са няколко. От една страна, новото място и новите впечатления сами по себе си са източник на вдъхновение. От друга страна, не съм потопен в омерзяващата и убиващата ме българска реалност. Свободен съм, нищо не ме отвлича от творчеството. Свободата, където и да си, е висшата предпоставка за творчество.

- Тук в България напоследък се тиражира, че българите от чужбина се завръщат. Струва ли Ви се достоверно това твърдение?

- По-скоро не, но в никакъв случай на 100%. Един програмист, който установява, че в България ще изкарва същите пари като в Германия, има причини да се върне. Онзи, който не е тръгнал от икономически съображения (какъвто е моят случай), няма такива.

- Вие от своя страна мислите ли за завръщане? Дори и да става въпрос за далечна перспектива...

- За добро или лошо, добър или не, аз съм български поет. Едва ли някога ще пропиша на друг език. В този смисъл не виждам какво значение има къде се намирам. Освен това заричания от типа на ''завинаги'' или ''за нищо на света'', са привилегия на хора, които смятам за глупаци. Така че в каквато и посока да е отговорът ми, той не може да бъде нито категоричен, нито окончателен. В свещената книга на едната ми половина – Стария завет – е казано: ''40 години през пустинята, докато не умре и последният, който помни робството''. Много ми се иска да се върна, когато сме стигнали най-сетне до Ханаан. Но не съм оптимист. Когато е писан този текст, на 45 години човек е бил мъдър старец. Днес спокойно доживяваме 90. Най-вероятно постоянно ще се връщам, но като литература. Рядко физически.