Демокрация и политическата употреба на историята

През дългите години на социализма страдахме от вездесъщата политика и грубата ѝ намеса в историята. И имахме пълно право да се сърдим, че ни налагаха еднострана интерпретация на българската и общата история, че например се премълчаваха неудобни факти от вековните ни контакти с Русия, а се преувеличаваха проблемите на Запада. Сигурно по-възрастните си спомнят, че тогава се роди крилатата фраза, олицетворяваща тази линия: „А вие защо биете негрите?” Защото на всеки упрек към нашата социалистическа система тогава се отговаряше с посочване на недостатъците на тяхната капиталистическа.

Пак тогава със завист четяхме книгите на западните си колеги, в които намирахме липсващите ни факти, личности и събития от световната и нашата история. Така у много от нас се утвърди убеждението, че демокрацията, за която мечтаехме и пътя към която се опитвахме да прокараме със свободомислието си – главно като говорехме пред студентите, защото писаното слово беше по-строго контролирано, е решението на проблема с политическата цензура.

Накрая системата се срути, вярно, не заради нашите усилия, но все пак тръгнахме към мечтаната демокрация. И стигнахме до нея – хубава или лоша, тя вече е наша реалност.

Но какво се оказа? Няма пак да отварям дума за политическата цензура при писането на учебници, защото то все пак е държавна политика. Действително вече можем да четем и пишем каквото си искаме. Но когато стане дума за държавната употреба на историята, виждаме познатите стари примери.

Към този нерадостен извод ме наведе последният исторически спор в международните отношения. Конгресът на САЩ, водач на световната демокрация, отведнъж на 29 октомври 2019 г. призна унищожаването на 1,5 млн. арменци в Османската империя от 1915 до 1923 г. за геноцид. Тези дни това беше потвърдено и от Сената. Чудесно, най-после тази истина с над вековна давност беше призната и от отвъдокеанската сила.

Въпросът е защо чак сега? Нови свидетелства ли се появиха, нови научни изследвания ли най-после показаха истината и на конгресмените? Нищо подобно. Отговорът на въпроса защо сега беше даден от втората резолюция, приета от Конгреса същия ден, а именно: призив към президента Доналд Тръмп да наложи санкции на Турция заради намесата ѝ в Сирия.

С други думи, докато Турция беше основен съюзник на САЩ в нашия регион, никой американски политик не забелязваше унищожаването на милион и половина арменци, а когато се превърна в съперник, отведнъж гневът на демократичната общественост се изсипа върху главата ѝ.

Отговорът на Ердоган не закъсня. Той на свой ред заплаши американците, че ще постави въпроса за унищожаването на индианците, като го обяви за геноцид. Това също е вярно, макар и с още по-голяма давност. Но как турските политици досега не забелязаха, че основният им съюзник е изградил държавата си върху костите на индианците?

Взаимните обвинения на САЩ и Турция затвориха кръга на политическата употреба на историята и ни демонстрираха как и най-демократичните политици са готови да пригаждат историческите факти според своите интереси.

Затова нека българските и европейските адепти на тази политика престанат да ни размахват морализаторски пръст колко фалшифицирана била историята в миналото и как сега те са носители на историческата истина. Защото, за съжаление, тя е най-безсъвестно използвана и манипулирана и днес. Надеждата ми е, че поне ние, историците, няма да участваме в тази фалшива игра.