Промяната на историята води до Оруелов свят

Аз съм от хората, убедени в необходимостта да поддържаме паметта за миналото – както за да се учим от подвизите на предците ни, така и за да не повтаряме грешките и престъпленията им. Затова трябва да отбелязваме всички важни исторически дати – както тези, които ни носят гордост, така и онези, от които се срамуваме.

И да, на 1 февруари трябва да си припомняме за изпълнените смъртни присъди по първия и втория процес на „народния съд”. Но вместо да се правят политически декларации, осъждащи миналото, по-добре е да се чуят гласове, които припомнят защо са били издадени тези присъди (и не само те, а и всички присъди от онова време). Кои от тях са осъдени за истински престъпления и кои са плод по-скоро на желание за възмездие и са откровено несправедливи.

По същия начин и 9 септември трябва да се отбелязва като исторически ден, благодарение на който за част от обществото се отварят нови перспективи за развитие, а за друга те са прекъснати, а немалка част от управлявалите дотогава са подложени на различни репресии.

Само че не става нищо такова – на 1 февруари десните и управляващите осъждат не само цялата социалистическа система, а и антинацистката съпротива, като възхваляват системата отпреди 1944 г., а на 9 септември левите възхваляват социализма, утвърден след 9 септември 1944 г., и осъждат режима отпреди това. Тази практика показва политизацията на историята и е твърде далеч от възможността историята да изпълни социалната си функция да е учителка на народите.

Поводът за тези разсъждения обаче е друг и ми се струва по-сложен от тези два примера.

Става дума за предложението на Асоциацията на оцелелите от Холокоста в България да бъдат заличени от списъка на почетните доктори на СУ „Св. Климент Охридски” имената на нацисти и есесовци – такива като Ханс Франк, генерал-губернатор на окупираните във войната полски земи, Едуард Колрайх, един от авторите на т.нар. Нюрнберски антиеврейски закони, Бернхард Руст, министър на просветата на Третия райх.

Напълно съм съгласна с осъждането на националсоциализма, с желанието да се припомня кои са били неговите съюзници и как са били възнаграждавани неговите проводници в различни държава, включително и в България. Но дали заличаването е най-добрият начин да се направи това? Силно се съмнявам.

Вместо да запазим поучителната памет за историята, подобни искания могат да доведат до обратен резултат. Ето, ректорът проф. Анастас Герджиков създава комисия, която да прецени дали няма и други имена от списъка на почетните доктори, които трябва да бъдат заличени. Отсега мога да кажа, че има достатъчно такива и за периода след 1944 г. Те вероятно също ще бъдат заличени от списъка.

И какъв ще бъде резултатът?

Изтриване на неудобното историческо минало, фризирането му от гледна точка на днешните реалности. А бъдещите историци ще бъдат лишени от възможността да направят истинска оценка за политизацията на такава академична институция като Софийския университет в различните исторически епохи. Мисля, че тези имена трябва да останат, но с уточнение каква е била тяхната дейност, от кого и кога са били предложени и защо са удостоени.

Защото ако продължим по предложения начин да заменяме историческите факти и от останалите държавни и обществени институции, да пренаписваме биографиите на действащите лица (не че не го правим сега, благодарение на което хора членували в БКП или обслужващи нейните цели се превърнаха в яростни антикомунисти), ще заличим и историческата памет. И по този път в края на краищата ще получим един Оруелов свят, в който историята се променя непрекъснато, за да отговори на целите на управляващите в момента.

Затова нека пазим историческата памет! Хубава или лоша, тя ни показва пред какви предизвикателства са били изправени хората и как са се справяли или не са се справяли с тях. С надеждата, че няма да повтаряме грешките им.

Коментарът на проф. Искра Баева е публикуван в "24май"