Караянчева и секънд хенда в политиката

Дебатът в парламента по исканата от БСП и ДПС оставка на Цвета Караянчева като председател на парламента показа две неща.

Първо - затвърди изводът, че този парламент е изчерпан морално и съдържателно и категорично не е в състояние да направи смислен политически дебат по която и да е тема.
Второ - самата Караянчева не осмисли за какво ѝ се иска оставката, защото не разбира принципно какво означава да си председател на Народното събрание.

Мотивите за оставката бяха съществени и могат да бъдат изчерпани с няколко думи - институционален срив в доверието към парламента, заради производството на лоши, вредни и лобистки закони и тотално обезличаване на институцията, превръщайки я в придатък на изпълнителната власт.
При такава оценка, която и да е управляваща сила, би трябвало да намери начин да коригира поведението си, още повече, че се намираме в навечерието на избори.

ГЕРБ не направиха това. Те приеха тактиката по матросовски да защитават Караянчева с аргументи на битово ниво: тя е добър човек, тя не краде, тя не е корумпирана, тя може да говори с обикновените хора, издигайки я до мъченица, заради охулването ѝ след "онзи запис с гласа на премиера". С което ѝ направиха лоша услуга. Защото да си мъченик, означава да си обречен на кауза, с която да се бориш в обществото, а не защото всички ти се подиграват, понеже премиерът те нарекъл ПКП.

Странно, но никой от управляващите не се опита да изведе на преден план професионалните качества на Караянчева. Както и никой не я защити преди време, когато гръмна записът с разговора между Борисов и Дончев, в който те по мъжки коментират личността ѝ. Изглежда в ГЕРБ няма рицари, които да защитят достойнството и честта на една дама. А пък ние искаме от тях да защитят парламентаризма!

Никой не обори в парламента и думите на председателя на ДПС Мустафа Карадайъ, които са безпощадна оценка за работата на Караянчева: "Когато нямаш капацитет, експертиза, визия, остават агресията, омразата и арогантността“.

А въпросът с оставката на Караянчева опира именно до разбирането ѝ за държавност, до подготовката ѝ за поста, който заема и до професионализма, който показва. И ако е вярно, че няма политик, който да не е настъпвал мини, то Караянчева го прави почти всеки ден, без да си вземе поука и без да промени нещо в поведението си. С това си заслужи определението "Караянчевщина", което се дава за първи път на председател на Народното събрание от създаването на институцията досега. И няма как то да не отекне и в Кърджали, където "боли от истината".

Проблемът е, че след всичките критики, които получи, Караянчева изумително продължава да не разбира, че не може да говори по един начин в Лом, а по друг - в парламента. Защото и в Лом, и в парламента тя е един и същи човек и носи атрибутите на овластения ѝ пост, за които плащаме всички ние. И обясненията ѝ: "Аз съм си такава, аз така си говоря", които не спира да ръси, са абсурдни, недопустими и издават примитивно мислене. Ако си такава - агресивна партийна функционерка на квартално ниво - оставаш си там, в Лом, а не на върха на държавата, защото се превръщаш в срам за държавата. Ако пък си държавник - ти си такъв и в най-затънтения край на държавата и мислиш държавнически, дори и когато спиш.

Вероятно Караянчева не знае, че езикът издава същността на човека, той е огледало на мисълта, на интелекта. Изразът "Ходи пеш, бе", ако си интелигентен и възпитан човек, не би се отронил от устата ти дори и да си вкъщи, камо ли съзнателно да говориш така пред аудитория, както блесна в Лом председателят на парламента. От една страна, това показва отношението ти към тази аудитория - смяташ, че хората са простаци и им говориш като на простаци - агресивно, по мутренски ги нахъсваш срещу някакъв противник. Което е обидно за тях, защото разделя, сее омраза, не обединява. И второ, издава вътрешната ти потребност чрез агресия да прокараш някаква политическа теза. Което пък е обидно спрямо отношението към политиката изобщо.

"Възпламеняването" на аудиторията от симпатизанти по този грозен, примитивен начин, както ни го обяснява Караянчева, е демонстрация на ниското ниво, до което е стигнала комуникацията между политиците и избиратели им.

И страшното е, че май връщане назад няма.

"Аз няма как да си променя начина на говорене, защото това съм си аз", увери ни Караянчева в предаването "Лице в лице" по БТВ, само няколко часа след дебатите в парламента, които би трябвало да са я "свалили на земята". С което ни показа, че очакване за промяна не може да имаме.

Това е положението!

И да искаме, и да се вайкаме, този председател на българския парламент не може да бъде друг. Това е нейният код - чипът, който не търпи промяна. Както не търпи промяна и мисленето ѝ на селска домакиня - на театъра в Кърджали дадохме килими трета употреба, а на старческите домове дарихме календари от стари години, но с прекрасни пейзажи, които трябваше да изхвърлим.

Първо, като държавник не може да дариш на някого нещо, което е за боклука, и второ - още по-абсурдно е да се хвалиш с това.

Секънд хенд в политиката не е като да си купиш дрехи втора употреба!

Как да го разбере това Караянчева? Вижда се, че не може! И колкото повече говори, толкова повече гафове твори и толкова повече потвърждава "онова", което тя смята, че Борисов не е казал за нея.

А за нас като общество остава тежкият извод за преценката, според която ние сме истински рецидивисти - не се научихме да избираме личности, които да управляват качествено държавата. Този урок не го усвоихме от началото на прехода досега! Затова пак ще се питаме - ще позволим ли на арогантната махленщина да замести политиката?

Коментарът на Валерия Велева е публикуван в Епицентър