Ядрените амбиции на президента Ердоган

След неуспешния опит за преврат през юли 2016 г. в Турция настъпиха съществени политически и военни промени. Едни от най-важните в политическо отношение са стремежът за превръщане на страната в регионален лидер в Близкия Изток и предприемане на активни действия на геополитическата сцена с цел повишаване влиянието на страната и в други райони.

Лидерските амбиции на турския президент не могат да се реализират без наличие на два важни фактора – силна икономика и мощни въоръжени сили. Взаимната връзка между тях е очевидна, защото без силна икономика не е възможно създаване на ефективен военно-промишлен комплекс, а без него не може да има модернизиране на наличното въоръжение и разработване на нови съвременни оръжия. Именно поради това от края на първото десетилетие на ХХ век постепенно се намалява числения състав на въоръжените сили, като освободеният финансов ресурс се насочва за ускорено развитие на военно-промишления комплекс. Резултатите от този подход не закъсняха. На въоръжение бяха приети редица нови системи оръжия за почти всички видове въоръжени сили и родове войски, но

особено впечатление прави прогресът във военното ракетостроене.

Няколко са причините за неговото активно развитие, съществена сред които е постигане на желаното регионално лидерство. Това е разбираемо, защото само с оръжието на сухопътните войски, ВВС и ВМФ е много трудно да се вдъхне респект в другите претенденти за влияние в региона.

За целта са необходими нови средства за дистанционно въздействие, при това колкото по-голям е техният обсег на действие, толкова по-добре. Това беше доказано с масираното използване на безпилотни летателни апарати в Либия и особено в Нагорни Карабах. Тези безпилотни апарати обаче имат тактическо значение и то преди всичко срещу противник с неефективна ПВО, докато ракетни комплекси с далекобойност 800-1000 и повече километри създават съвършено нови възможности за техния притежател. Именно това разбиране предопределя развитието на турското ракетостроене вече две десетилетия и, както в повечето страни, то започна с използване на чужди постижения.

През 1998 г. Турция закупува китайския мобилен оперативно-тактически ракетен комплекс В-611 и технологията за неговото производство, приемайки го на въоръжение с индекса J-600T “Йълдъръм-I” през 2001 г. т.е. тогава, когато по нейно настояване и с натиска на САЩ

нашите ракетни войски вече бяха разгромени, а ракетните ни комплекси унищожени.

С помощта на Китай страната полага основите на своето военно ракетостроене, подготвяйки специалисти и формирайки необходимия научно-производствен потенциал. По-късно Китай предлага на Турция модернизиран вариант В-611М, който става база за разработване на “Йълдъръм-II” с обхват 300 км, т.е. двойно по-голям от този на “Йълдъръм-I”. Към 2010 г. на въоръжение вече са 12 американски оперативно-тактически ракетни комплекси АТКМС,бл.1 и неизвестен брой от двата собствени – с тях Турция стана сериозна ракетна сила с оперативно-тактическо значение.

Това обаче не е достатъчно за постигането на превъзходство в региона, но придобитият опит позволява през 2009 г. да започне реализиране на програма „Bora” (Storm), чиято цел е създаване на оперативно-тактически ракетен комплекс по собствени разчети, технология и материали. Към 2017 г. неговата управляема ракета „Бора-1” с обсег 280-360 км вече е на въоръжение – експортният вариант на комплекса е с наименование „Хан”. След година започва работа и по проект „Бора-2” с увеличена далекобойност до 800-900 км и също с инерциална система за управление, но с канал за насочване по сигнал от космическа навигационна система, с който точността достига 30-50 м.

В някои източници се посочва, че се проектира балистична ракета J-600T “Йълдъръм-IV” с далечина на полета 2500 км, т.е. страната върви по отдавна утъпкан път за развитие на своето ракетостроене. Известно е, че първите ракети-носители на страните, извели в орбита свои изкуствени спътници на Земята, се основават именно на постиженията при разработване на балистични ракети със средна далекобойност. Балистичните ракети от този клас станаха и първите носители на ядрено оръжие – така беше в СССР, САЩ, Китай, Иран, Израел и т.н.

Според германския всекидневник "Ди Велт" от 22 ноември 2014 г., който се позовава на информация от Федералната разузнавателна служба, тогавашният министър-председател Ердоган през 2010 г. нарежда да започне подготовка на необходимата техническа база за обогатяване на уран, а през следващата година дава указание да се ускори ракетната програма. Както вече беше посочено става дума за програмата „Бора”.

През май 2010 г. с Русия е подписан договор за проектиране и строителство на атомна електростанция „Акую”, чието строителство започна през май 2020 г. Договор за втора атомна централа „Синоп” се сключва през май 2013 г. с Япония. От гледна точка на икономиката на страната това е твърде добре, но в договорите Турция се отказва от клаузата отработеното ядрено гориво да се приема обратно от Русия и Япония. Защо? Защото в него се съдържа и може да се извлича плутоний, а от него може да се създаде ядрен или радиологичен боеприпас.

Не е забравено и разпореждането за обогатяване на уран. За гориво в атомните електростанции е необходим уран, обогатен до 2.5-6%, а за ядрен боеприпас обогатяването трябва да бъде най-малко 80%. За целта обаче са необходими центрофуги и то значителен брой. Турция сама не може да ги произведе, но може да ги получи със съответната технология от Пакистан. Според индийския „Zee News” от януари 2021 г.

Турция води преговори с Пакистан за получаване на пакистанска уранова ядрена технология.

За успешното им завършване президентът Ердоган лично е помолил началник-щаба на пакистанската армия за съдействие и е получил неговото съгласие. Твърди се, че пакистански центрофуги вече има в Турция, а пакистански инженери оказват помощ за ускоряване на турската ракетна програма.

Пакистан е в състояние да окаже необходимата помощ на Турция, защото създадената ядрена технология под ръководството на Абдул Хан отдавна доказа своята ефективност. Абдул Хан я създаде за кратко време поради това, че работейки в Холандия, успява да вземе, да не кажа открадне, чертежите на центрофуга за обогатяване на уран. Твърди се впрочем, че технологията е предадена на Северна Корея срещу чертежите на балистичната със среден обсег 1300 км „Родон-1”, прототип на която от 2003 г. е на въоръжение в Пакистан с наименованието „Гхаури-1”. Твърде е вероятно в близките години турската „Бора-2” да бъде подобна на посочената пакистанска ракета.

Нека да успокоя читателите на „Гласове” – президентът Ердоган засега няма ядрен боеприпас в армейския си силях,

като нямам предвид 50-те американски ядрени авиобомби В61, които се съхраняват във ВВС-базата „Инджирлик”. Те обаче не са на президента Ердоган, което направо го дразни. Ненапразно през есента на 2019 г. той се оплаква пред "Ройтерс": „Някои страни имат ракети с ядрени бойни глави... но ние не можем да ги получим. Аз това не мога да го разбера...”. С една дума, имам интерес и желание да заложа в силяха ядрен боеприпас, но засега не ми го дават, а аз не мога да го направя.

Желанието обаче е първата стъпка към постигане на каквато и да е цел или както казват китайците „и най-дългият път започва с една малка стъпка”. Желанието на турския президент има два аспекта – да притежава ядрен боеприпас и да има носител за него, способен да го достави до желания за поразяване обект. Той започна с носителя, който си достави от чужбина и който продължи да развива със собствени сили. Така че макар и малко пресилено може да се твърди, че носителят вече е поставен в силяха, а до него е запазено място и за ядрената му бойна глава без значение каква ще бъде тя – радиологична, плутониева или уранова.

Автор: д-р Гергин Гергинов

Източник: "Гласове"