24 май и размагьосаните букви

Днешният ден е добър повод да си припомним, че Кирил и Методий са били на първо място духовници. И чак след това книжовници, дипломати и мисионери. В този факт няма и бегъл намек за религиозно внушение. Става въпрос за един особен вид вяра, каквато навярно двамата са имали - упованието, че словото може да извоюва свят, нов свят. Накратко: думите тогава са притежавали магическа сила, каквато днес притежават компютрите например.

Пренасяме се в езикова ситуация на новия човек. Неговата вселена му е дадена наготово и съответно той не се нуждае от „ключове“ за нейното обяснение, завладяване и съхранение. И най-големите мистерии са прозаични очевидности в прекрасния нов свят – свят, който е някак си поднесен даром, а не извоюван.

И ето какво се случва тогава с езика – той също става излишен, защото вече не е способен да създаде, добави или запази действителност, тя е очевидност и нищо повече. „Готовият“ свят прави и езика „готов“. Словото става само съобщаване, а думите – утилитарни знаци, графични отживелици, служещи като огледала на едноизмерния реализъм. Да се употребяват думите в истинското им значение сега се смята за нещо като суеверие, маниакална претенция за светоналагане. Затова днес може да говорим за демитологизиране или размагьосване на езика, което също е един вид магия.

То впрочем е част от едно по-мащабно явление, характерно за Новото време – цялостното „отбожествяване“ на света. Отбожествяването не значи атеизъм, тъй както и разомагьосването на езика не значи немота. И двете явления водят към ситуация, в която мислещото его – в първия случай, или социумът – във вторият, заместват съответно Бог и езика като първоизточник („В началото бе словото“).

В действителност пресечната точка между „отбожествяването“ на света и размагьосвенето на езика се събира в една-единствена стара дума: profanum. На латински тя означава пространството пред храма, мястото извън храма. Тази дума, мястото, което тя обозначава, в действителност ни показва днешната (социална и езикова) ситуация – профанизацията е извеждането на свещеното извън храма (не само в религиозен аспект), отвеждането му навън, в един „отбожествен“ свят, в който човекът и хората могат на спокойствие да видят, пипнат, консумират всичко сакрално, за което вече е излишно да се говори. Понеже човекът-маса е съградил един профанен свят, свят на очевидности, словото също е изгубило „магическите“ си способности.

И все пак няма място за песимизъм. Посредствеността винаги отстъпва пред (слово)упованието. Човекът има свят, защото има език и обратното – има език, защото има свят.